интересното съчинение на Скот от Скотстарвет, което ми показахте в ръкопис, би могло в наше време да намери потвърждение с редица примери.
Лорд-пазителят въздъхна тежко и каза, че подобни промени в съдбата на държавните мъже не са новост за Шотландия и че в същата страна достатъчно са им се нагледали дълго преди появата на споменатото сатирично произведение.
— Още преди много години — изрече той — Фордун цитира древната поговорка: „Neque dives, neque fortis, sed nec sapiens Scotus, proedominante invidia, diu dura-bit in terra.“71
— Знайте, любезни — отвърна приятелят му, — че нито дългогодишната ви служба в полза на родината, нито дълбоките ви юридически познания ще могат да ви спасят и да запазят състоянието ви, ако маркиз А… успее да получи мнозинство в английския парламент. Както ви е известно, покойният лорд Рейвънсууд е негов роднина, защото лейди Рейвънсууд е пето поколение наследница на рицаря Тилибардин, и аз не се съмнявам, че маркизът като най-близък роднина ще се застъпи за младия Рейвънсууд и ще го покровителствува. И защо да не го покровителствува? Та Рейвънсууд е младеж умен и енергичен; той ще съумее да се защити с думи и дела. Той не е някакъв си там Мефивостей, негоден да се защити, който се превръща в тегоба за всеки, подал му ръка за помощ. А ако вашите дела срещу Рейвънсууд бъдат обжалвани в английския парламент, уверявам ви, че маркизът ще си разчисти сметките с вас.
— Това би било твърде лоша отплата за дълголетната ми служба в полза на родината и за уважението, което винаги съм хранил към високопочитаемия маркиз и семейството му.
— О, милорд — възрази агентът на маркиза, — безсмислено е да се споменават предишни заслуги и някогашна вярност! В нашето смутно време всеки, подобен на маркиза, е в правото си да очаква действителна помощ, истински доказателства за преданост.
Лорд-пазителят на печата разбра накъде бие приятелят му, но беше твърде предпазлив, за да се обвърже с положителен отговор.
— Не зная какво може да очаква маркизът от моите нищожни дарования — изрече той, — но винаги съм готов да му бъда в услуга, без разбира се, да нарушавам дълга си пред краля и отечеството.
По този начин, изрекъл на пръв поглед много нещо, сър Уилям всъщност не каза нищо, защото направената уговорка можеше да се разбира съвсем разтегливо; той веднага промени разговора и не даде възможност на събеседника си да се върне повече на тази тема. Гостът си замина, без да получи от хитрия политик обещание или задължение да съдействува на плановете на маркиза, убеден обаче, че е породил в душата на сър Уилям Аштън опасения относно много щекотливия за него въпрос и с това положил основата за бъдещите съглашения.
Когато пратеникът осведоми маркиза какви са резултатите от преговорите, двамата решиха да не оставят лорд-пазителя на мира, а постоянно да го държат в страх, особено по време на отсъствието на жена му. Те знаеха, че тази горда, отмъстителна, властна жена би успял да влее мъжество у страхливия си съпруг; знаеха, че тя е непоколебимо предана на господствуващата партия, поддържа постоянна кореспонденция с водачите й, че е техен верен съюзник и накрая — че никак не се бои от семейство Рейвънсууд, а напротив, смъртно ги мрази (техният по-древен произход бе трън в очите за новоизлюпения големец Аштън) и е готова да рискува интересите си, стига да може окончателно да разгроми този свой враг.
По това време лейди Аштън тъкмо отсъствуваше. Мисията, която я задържаше в Единбург, налагаше тя по-късно да се отправи за Лондон, където се надяваше да бламира интригите на маркиза в кралския двор, защото лейди Аштън бе приятелка с прочутата Сара, херцогиня Марлборо, с която много си приличаха по характер. Необходимо беше да се постараят да въздействуват на сър Уилям преди нейното завръщане; като предварителна стъпка маркизът написа на младия Рейвънсууд писмото, което цитирахме в една от предишните глави. Писмото бе съставено много предпазливо: маркизът си запазваше правото да взема точно толкова участие в съдбата на младия си сродник, колкото би могло да се окаже необходимо за успеха на собствените му планове. Но макар маркизът като държавен мъж да не желаеше да се обвързва със задължения или да обещава покровителство, трябва да изтъкнем за негова чест, че там, където не бе заплашен да изгуби нещо, той наистина се стремеше да окаже помощ на Рейвънсууд, а не само да използува името му, за да плаши с него лорд-пазителя на печата.
Пътят за Улфс Краг не бе далеч от замъка на сър Уилям и куриерът, на когото бе възложено да връчи писмото, получи заповед: като минава през селището, разположено наблизо до парка на замъка, да изгуби една от подковите и докато тамошният ковач подковава коня му, да се престори на крайно притеснен поради загубеното време и уж неволно да се изтърве, че носи на мастър Рейвънсууд послание във връзка с един жизненоважен въпрос.
Вестта за нетърпеливия куриер, както винаги с преувеличения, достигна до ушите на сър Уилям Аштън от различни източници и всеки, който я цитираше, не пропускаше да намекне, че куриерът много бързал и бил изминал разстоянието за необикновено кратко време. Без друго обезпокоеният държавник слушаше мълчаливо тези разкази, но не пропусна незабавно да нареди на Локхард да причака куриера по обратния му път, да го задържи в селото, да го напие и по всякакъв начин, с честни или нечестни средства, да узнае от него съдържанието на донесеното от него послание. Маркизът обаче беше предвидил този ход и пратеникът, избрал друг, обиколен път, избягна поставените за него мрежи.
Провалът на плана за задържането на куриера наложи сър Уилям да нареди на юриста Дингуол най- грижливо да разпита жителите на Улфс Хоуп, ползуващи се от услугите му, наистина ли е пристигал в близкия замък човекът на маркиз А… Това не беше трудно, защото веднъж Кейлъб се бе появил в селото в пет часа сутринта да вземе на кредит две чаши бира и пушена херинга, за да гости с тях куриера, след което клетникът, вкусил от развалената риба и киселата бира, цяло денонощие прекарал на легло в хана на майка Смолтраш поради стомашно разстройство. По такъв начин слуховете за кореспонденцията между маркиза и разорения му роднина, на които сър Уилям отпърво не повярва, счел ги за измислица с цел да го уплашат, се потвърдиха, без да оставят място за никакви съмнения.
От този момент лорд-пазителят сериозно се обезпокои. С въвеждането на така наречените „Изисквания на правата“ в много случаи се допускаше в парламента апелация срещу решението на гражданските сьдилища, а парламентът дотогава не бе разглеждал дела от такъв характер и сър Уилям имаше всички основания да се бои от резултата от евентуално преразглеждане на делата му срещу Рейвънсууд, ако английската камара на лордовете се съгласи да приеме жалбата на неговия противник. Парламентът би могъл да счете иска на Рейвънсууд за основателен и да разгледа делото по същество, без да се обвързва с буквата на закона, което би било крайно неизгодно за лорд-пазителя. Освен това допускайки съвсем погрешно, че английското съдопроизводство по нищо не се различава от шотландското до обединението на двете кралства, сър Уилям се боеше да не би в камарата на лордовете, където ще се гледат делата му, да преобладава старинното правило, което са спазвали от памтивека в Шотландия: „Кажи ми кой е тъжителят и аз ще ти приведа съответния закон.“ В Шотландия не бяха осведомени за справедливия, безпристрастен характер на английските съдилища и разпространението на тяхното съдопроизводство в тази страна бе едно от най-големите блага, осъществявани след обединението на двете кралства. Но лорд-пазителят, свикнал с други порядки, не можеше да предвиди това; той допускаше, че изгубилият политическо влияние ще изгуби и делото, което води.
Междувременно слуховете потвърждаваха успеха на ходовете на маркиза и лорд-пазителят на печата започна своевременно да търси начин да се опази от надвисващата буря. Тъй като бе страхлив, той предпочиташе компромисите и отстъпките пред откритата борба. И реши, че ако успее подходящо да използува случилото се в парка, то може да му помогне да осъществи лична среща и дори помирение с младия Рейвънсууд. Във всеки случай той твърде лесно би могъл да узнае от самия Едгар Рейвънсууд какво мисли по въпроса за своите права и средствата за тяхното осъществяване, а може всичко да завърши и с помирение, тъй като едната от страните е богата, а другата — бедна. Освен това евентуално помирение с Рейвънсууд би могло да му даде възможност да установи известни отношения с маркиз А… „В края на краищата — мислеше си той — да подадеш ръка на наследника на един разорен род е добро дело и ако новото правителство прояви съчувствие към Рейвънсууд и го вземе под свое покровителство, тогава — кой знае — може би стократно ще бъда възнаграден за великодушието си.“
Така разсъждаваше сър Уилям Аштън в стремежа си, както често се случва, да придаде нюанс на благородство на користните си планове. Но той отиваше и по-далеч в това. Ако Рейвънсууд заеме важно
