място и бъде облечен с власт и доверие — продължаваше да размишлява той, — а женитбата му с Луси сложи край на несъгласията помежду им, по-подходящ съпруг не би могъл да се желае. Навярно ще възвърнат титлата и наследствените земи на Едгар, защото Рейвънсууд е древен род; ако отстъпи част от предишните владения на Рейвънсууд на зет си, това няма да бъде чак толкова голяма загуба, а с акта на сродяването помежду им останалите земи ще си останат докрай принадлежащи нему — на сър Уилям Аштън.
По времето когато този сложен план узряваше в главата на хитрия държавник, той реши да се възползува от настойчивите покани на лорд Битълбрейнс и да посети замъка му, отстоящ на няколко мили от Улфс Краг. Самият Битълбрейнс отсъствуваше от къщи, но съпругата му прие госта много топло и заяви, че всеки момент мъжът й ще се прибере. Тя, изглежда, особено се радваше да види мис Аштън и за да забавлява гостите си, веднага се разпореди да бъде организиран лов. Сър Уилям на драго сърце се включи в преследването на елена, разчитайки, като се възползува от случая, да разгледа по-подробно замъка Улфс Краг и може би да се срещне със собственика му, ако Едгар не успее да устои на изкушението и се присъедини към лова. Освен това той заповяда на Локхард от своя страна да се потруди да се запознае с обитателите на замъка и ние видяхме колко ловко умният слуга изпълни възложената му задача.
Случайно разразилата се буря спомогна за осъществяването на желанията на лорд-пазителя повече, отколкото би могъл да се надява и в най-смелите си мечти. Напоследък лорд-пазителят по-малко се боеше от мастър Рейвънсууд, защото според него младият човек имаше срещу него много по-страшно оръжие — възможността да възстанови правата си по законен път. Но макар сър Уилям да предполагаше с известно основание, че човек само в краен случай прибягва до отчаяни средства, той въпреки това не можеше да надвие у себе си тайния страх, когато се озова затворен сред стените на Улфс Краг, тази усамотена непристъпна крепост, като че ли специално построена за осъществяване на плановете за насилие и мъст. Студеният прием, оказан на него и дъщеря му от Рейвънсууд, и обзелото го смущение, когато трябваше да обяви на този разорен от самия него човек името си, усилиха още повече тревогата му; а когато сър Уилям чу как зад гърба му с грохот се затръшнаха вратите на замъка, в ушите му зазвучаха думите на пророчицата Алис: „Твърде далече стигнахте. Рейвънсууд са буйни хора, те ще изчакат своя час и ще ви отмъстят.“
Искрената сърдечност, с която след това Едгар изпълняваше задълженията си на гостоприемен домакин, поразсея страха, породен от това възпоминание, и сър Уилям не можеше да не забележи, че промяната в поведението на Рейвънсууд е предизвикана от очарованието и хубостта на дъщеря му.
Такива мисли минаваха нестройно в главата на сър Уилям Аштън, когато се озова в потайната стая на замъка. Железният светилник, почти празното помещение, наподобяващо тъмница, а не спалня, глухият, непрекъснат тътен на вълните, разбиващи се в скалата, върху която беше изграден замъкът — всичко това го навеждаше на тъжни и тревожни мисли. Не бяха ли тъкмо неговите ловки хитрини главната причина за разорението на рода Рейвънсууд? Лорд-пазителят беше користолюбив, но не и жесток и му беше болно да гледа причиненото от него разорение, както някоя състрадателна стопанка не понася кървавата гледка, когато колят овен или птица по нейно желание. Ала когато си помисли, че трябва или да върне на Рейвънсууд голяма част от отнетите му владения, или да направи бившия си враг съюзник и член на своето семейство, лорд-пазителят бе обзет от чувства, подобни на чувствата, които по всяка вероятност изпитва паякът, когато види как неговата паяжина, изплетена с толкова усърдие и вещина, бива унищожена с един замах на метлата. От друга страна, ако той предприеме решителната крачка, пред него неизбежно ще възникне съдбоносният въпрос — въпросът, който си задават всички добри съпрузи, блазнени от желанието да действуват самостоятелно, но които не са убедени дали ще получат одобрението на скъпата си половинка: „Какво би казала жена ми, какво ще каже лейди Аштън?“ В края на краищата сър Уилям взе решение, което често служи за убежище на слабоволевите хора: реши да следи събитията, да чака подходящия момент и да действува според обстоятелствата. Успокоил се с тази мисъл, той най-после заспа.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Имам за вас бележка и моля да ме извините, задето се осмелявам да ви я връча. Постъпвам така, воден от приятелски чувства, и се надявам, че тази моя постъпка не е обидна за вас, защото искам да бъда справедлив и към двете страни.
На сутринта при срещата си с лорд-пазителя Рейвънсууд отново беше мрачен. Бе прекарал нощта в размисли, почти не беше мигнал и нежните му чувства към Луси Аштън трябваше да водят тежка борба с омразата, изпитвана тъй дълго към баща й. Да стиска приятелски ръка на врага на своя род, да го приема гостолюбиво в дома си, да си разменя с него любезности и да се отнася с него като с добър познат, беше за Рейвънсууд унижение, на което гордата му душа не можеше да се подчини без съпротива.
Но успял да разчупи леда, лорд-пазителят не биваше да допуска той да замръзне отново. Защото между другото целеше да смути младежа и да го обърка със сложното юридическо обяснение на споровете между техните семейства, като предполагаше с известно основание, че Рейвънсууд трудно ще се ориентира във всички тънкости, във всички сметки и съображения, многократни секвестирания на имотите на длъжника и разните запори, постановени от съда, както и ипотеки — мерки основателни и неоснователни, — а също и искове по просрочените платежни падежи.
Спечелил с мнимата си откровеност разположението на противника, сър Уилям всъщност не съобщи нищо, от което Рейвънсууд би могъл да се възползува. Той отведе Едгар до дълбоката ниша на един прозорец и като възобнови разговора, започнат предишната вечер, изрази надеждата, че младият му приятел ще изслуша търпеливо подробното и изчерпателно изложение на нещастните обстоятелства, породили раздорите между покойния му баща и него, лорд-пазителя на печата. При тези думи лицето на Рейвънсууд пламна, но той не изрече нито дума и сър Уилям, макар не особено доволен от тази проява на враждебност от страна на домакина си, започна да излага историята за заема в размер на двадесет хиляди марки, даден от баща му на бащата на лорд Алън Рейвънсууд. Но едва започнал да описва съдебната процедура, в хода на която този дълг се бе превърнал в debitum fundi, Рейвънсууд го прекъсна.
— Тук не е мястото — каза той, — където да се обсъждат тези спорни въпроси. Тук, където почина сломен от грижи баща ми, аз не мога да вникна спокойно и трезво в причините, предизвикали нещастието му. Синовният ми дълг лесно може да ме принуди да забравя дълга си на гостоприемен домакин. Когато дойде време и бъдем поставени при равни обстоятелства, ще разгледаме всички тези въпроси на по- подходящо място и в присъствието на лица, пред които и двамата ще имаме равна възможност да се изкажем и да чуем аргументите на другата страна.
— Мястото и времето са без значение за този, който търси справедливост — възрази лорд-пазителят. — Но ми се струва, че имам право да ви помоля да ми съобщите на какви по-точно основания възнамерявате да оспорвате решенията, оповестени след дълги и зрели процедури на единствено компетентния орган, в случая съда.
— Сър Уилям Аштън — отвърна Рейвънсууд разпалено, — земите, които владеете сега, са дарени на моя праотец като награда за бранните подвизи, извършени от него в защита на отечеството от нашествието на англичаните. По какъв начин тези имения ни бяха отнети? Те не бяха продадени, заложени, нито конфискувани за дългове и въпреки това ни бяха отнети по някакъв неуловим, заплетен и продължителен съдебен път. Как процентите на дълговете се превърнаха в капитал? Как бяха използувани всички уловки, всички съдебни хитрости, та състоянието ни се стопи като ледена висулка в топъл ден? Разбирате го по- добре от мене. Впрочем вие бяхте откровен и съм готов да повярвам, че съм се лъгал по отношение на вас. Очевидно много от това, което на мен, човек несведущ, ми изглежда нарушение на справедливостта и грубо насилие, за вас, изкусния и опитен юрист, то представлява нещо съвсем законно и правилно.
— Позволете ми да отбележа, драги Рейвънсууд — отвърна сър Уилям, — че също съм се лъгал по отношение на вас. Говорили са ми за вас, че сте суров и избухлив горделивец, готов при най-малък повод да хвърли шпагата си на везните на правосъдието и да прибегне до онези груби насилствени мерки, от които
