— В такъв случай, сър, наредете поне да ми бъдат предадени вещите, които мистър Бъкло е оставил в дома ви.
— Всичко, което Бъкло е оставил тук, ще му изпратя по слугата си. А на вас няма да дам нищо без писмен документ.
— Чудесно, сър! — изсъска Крейгънгелт с нескрита злоба, която вече не можеше да сдържа, макар че сетне го обземаше страх от последиците. — Вие ми нанесохте жестока обида, нечувано оскърбление. Но толкова по-зле за вас… Хубав замък! — продължи той, обгърнал Улфс Краг с гневен поглед. — Това е coupe-gorge73, където подмамват пътниците, за да ги ограбят!
— Мръсен негодник! — извика Рейвънсууд, хвана за юздата коня на Крейгънгелт и замахна към него с бастуна си. — Ако посмееш да кажеш още една дума… Махай се оттук веднага, че ще ти строша главата!
Видял над себе си бастуна, Крейгънгелт така бързо обърна коня, че едва не се стовари с него на земята, а изчаткалите по камъните копита изпуснаха околовръст рояк искри. Но той успя да се удържи на седлото и прелетял през портата, с все сила се понесе към селото.
Като завърши по този начин разговора, Рейвънсууд се обърна, за да се прибере в замъка, и съгледа лорд-пазителя, който бе пожелал да слезе долу и известно време бе наблюдавал макар от подходящо за случая разстояние сцената, която се разигра на двора.
— Срещал съм някъде този господин — каза лорд-пазителят, — и то съвсем наскоро. Казва се Крейг… Крейг… и още нещо има на края на името му.
— Крейгънгелт — помогна му Рейвънсууд. — Поне засега такова му е името.
— Крейг-ин-гилт, виновният врат, така би трябвало да го наричат! — намеси се и Кейлъб в стремежа си да направи каламбур с думата „крейг“, която на шотландски означава „шия, врат“, и думата „гилт“ — вина. — На челото му е написано, че някога ще свърши на бесилото. Обзалагам се, че отдавна плаче за въжето.
— Вие сте добър тълкувател на физиономии, любезни мистър Кейлъб — усмихна се лорд-пазителят. — Уверявам ви, че този господин е бил вече твърде близо до такава участ; доколкото си спомням, по време на последното ми пребиваване в Единбург преди две седмици, присъствувах на разпита на мистър Крейгънгелт, или както и другояче да му е името, в Тайния съвет.
— По какво дело? — попита Рейвънсууд с известно любопитство.
Този въпрос беше много подходящ за случая: лорд-пазителят отдавна искаше да разкаже на Рейвънсууд една история и само чакаше удобния момент. Затова той мигом хвана Едгар под ръка и упътил се с него към залата, рече:
— Колкото и да ви изглежда странно, отговорът на този въпрос е предназначен само за вашите уши.
Като се върнаха в залата, сър Уилям отведе Рейвънсууд до една от прозоречните ниши, където по напълно понятни причини мис Аштън не би дръзнала да ги последва.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Лорд-пазителят започна разказа си с вида на човек, който никак не се вълнува от темата, но много внимателно следеше какво впечатление оказват думите му върху Рейвънсууд.
— Вие, разбира се, сте наясно, млади приятелю — каза той, — че недоверието е присъщ недъг на смутното ни време и под негово въздействие дори най-доброжелателните, най-трезвомислещите хора понякога се поддават на измама от страна на ловки мошеници. Ако преди няколко дни се бях отнесъл с внимание към клеветата на един такъв негодник, ако наистина бях хитър политик, за какъвто са ме представяли пред вас, тогава, драги Рейвънсууд, нямаше да се намирате сега в замъка си и нямаше да имате възможност да се домогвате до преразглеждане на съдебните решения и да браните вашите мнимо потъпкани права: щяхте да бъдете заточен в единбургската тъмница или в някой друг затвор, или спасявайки се от тази участ, щяхте да забегнете в чужди краища, а тук да бъдете обявен за лице, което се укрива от правосъдието.
— Надявам се, милорд — отвърна Рейвънсууд, — че няма да си позволите да се шегувате с тези неща, макар да не ми се вярва, че сега говорите съвсем сериозно.
— Индивидът с чиста съвест винаги е доверчив, а понякога дори самонадеян. Впрочем това е напълно извинително.
— Не разбирам по какъв начин съзнанието за собствената правота може да доведе до самонадеяност.
— Тогава нека наречем това непредпазливост: такъв човек е убеден, че невинността му е ясна за всички, а тя е известна само на самия него. Неведнъж ми се е случвало да срещам хитреци, които успяват да се защитят по-добре от честните. Мошениците нямат съзнание за собствената правота, те използуват всяка вратичка, за да убедят съдиите в своята невинност, и често успяват, особено ако се вслушат в съветите на ловък адвокат. Припомням си онова нашумяло дело на сър Кули Кондидъл от Кондидъл, когото обвиняваха в злоупотреба с повереното му под опека имущество, и макар че всички бяха убедени във вината му, той беше оправдан, а по-късно сам съдеше хора далеч по-достойни от него…
— Позволете ми — прекъсна го Рейвънсууд — да ви помоля да се върнете към темата на нашия разговор. Казахте, че ме били подозирали в нещо.
— Подозират? Да, точно така, и мога да ви представя доказателства, стига да са на разположение в момента. Ей, Локхард! — Извиканият дотича. — Донеси ми ковчежето с катинарите; онова, което ти наредих да пазиш най-грижливо.
— Слушам, милорд — отвърна Локхард и бързо излезе.
— Доколкото си спомням, тези книжа трябва да са тук — изрече сякаш на себе си лорд-пазителят. — Но да, разбира се! Като тръгвах за насам, си спомням, че се готвех да ги взема. Във всеки случай ако не съм ги взел, те са останали в къщи и да речем, че ме удостоите…
В този момент Локхард се върна и подаде на сър Аштън ковчеже, облечено в кожа. Лорд-пазителят веднага извади оттам няколко изписани листа, съдържащи изложението до Тайния съвет за „бунта“ по време на погребението на покойния лорд Алън Рейвънсууд, както и писмата, свидетелствуващи за дейното участие на сър Уилям за прекратяване на преписката срещу младия Рейвънсууд. Сър Уилям грижливо бе подбрал документите, стремейки се да възбуди любопитството на младия човек, без да го задоволява напълно, както и да докаже, че той, сър Уилям Аштън, е играл в споменатото събитие ролята на застъпник, ролята на помирител между Рейвънсууд и ревностните пазители на закона. След като предостави на своя домакин възможност да се запознае с тази толкова интересна за него тема, лорд-пазителят се отдалечи към наредената за закуска маса и поведе разговор с дъщеря си и със стария Кейлъб, чието сърце, спечелено от любезното отношение на госта, лека-полека започна да омеква към този похитител на родовите имения на Рейвънсууд.
Едгар прочете внимателно документите, прокара ръка по челото си и дълбоко се замисли; после ги прегледа набързо още веднъж, сякаш се надяваше да открие в тях някаква тайна цел или следи на
