След закуската сър Уилям и Луси се приготвиха за път; Рейвънсууд се възползува от това и отиде да даде необходимите нареждания, защото той също възнамеряваше да напусне замъка за ден-два. Налагаше се да уведоми Кейлъб, когото, както предполагаше, намери в окадената му, порутена стаичка. Зарадвал се, че гостите си заминават, верният слуга като добър стопанин започна да пресмята за колко дни с разумни икономии ще стигнат продуктите, които им остават.
„Господарят, слава богу, не е лакомник — мислеше си той, — а мистър Бъкло не е тук. Той, разбира се, би изял и цял вол наведнъж, стига да има кой да го сложи отпреде му. Лютивата салата, заедно с парче овесен пудинг, ще стигне на господаря за закуска, също и за мене. А за обяд… еленовото месо май остана съвсем малко. Е, нищо, ще го позатоплим на шиша. И отлично ще се изпече.“
Възторжените му сметки бяха прекъснати от Рейвънсууд, решил накрая да съобщи на Кейлъб за намерението си да придружи сър Уилям до замъка Рейвънсууд и да му гостува там един-два дни.
— Боже опази! — възкликна старецът и лицето му стана бяло като покривката, която сгъваше.
— Какво те плаши, Кейлъб? Защо да не гостувам на лорд-пазителя?
— О, сър! — възкликна Кейлъб. — Аз съм ваш слуга и не е моя работа да ви се бъркам, но съм стар слуга — служил съм не само на баща ви, а и на дядо ви; помня и лорд Рандъл — вашия прадядо, — тогаз бях още съвсем мъничък.
— И какво от това, Кейлъб? Какво отношение има това към обичайната за всички съседи размяна на гостувания?
— О, мистър Едгар… тоест, милорд; простете, че се обърнах тъй към вас! Нима сърцето ви не ви подсказва, че на сина на вашия баща не подобава да дружи с такъв съсед? Помислете за честта на вашия род! Разбира се, ако сте се споразумели вече с него и той е склонен да ви върне земите, даже с тая прибавка, че му окажете честта да се ожените за дъщеря му, тогаз аз няма да ви раздумвам: мис Аштън е чудесно, добро момиче. Но не губете вашата независимост! Познавам тия хора! Не им отстъпвайте, тогаз те повече ще ви ценят!
— Много далеч отиваш, Кейлъб, в твоите планове — усмихна се снизходително господарят му, опитвайки се да прикрие смущението си. — Искаш да се сродя със семейство, на което ми забраняваш да гостувам. Как така? Но какво ти е? Блед си като смъртник!
— О, сър! — възкликна Кейлъб. — Ако ви разкрия причината за моя страх, сигурно ще ми се присмеете! Но Томас Стихотвореца, а той за нищо никога не е лъгал, е казал вещо слово за рода ви и ако заминете за Рейвънсууд, то ще се сбъдне. О, защо ли трябваше да доживея до тоя страшен ден!
— Какво предсказание, Кейлъб? — попита Рейвънсууд в старанието си да успокои верния слуга.
— Никога на никой смъртен не съм се осмелявал да предам тия слова, изречени ми от стария патер, изповедник на дядо ви — тогаз Рейвънсууд бяха още католици. Неведнъж съм си повтарял на ума мрачното пророчество, но никога не съм очаквал, че му е съдено да се сбъдне!…
— Стига си се вайкал, Кейлъб — нетърпеливо го прекъсна Рейвънсууд. — Кажи ми думите, които ти навяват такива страшни мисли в главата.
Бледен от страх, старецът с треперещ глас изрече, като се запъваше, следните редове:
— Познавам келпи — каза Рейвънсууд. — Така, изглежда, някога са наричали потъващите пясъци между нашата кула и Улфс Хоуп, нали? На кой безумец ще му хрумне да тръгне натам с коня си?
— Не предизвиквайте съдбата, сър! Недай си боже да проумеем тайния смисъл на пророчеството! Останете си по-добре в къщи! Нека гостите ви сами си тръгнат за Рейвънсууд. Направихме за тях премного. Повече от туй би значило не да възвисим, а да накърним честта на рода.
— Чуй, Кейлъб! Благодаря ти за съвета, но аз не отивам да си търся невеста в замъка Рейвънсууд — нито мъртва, нито жива; и затова да се надяваме, ще си избера за коня място по-сигурно от келпи. Още повече че никога не съм обичал тези потъващи пясъци, особено след като там загина патрулът английски драгуни. Помня, това беше преди десетина години. Наблюдавахме ги с баща ми от кулата и видяхме как отчаяно се мъчеха да се спасят от прииждащия прилив, но той ги погълна, преди да им се притекат на помощ.
— Тъй им се пада на проклетите англичани! — заяви Кейлъб. — Няма какво да се мотаят из нашите брегове и да пречат на честните хора да си докарат тука някоя и друга бъчвичка бренди! За мръсните им дела и сам с радост щях да гръмна по тях със старата ни кулеврина или с доброто ни топче, дето стои на южната кула, ама ме беше страх да се не пръснат.
Кейлъб продължи да ругае и проклина английските войници и митничари, което даде възможност на Рейвънсууд да се отскубне без усилие от него и да се върне в залата. Всичко бе готово за заминаването. Един от слугите на лорд-пазителя оседла коня на Рейвънсууд и гостите, придружавани от домакина, се стегнаха за път.
След дълги усилия Кейлъб най-сетне успя да разтвори двете крила на външната врата; после застана по средата на отвора, заел почтителна и важна поза: слабият, изнемощял старец беше решил да замени отсъствуващите вратари, стражи и ливрейни лакеи — всички, които бяха служили навремето в този знатен земевладелски дом.
Лорд-пазителят любезно отговори на дълбокия поклон на Кейлъб и като се наведе, му сложи в ръката традиционното възнаграждение, защото според съществуващия тогава обичай, когато напуска дома на домакина си, гостът трябва да дари слугите. Луси отправи на Кейлъб чудесна усмивка, мило се сбогува с него и му даде лептата си с такава пленителна грациозност и такива нежни думи, които щяха напълно да спечелят сърцето на предания старец, ако не беше предсказанието на Томас Стихотвореца и успешното дело на баща й срещу Рейвънсууд. Кейлъб Болдърстън би могъл да изрече думите на херцога75 от пиесата „Както ви харесва“:
Рейвънсууд потегли редом с Луси, която се боеше от трудното спускане; хванал коня й за юздата, той го поведе по каменистата пътека, която слизаше към долината, но ненадейно някой от слугите, завършващи кортежа, възвести, че Кейлъб вика подир тях — навярно иска да съобщи нещо на господаря си. Ако Едгар пренебрегнеше тези призиви, поведението му щеше да изглежда странно, затова той неохотно отстъпи на Локхард приятното задължение да помага на Луси и проклинайки в душата си досадната грижливост на своя Кейлъб, свърна назад. Като достигна вратите на замъка, той раздразнено попита стареца какво иска от него.
— Тихо, сър, тихо! — прошепна Кейлъб. — Позволете да ви река само една дума: не можех да го сторя пред другите. Ето ви три жълтици — продължи той, предавайки на господаря си току-що получения дар от лорд-пазителя. — Вземете ги, ще ви послужат. Почакайте! И тихо, за бога, тихо! — помоли той, защото Рейвънсууд започна високо да отказва подаянието. — Вземете ги и не забравяйте да ги замените още в първото селище, през което минете. Те са съвсем новички и много силно блестят.
— Ти, Кейлъб, забравяш — отвърна Рейвънсууд, като се мъчеше да му натика монетите обратно и да освободи юздите от ръката му, — забравяш, че в кесията си имам още няколко жълтици. А твоите остави за
