себе си, стари приятелю, и сбогом! Уверявам те, че имам достатъчно пари. Нали благодарение на твоето старание ние нищо или почти нищо не похарчихме.

— Е, тогаз скътайте тия парички за някои други нужди. И с тия жълтици пак надали ще се оправите добре. Защото несъмнено ще трябва да дарявате слугите, тъй го изисква честта на рода ви. Пък ще трябва да имате и нещичко в излишък, ако се случи някой да рече: „Е, Рейвънсууд, обзалагам се с вас на една жълтица…“ Тогаз ще си развържете кесията и ще му кажете: „На драго сърце!“ А после ще се постараете да отклоните условията на облога и по-скоро да си приберете кесията…

— Ставаш непоносим, Кейлъб. Задържаш ме!

— И все пак ще отидете? — попита Кейлъб, изпусна наметалото на Рейвънсууд, което беше хванал, и бързо смени нравоучителния си тон с патетичен. — Значи, ще отидете… след всичко, което научихте за предсказанието, за мъртвата невеста и за потъващите пясъци на келпи? Е, какво да се прави, своята воля е най-страшната неволя. Но заклевам ви във всичко свято, сър: ако се случи да се разхождате или да бъдете на лов в парка, не пийте вода от извора на Нимфата… Препусна! Лети стремглаво подир своята изгора! Пропадна родът Рейвънсууд! Погина! Смъкнаха главата от раменете му! Отрязаха я като луковица!

Старият слуга дълго гледа след отдалечаващия се Рейвънсууд, като не спираше да бърше преливащите от очите му сълзи, за да може докрай да се налюбува на стройната му фигура, открояваща се сред другите конници.

— Препуска редом с нея — мърмореше си той, — да, редом с нея! Право е казал светецът: „По туй вие и ще узнаете, че жената владее над мъжа.“ Да не беше се появила тая хубавица, щяхме да избегнем гибелта!

И чак когато конниците, а ведно с тях и предметът на страховете и опасенията му, като се смаляваха все повече, съвсем изчезнаха пред погледа му, старият слуга със сърце, изпълнено със скръбни предчувствия, се върна в кулата към обичайните си задължения.

А конниците продължаваха своя път в прекрасно настроение. Когато вземеше някакво решение, Рейвънсууд никога не се усъмняваше в правилността му и не го променяше. Той се бе отдал всецяло на насладата да съзерцава и слуша мис Аштън и бе грижлив, внимателен, почти весел, доколкото бе възможно, като имаме предвид характера му и нещастията, сполетели неговото семейство.

Лорд-пазителят бе смаян от наблюдателността на младия човек и от необикновената за възрастта му широта на познанията. Благодарение на високия си пост и познания за света сър Уилям можеше отлично да прецени тези качества, но особено ценеше у него това, с което не можеше да се похвали сам — твърдия, решителен характер на мастър Рейвънсууд, защото младежът, изглежда, не познаваше ни страх, ни съмнение. В душата си сър Уилям се радваше на помирението с толкова опасния си враг и със смесено чувство на удоволствие и тревога размишляваше колко много би постигнал този младеж, ако разполагаше с благоволението на двора.

„Какво повече би могла да иска тя? — мислеше той с опасението, че лейди Аштън както обикновено ще се възпротиви на намеренията му. — Какъв по-добър съпруг може да желае една жена за дъщеря си? Като омъжим Луси за Рейвънсууд, ще избегнем крайно опасно съдебно дело, ще се сродим с мъж благороден, храбър, надарен с необикновени способности и при това с добри връзки, защото Рейвънсууд е човек, който несъмнено, щом му се усмихне щастието, ще достигне високо положение. Той притежава в излишък всичко, което не ни достига — родов произход и смелостта на воин. Няма съмнение, никоя благоразумна жена не би се замислила дори за миг, но уви! — И тук му се наложи да признае, че лейди Аштън не винаги е благоразумна в онзи смисъл, в който той разбира тази дума. — Трябва да си обезумяла, за да предпочетеш някакъв недодялан селяндур от местните леърдове пред този благороден младеж и да пренебрегнеш възможността да запазиш за себе си замъка Рейвънсууд при изгодни условия.“

Така размишляваше старият политик по пътя към дома на Битълбрейнс, където нашите пътници щяха да обядват и после, след кратък отдих да продължат за замъка Рейвънсууд.

Семейство Битълбрейнс ги посрещна много приветливо, но особено любезно внимание високопоставените домакини оказаха на Рейвънсууд. Лорд Битълбрейнс бе получил титлата на пер за много свои таланти: умееше да придава благопристоен вид на своите постъпки, умееше да се представя за мъдрец, красноречиво изричайки банални истини, винаги знаеше откъде духа вятърът и притежаваше голяма дарба да оказва услуги на онези, които ги заплащат най-добре. Новоизлюпеният пер и съпругата му се чувствуваха малко неловко във високия кръг, сред който неотдавна се бяха озовали, и всякак се стараеха да спечелят благоразположението на хората, които се числяха към него по рождение. Както често се случва, необикновеното внимание, оказано от семейство Битълбрейнс на Рейвънсууд, още повече го издигна в очите на лорд-пазителя, защото, макар да изпитваше напълно основателно презрение към талантите на пера домакин, сър Аштън все пак високо ценеше тънкия му усет за всичко, което обещава лична изгода.

„Да можеше лейди Аштън да види това — помисли си сър Уилям. — Защото никой не знае по-добре от Битълбрейнс на кого първо да се кланяш, а той се подмилква на Рейвънсууд като гладен пес пред някоя месарница. И милейди веднага доведе невзрачните си дъщерички да забавляват госта с пискливото си пеене и дрънкане на вирджинелите76, сякаш му предлага: избирай, която щеш! А те в сравнение с Луси са като кукумявки редом с лебедче. Безспорно ще им се наложи да търсят друг пазар.“

След като обядваха, нашите пътници, на които предстоеше още дълъг път, възседнаха конете, но преди да тръгнат, лорд-пазителят, Рейвънсууд и придружаващите ги слуги, всеки в съответствие със сана и званието си пресушиха по една чаша за „добър път“.

Вече притъмняваше, когато кавалкадата навлезе в дългата, права алея, която водеше към замъка Рейвънсууд. Вечерният вятър шумолеше в клоните на старите брястове, израсли около дома, и те сякаш горестно въздишаха пред наследника на изконните си господари, завърнал се под сянката им в компанията, едва ли не в свитата на новия им господар. Печални мисли овладяха Рейвънсууд. Той стана мълчалив и се поотдалечи от Луси, от която досега не се отлъчваше ни крачка. Спомни си деня, когато в също такъв вечерен час заминаваше оттук с баща си, завинаги прощавайки се с родовото имение, дало му името и титлата. Тогава в грамадния стар замък — Едгар постоянно се обръщаше, за да хвърли към него последен поглед — беше тъмно като в гробница; сега обаче той цял блестеше от много светлини. Равна, спокойна светлина струеше от едни прозорци във вечерния сумрак; други светлинки просветваха за миг ту в един прозорец, ту в следващия — очевидно в дома цареше суетня: извършваха се трескави приготовления за посрещането на господаря, когото слугите, уведомени от куриера, очакваха да пристигне всеки момент. Контрастът беше поразителен и в сърцето на Рейвънсууд отново се пробуди отдавнашната неприязън към похитителя на имуществото на прадедите му; той слезе от коня, влезе в залата, която сега не беше вече негова, и като се видя заобиколен от многобройната прислуга на новия собственик, челото му отново се помрачи — сурово и замислено.

Сър Уилям се готвеше да приеме Рейвънсууд с най-пламенна сърдечност, която след състоялия се помежду им разговор му изглеждаше съвсем уместна, но забелязал промяната, настъпила у госта, отложи намерението си и се задоволи с дълбок поклон, с което сякаш даваше да се разбере, че напълно споделя тъжните чувства на госта си.

Двама лакеи с големи двойни сребърни светилници в ръце съпроводиха пристигналите до просторния салон, който навярно служеше за гостна и чиято великолепна обстановка напомни осезателно на Рейвънсууд колко по-богати са новите владетели на замъка от предишните му собственици. Полуизгнилите и тук-там висящи на парцали гоблени, които покриваха стените при баща му, бяха заменени с дъбова ламперия, украсена по корниза и по краищата с гирлянди и птици, гравирани така изкусно, че сякаш бяха готови да запеят и да запърхат с криле. Старинните фамилни портрети на славните воини от рода Рейвънсууд, рицарските доспехи и древното оръжие бяха отстъпили място на изображението на крал Уилям и кралица Мери, а също и на сър Томас Хоуп и лорд Стеър, двама от най-прочутите шотландски юристи. Тук бяха окачени и портретите на родителите на сър Аштън: майката — навъсена, суха и наперена старица с черна гугла и бяла шапчица под гуглата със здраво пристегнати ленти, с молитвеник в ръце, а бащата — старец с черна копринена женевска шапчица, сякаш лепната на бръснатата му глава; тясното му, свадливо лице завършваше с остра червеникава брадичка, която като че налагаше последен щрих на тази истински пуританска физиономия, изразяваща в еднаква степен лицемерие, скъперничество и лукавство. „И заради плашила като тези — помисли Рейвънсууд — са свалили оттук ликовете на прадедите ми от стените, издигнати от собствените им ръце!“ Погледна още веднъж портретите и образът на Луси Аштън, която не ги

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату