беше съпроводила до залата, изгуби властта си над него. Няколко холандски дреболийки, както тогава наричаха произведенията на Ван Остад и Тениърс, и една хубава картина от италианската школа допълваха обстановката. Но особено привличаше вниманието чудесният портрет на самия лорд-пазител на печата в цял ръст, в официално облекло и с всички регалии; до него бе изрисувана съпругата му, цяла в коприна и хермелин — надменна хубавица с гордо изражение, което издаваше високомерието на рода й Дъглас. Художникът явно се беше постарал, но дали защото е останал верен на действителността, или се е ръководил от потайно чувство за хумор, той не бе успял да придаде на образа на сър Аштън онзи вид на повелител и господар, който вдъхваше на всички почит и страх, много подходящ за един такъв домовладика. Въпреки златните копчета и жезъла от пръв поглед личеше, че лорд-пазителят е мъж под чехъл.
Стаята бе застлана с килими, в двете камини гореше буен огън, а многото свещи, които се отразяваха в блестящата повърхност на десетте сребърни канделабъра, озаряваха всичко тъй ярко, като да беше ден.
— Не бихте ли желали да похапнем нещо, мастър Рейвънсууд? — попита сър Уилям Аштън в желанието си да наруши тягостното мълчание.
Рейвънсууд не отговори — той така се бе задълбочил в изучаване на новата обстановка на салона, че дори не чу отправения му въпрос. Едва когато лорд-пазителят повтори поканата си и прибави, че масата вече е сложена, Рейвънсууд се отърси от своята замисленост, разбрал, че ако се поддаде на обстоятелствата, ще изпадне в жалка, а може би и смешна роля; тогава направи усилие и като надяна маска на равнодушие, заговори на сър Уилям:
— Надявам се, не ви учудва, сър, вниманието, с което разглеждам промените, извършени от вас за украсата на тази зала. Докато беше жив баща ми, особено след като нашите злощастия го принудиха да се изолира от света, тя стоеше празна. Играех тук в лошо време. Ей в този ъгъл стояха дърводелските инструменти, които Кейлъб бе доставил за мен — старецът ме учеше на дърводелство; а там, където е сега големият красив свещник, си държах въдиците, ловните копия, лъка и стрелите.
— Моето синче има същите интереси — каза лорд-пазителят, опитвайки се да промени разговора, — щастлив е само когато е на полето и в горите. Но къде ли е той сега? Хей, Локхард! Изпрати Уилям Шоу за мастър Хенри. Сигурно се навърта край сестра си. Няма да повярвате, Рейвънсууд, но тази палавница се разпорежда с целия ни дом.
Ала дори този ловко подхвърлен намек не му помогна да отвлече Рейвънсууд от тъжните му мисли.
— Като си отивахме оттук — продължи той, — оставихме в тази стая няколко семейни портрета и сбирка оръжия. Мога ли да зная какво е станало с тях?
— Вижте — отвърна лорд-пазителят леко смутен, — гази стая е благоустроявана и украсявана в мое отсъствие. А известно е, че cedant arma togae77, както обичат да казват юристите. Боя се, че този път това правило е било приложено в замъка твърде буквално. Смятам, че вещите ви са непокътнати. Разбира се, аз се разпоредих за тях. Позволете ми да се надявам, че веднага щом бъдат намерени и приведени в ред, ще ми окажете честта да ги получите от моите ръце в знак на изкупление за тяхното случайно и неволно отстраняване.
Рейвънсууд сдържано се поклони и скръстил ръце продължи да оглежда залата. В този миг при тях дотича Хенри, разглезено петнадесетгодишно момче, и се втурна към баща си.
— Татко! — извика той. — Защо Луси днес е толкова намусена и нервна? Поканих я да иде в конюшнята да види новото ми пони, което Боб Уилсън ми доведе от нос Галоуей, а тя не иска.
— Съвсем напразно си обезпокоил сестра си с тази молба.
— А, така ли! И ти си като нея! Но чакай, ще си дойде мама, тя и двама ви ще научи!
— Млъкни! Не искам да слушам грубости от теб, дръзко момче! Къде е учителят ти?
— Замина за Дънбар, на сватба. Там здравата ще се натъпче с овчи карантии! И Хенри запя старата шотландска песен:
— Много съм признателен на мистър Кордъри за грижите към сина ми — каза лорд-пазителят. — А кой те наглеждаше, докато ме нямаше в къщи?
— Норман, Боб Уилсън… и аз сам.
— Ловецът и конярят — чудесни наставници за един бъдещ адвокат! Страхувам се, че от всички закони ще знаеш само тези, които забраняват лова на благородния елен, сьомгата и…
— Ха, тъкмо става дума за лова — прекъсна съвсем безцеремонно баща си младият нехранимайко. — Норман уби в твое отсъствие един елен. Показах на Луси рогата, но тя ми каза, че имат само осем клона, а този, дето сте го гонили в имението на лорд Битълбрейнс, бил с цели десет. Вярно ли е, татко?
— Може и двайсет да са били. Аз не разбирам от това. Но ако попиташ нашия гост, той ще ти разкаже всичко. Иди при него, Хенри. Това е мастър Рейвънсууд.
Докато бащата и синът, застанали до камината, водеха този разговор, Рейвънсууд се бе отдалечил в другия край на салона и обърнат с гръб към тях, внимателно разглеждаше една от картоните, окачени на стената. Хенри изтича до него и с нахалството на разглезено дете го дръпна за полите на дрехата.
— Чуйте, сър! — извика той. — Разкажете ми, моля…
Рейвънсууд се обърна, но щом Хенри го видя, веднага се смути, отстъпи бързо назад и лицето му изведнъж изгуби присъщото си дръзко изражение, замълча почуден и уплашен, вперил очи в госта.
— Ела тук — каза Рейвънсууд на момчето. — Ще ти разкажа всичко, което помня за този лов.
— Защо стоиш така далеч от госта, Хенри — рече сър Уилям; — ти никога не си бил от срамежливите.
Но не помогнаха нито покани, нито увещания. Напротив, като разгледа хубавичко Рейвънсууд, момчето рязко се обърна и после предпазливо, сякаш вървеше по стъкла, се върна при баща си и се притисна плахо в него. Рейвънсууд нямаше никакво желание да слуша какво ще си говорят бащата и разглезеният син, затова реши, че ще е най-добре да се задълбочи отново в картините.
— Защо не искаш да поговориш с Рейвънсууд, глупаче мое? — попита лорд-пазителят.
— Страх ме е от него — измънка Хенри.
— Страх те е? — учуди се бащата и прегърна сина си през раменете. — Какво те плаши в него?
— Прилича на портрета на сър Малис Рейвънсууд — прошепна момчето.
— На кой портрет, нещастнико? Мислех, че си само вятърничав, а сега започвам да се плаша, че израстваш като истински глупак.
— Казвам ти, че той прилича много на сър Малис Рейвънсууд. Сякаш е слязъл от картината, окачена в стаята на стария барон, където слугините перат бельото. Само че сър Малис е с ризница, а твоят гост е с палто; няма брада и бакенбарди като на портрета и на врата си има нещо друго, а не лента през рамото си и…
— Какво толкова чудно има, че този господин прилича на един от своите прадеди?
— Ами ако е дошъл тук да ни изгони от замъка? Може да води със себе си още двайсет предрешени рицари… Ей сега ще викне страшно: „Аз чакам своя час!“, и ще те убие, както тогава сър Малис е убил господаря на замъка, чиято кръв още личи по тухлите на камината.
— Не дрънкай глупости! — избухна лорд-пазителят, подравнен от сравнението на сина си. — Мастър Рейвънсууд — обърна се той към младия си гост, — ето че идва Локхард да доложи, че вечерята е сервирана.
В същия миг от срещуположната врата изникна Луси, вече успяла да смени тоалета си. Нежната хубост на моминския й лик, ограден от златни кичури, тънката снага, досега прикрита от грубия ловен костюм, а сега облечена със светлосиня копринена одежда, изяществото на маниерите и пленителната й усмивка — всичко това за някаква частица от секундата с невероятна бързина направи поразително впечатление на Рейвънсууд, прогони мрачните, неблагосклонни мисли, които отново го бяха завладели. В милите черти на
