узнаете от мен. Заминете, мастър Рейвънсууд! Казах ви всичко. Ако останете под покрива на сър Уилям Аштън, без твърдо намерение да се ожените за дъщеря му, вие сте безчестник; ако ли пък имате намерение да се сродявате с него, тогава сте глупак, заслепен от страст, глупак, който сам върви с бързи крачки към собствената си погибел.
Сляпата, се изправи, взе патерицата, заситни към хижата си и като я достигна, влезе и затвори след себе си вратата, а Рейвънсууд остана сам със своите мисли.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Смут обзе душата на Едгар. Той изведнъж се видя между два огъня: оказа се в безизходното положение, от което толкова се страхуваше. Компанията на Луси му доставяше неизразима наслада, но въпреки това бракът с дъщерята на врага на баща му както преди му изглеждаше невъзможен. Дори прощавайки на сър Аштън неволите, причинени на рода Рейвънсууд, и трезво оценявайки приятелското разположение на лорд-пазителя, Едгар не можеше да се застави да помисли за съюз между домовете им.
Той чувствуваше и друго — че Алис му е казала самата истина: налага се или веднага да напусне замъка, или да поиска ръката на Луси Аштън. А ако богатият й и влиятелен баща му откаже? Да поиска ръката на мис Аштън и да получи отказ — какво унижение! „Желая й най-пълно щастие — мислеше той, — заради нея аз прощавам на сър Уилям Аштън оскърбленията, причинени на моето семейство; но никога, никога повече очите ми няма да я видят!“ И взе това решение с болка в сърцето.
Тогава вдигна поглед и изведнъж видя, че е излязъл на онова място, където пътят се разклонява: единият водеше към извора на Нимфата, където, както знаеше, го чака Луси, а другият, без да минава край извора, отвеждаше направо в замъка Рейвънсууд. Преди да стъпи на отклонението, което водеше към замъка, Едгар се позабави, мъчейки се да измисли такъв предлог за заминаването си, който да не изглежда странен. „Неочаквани вести от Единбург — шепнеше си той, — все едно, че… Но главното е по-скоро да се махна оттук.“ В този миг обаче към него изтича Хенри Аштън.
— Мастър Рейвънсууд — завика той, — ще трябва да съпроводите Луси до замъка. Няма да мога да я придружа, чака ме Норман. Той тръгва на оглед и искам да отида с него. За нищо на света не бих останал тук. А Луси се страхува да се прибере сама, макар че няма от какво да се бои: всички бикове отдавна са избити. Вървете веднага при нея.
Когато на двете блюда на везните има еднакъв по тегло товар, достатъчно е само едно перце, за да наклони едното блюдо. „Та мога ли — каза си Рейвънсууд — да оставя младото момиче само в гората! И каква опасност ме грози, ако след толкова срещи се видя с нея за последен път. При това би било неучтиво да не и съобщя за намерението си да напусна замъка.“
Като се убеди по този начин не само в благоразумието, но и в пълната необходимост да се види още веднъж с Луси, Едгар свърна по пътеката, която водеше към съдбоносния извор, а Хенри, уверил се, че Рейвънсууд отива при сестра му, се завтече в друга посока, за да намери горския и заедно с него да се наслади на любимото си занимание. Отведнъж отхвърлил всичките си съмнения, Рейвънсууд забърза към извора и като го достигна, видя, че Луси седи самотна край развалините.
Тя седеше на един от камъните, отронили се от старата чешма, замислено загледана в кристалната вода, която искряща и бълбукаща струеше изобилно, пробивайки си път към светлината изпод сянката на мрачния свод, издигнат някога над извора от благоговейна или разкаяна ръка. Всеки податлив на суеверие човек, зърнал Луси Аштън с карираната й наметка, с дългите коси, избуяли под лентите и разпилели се по раменете, навярно би решил, че това е убитата нимфа на извора. Но Рейвънсууд видя пред себе си само една прелестна девойка, която сега — а и не можеше да бъде иначе, след като бе разбрал, че тя го обича — му изглеждаше още по-пленителна. Решението да напусне замъка се стопи като восък на слънце, той бързо излезе от гората и се приближи до Луси. Тя го видя, усмихна се, но не стана от камъка.
— Вироглавият ми брат ме остави тук сама — оплака се тя, — но мисля, че няма да се бави дълго: както бързо се пали, така бързо и угасва!
Рейвънсууд не бе способен да й противоречи и премълча известието, че Хенри е отишъл на далечна разходка, като съвсем не възнамерява да се върне скоро. Едгар приседна до Луси на тревата; няколко мига и двамата мълчаха.
— Обичам това място — наруши мълчанието Луси, — бълбука нето на водата, шепота на листата, гъската трева, цветята, израсли сред развалините — то ми напомня сцена от рицарски роман. При това за този извор се говори в едно старинно предание, което много ми харесва.
— Мястото се смята за съдбоносно за моя род — отвърна Едгар — и аз не мога да не се съглася с това: тук за пръв път видях мис Аштън и тук ще трябва завинаги да се разделя с нея.
Ярката руменина, която обагри страните на Луси при първите думи на Рейвънсууд, се смени с мъртвешка бледност.
— Да се разделите! — възкликна тя. — Какво се е случило, защо така внезапно ни напускате?… Аз зная, Алис мрази… не, искам да кажа, не обича баща ми… Днес тя беше много странна и говореше някак тайнствено. Но съм убедена, че татко искрено ви е благодарен за всичко, което направихте за нас. Позволете ми да се надявам, че няма да се лишим от вашето приятелство, което постигнахме с толкова усилия.
— О, не, мис Аштън! Където и да ме изпрати съдбата, каквото и да стане с мен, аз ще остана ваш приятел, ваш искрен приятел. Но над мен тегне зла участ и съм длъжен да замина оттук, ако не искам да погубя заедно със себе си и други.
— Не заминавайте! — възкликна Луси и с присъщата си простота и сърдечност докосна полите на дрехата му, сякаш се опитваше да го задържи. — Не ни напускайте! Баща ми е влиятелен човек, той има силни приятели. Дайте му възможност на дело да ви докаже благодарността си. Зная, че вече действува за вас в Тайния съвет.
— Възможно е — отвърна гордо Рейвънсууд, — но не чрез старанията на вашия баща, мис Аштън, а само със собствени усилия искам да бъда задължен за успеха си на избраното от мен поприще. А там са ми необходими само наметало и шпага, храбро сърце и сигурна ръка.
Луси закри лице с длани и пряко воля горчиво зарида.
— Простете ми — изрече Рейвънсууд и взе ръката й, която тя след кратко колебание остави в неговата, като продължаваше да закрива с другата лицето си, — простете, аз съм твърде груб, твърде недодялан за такова кротко и нежно същество като вас. Забравете мрачното видение, изникнало на пътя ви, и ми позволете да се оттегля по своя път, защото аз… след раздялата с вас не мога да очаквам по-голямо нещастие в живота си.
Луси все още плачеше, но сълзите й не бяха вече толкова горестни. Колкото повече причини изтъкваше Рейвънсууд, доказвайки необходимостта веднага да замине, толкова по-ясно ставаше, че всъщност с радост би останал тук. Накрая вместо да се раздели с Луси, той и се закле във вечна любов и чу ответното признание. Всичко стана така внезапно, любовните слова прозвучаха така неочаквано, че преди Рейвънсууд да е успял да се опомни, целувката и нежната прегръдка доказаха искреността на чувствата им.
— Сега — изрече Рейвънсууд след кратко колебание — съм длъжен да говоря със сър Уилям Аштън. Той
