името на които Луси бе възпитана. От своя страна Рейвънсууд съзнаваше, че Луси има крайно мек, отстъпчив характер и че тя лесно се поддава — поне той така предполагаше — на въздействието на близките си. Едгар чувствуваше, че му подхожда жена с по-твърд характер, способна да върви с него ръка за ръка срещу бурите така смело, както при попътен вятър. Но все пак Луси беше много предана, много прелестна и много нежна и добра; затова колкото и да му се искаше да вижда в нея повече твърдост и решителност, колкото и да беше недоволен понякога от нея, съзирайки прекаления й страх, че след време могат да открият любовта им, той чувствуваше, че тази мекушавост, която понякога граничеше със слабост, я прави още по-скъпа за него — осланяше се на неговото покровителство и му бе поверила съдбата си в радости и скърби. С една дума чувствата му към Луси в такива мигове напълно отговаряха на изразеното с прекрасните слова на нашата безсмъртна Джоана Бейли:
По този начин именно разликата в техните характери сякаш беше средство за заздравяване на любовта им. Ако се бяха опознали преди мига, в който обзети от порива на страстта, те се обвързаха с клетва за нерушима вярност, Луси, боейки се от Рейвънсууд, навярно нямаше да го обикне никога, а той, като приеме мекушавостта и податливостта й за недостатъци, би сметнал, че тя е недостойна за вниманието му. Но те се заклеха да се обичат и сега Луси се боеше само от едно — гордият й възлюбен да не се разкае, задето е дал такъв обет, а Рейвънсууд — в негово отсъствие или при възникнали препятствия покорната Луси, поддала се на уговорки и настоявания от страна на близките си, да не се отрече от думата, която бе му дала.
— Вашите опасения са напразни — каза тя веднъж, когато той, изтървал се, изказа своите съмнения. — Огледалото, което отразява на повърхността си един след друг предметите, е направено от твърд материал: стъкло или стомана; мекият восък завинаги запазва отпечатъка на докосналата се до него ръка.
— Това е поетизиране, Луси — отвърна Рейвънсууд, — а в поезията има голяма доза измислица, понякога и несъществуващи неща.
— Тогава ми позволете да се изразя с чиста проза — възрази Луси, — че макар никога да не се омъжа без съгласието на родителите си, никаква сила, никакви увещания няма да ме принудят да дам ръката си на друг, стига вие сам да не се откажете от правата си над мен.
Влюбените имаха много време за такива разговори. Хенри рядко им досаждаше със своето присъствие. Ако не беше зает с уроците си, ако не слушаше учителя си с най-голямо нежелание, той се наслаждаваше на компанията на горските или конярите, попивайки с удоволствие техните наставления. Колкото до лорд- пазителя, той прекарваше сутрините в кабинета си, като преглеждаше кореспонденцията си и обмисляше с тревога различни съобщения, постъпили от цялата страна, относно очакваните промени в политиката на Шотландия, претегляше силите на партиите, които се готвеха да вземат участие в борбата за завземане на властта. През останалата част от деня той даваше, отменяше и отново даваше нареждания във връзка с необходимите приготовления за посрещането на маркиз А…, чието пристигане бе отлагано два пъти по някакви особено важни причини.
Погълнат от тези най-различни политически и домашни задължения, сър Уилям сякаш не забелязваше, че дъщеря му и Рейвънсууд са станали неразделни. Затова пък съседите, както всички други съседи по света, осъждаха непредпазливия баща, който допуска прекалена близост между двамата млади. Лекомислието на сър Уилям Аштън можеше да се оправдае само с това, че ги бе отредил един за друг. А всъщност той само се стремеше да печели време, докато се изясни докъде се простира интересът на маркиза към делата на младия му роднина и какво всъщност би могъл да стори за Едгар. До изясняването на тези два въпроса лорд-пазителят твърдо реши с всички средства да си запази свободата на действие. Но също като повечето коварни люде горчиво се лъжеше в сметките си.
Сред хората, които най-сурово порицаваха сър Уилям Аштън, задето допуска Рейвънсууд да живее толкова дълго в дома му и да се върти постоянно около мис Луси, бяха новият леърд Гърнингтън и верният му оръженосец и компаньон в гуляите, вече известни на нашия читател като Хейстън от Бъкло и приятелят му капитан Крейгънгелт. Бъкло най-сетне наследи грамадното имение на прекалено дълголетната си леля и значителен капитал в добавка; той веднага откупи родовото си имение (по името на което продължи да се нарича Бъкло), макар че капитан Крейгънгелт му предлагаше един много изгоден начин за влагане на парите — в проекта на някой си Лоу, много нашумял в момента — и го съветваше веднага да замине с тази цел за Париж. Но Бъкло бе извлякъл от нещастията си полезен урок и въпреки големите усилия на Крейгънгелт оставаше глух за предложенията му, без да има никакво намерение да рискува отскоро придобитата си независимост. Този, комуто се е налагало да утолява глада си с овесени питки, а жаждата си с кисело вино, заяви той, който е бил принуден да спи в потайната стая на замъка Улфс Краг, знае за цял живот да цени изобилната трапеза и мекото легло и навярно ще се постарае занапред да няма нужда от чуждо гостоприемство.
И така на първо време надеждите на Крейгънгелт да се облажи по нечестен начин от богатството на Бъкло претърпяха провал. Все пак той извлече доста изгоди от щастливата съдба на приятеля си. Бъкло, който никога не бе се отличавал с особена грижливост в избора на приятели, се привърза към Крейгънгелт; при това капитанът го развличаше — с него той можеше да се посмее на забавна шега, а в някои случаи и над самия Крейгънгелт. Капитанът беше готов, както казват шотландците „да се примири с унижението заради личната изгода“, да бъде другар на Бъкло във всякакви игри и в лова, а ако на младия наследник хрумнеше благодатната мисъл да си пийнат някоя бутилчица (което не беше рядко), капитанът с удоволствие му правеше компания, избавяйки го от тягостната участ да пие в самота. Поради тези си достойнства Крейгънгелт твърде често, почти постоянно пребиваваше в Гърнингтън.
Не можеше да се очаква нищо хубаво от тяхното сближение. Вярно е, че Бъкло добре познаваше характера на приятеля си и се отнасяше към този характер с голямо презрение, което до известна степен би отслабило лошите последици от тази дружба. Но при стеклите се обстоятелства общуването с един толкова лош човек разклати онези добри принципи, които бяха заложени у Бъкло по рождение.
Крейгънгелт не забрави с какво презрение Рейвънсууд смъкна маската му на храбър и честен човек, той мечтаеше да му отмъсти за обидата, без при това да се излага на опасност; този страхлив, но хитър и коварен негодник се стараеше да разпалва у Бъкло неприязън към доскорошния му приятел. Не пропускаше случай да напомни на Бъкло как Рейвънсууд отказа да приеме поканата му за дуел и всякак се опитваше да убеди покровителя си в това, че е засегната честта му и че е необходимо да се иска удовлетворение от Рейвънсууд, докато накрая Бъкло най-решително му заповяда да мълчи.
— Съгласен съм — му каза той, — че Рейвънсууд не постъпи с мен като джентълмен. Той нямаше право да се задоволява със словесен отговор в момент, когато му искам удовлетворение. Но той веднъж ми пощади живота и сега сме квит. Ако ме засегне още веднъж, ще открия нова сметка в отношенията ни и тогава негова милост ще трябва да се пази!
— И още как! — подкрепи го Крейгънгелт. — Залагам две кварти вино, Бъкло, че ако се поупражняваш, ще го повалиш още преди третата атака.
— Ти или нищо не разбираш от тази работа, Крейгънгелт, или никога не си виждал как той си служи е шпагата.
— Аз ли нищо не разбирам? Ти ми се присмиваш, Бъкло! Признавам, че не съм виждал как си служи с шпагата прехваленият ти Рейвънсууд, но аз, тъкмо става дума, ще ти кажа, че съм учил в училището на мосю Сагун, първия maitre d’armes в Париж; и при сеньор Поко във Флоренция, и при майнхер Дурхьосен във Виена! И съм виждал как те владеят шпагата!
— Не съм убеден, че наистина си учил там. Учил ли си изобщо? Но дори да си учил, какво от това?
— Това, че проклет да съм, Бъкло, ако някога съм виждал французин, италианец или холандец да бъде и
