можеше той, срещнал погледа на лазурно чистите очи на Луси, да изпитва и най-малкото съмнение в искреността на чувствата й? Но гордостта и бедността бяха направили сърцето на този човек недоверчиво, докато при по-щастливи обстоятелства щеше да му бъде непознато такова жалко чувство.
Когато достигнаха замъка, видяха, че самият сър Уилям Аштън, обезпокоен от прекалено дългото им отсъствие, бе излязъл да ги чака.
— Ако дъщеря ми — каза той — бе в компанията на друг човек, недоказал така блестящо готовността си да я брани от опасност, щях много да се обезпокоя. И навярно щях отдавна да пратя някой от слугите да я търси. Но щом я придружава мастър Рейвънсууд, съм сигурен, че не я заплашва нищо.
Луси понечи да започне да се оправдава, но тъй като се чувствуваше виновна, се запъна и млъкна. Рейвънсууд, в стремежа си да й помогне, искаше да изтъкне някоя важна причина за закъснението, но и той се обърка като някой, който, опитвайки се да измъкне другаря си от някое тресавище, сам затъва в него. Трудно можем да допуснем, че смущението на нашите влюбени е убягнало от зорките очи на опитния юрист, който постоянно — било по навик, било по силата на професионалните си задължения — анализираше потайните кътчета на човешката душа. Но сега той предпочете нищо да не забелязва. Искаше, като обвърже Рейвънсууд, сам да остане съвсем свободен. И не помисли нито за минута, че дъщеря му може да обърка всичките му планове, като се влюби в младежа, на когото според замисъла на лорд-пазителя тя трябваше да завърти главата. „Впрочем — разсъждаваше той, — ако Луси се увлече по Рейвънсууд, а лейди Аштън категорично се противопостави на този брак, може да се отиде с Луси до Единбург или дори до Лондон, да й се подари наметка от брюкселска дантела и да й се намерят пет-шест галантни ухажори. Сладките им думи бързо ще изличат от паметта й образа на този, когото ще трябва да забрави.“ Такива бяха мерките, които лорд-пазителят се готвеше да предприеме в случай на неуспех и тъй като беше почти напълно сигурен в благоприятния изход на начинанието си, по-скоро поощряваше, отколкото осъждаше краткотрайната според него слабост на дъщеря си към Рейвънсууд. При това докато младите се разхождаха из парка, той бе получил писмо, с чието съдържание бързаше да запознае сега Рейвънсууд.
Сутринта на същия този ден бързоходец достави на лорд-пазителя писмо от споменатия преди известно време приятел — същия, който без да жали сили, тайно сплотяваше група патриоти под върховенството на най-страшния противник на сър Уилям, дейния и честолюбив маркиз А… Този твърде полезен приятел до голяма степен бе успял в преговорите със сър Аштън: не получи от хитрия политик благосклонен отговор, но поне бе изслушан с внимание от него. Когато съобщи за това на маркиза, онзи му отговори със старата френска поговорка: „Chateau qui parle et femme qui ecoute, l’tin et l’autre va se rendre.“80 Държавен деец, който изслушва в мълчание предложение за смяна на правителството, според маркиза малко се отличава от замъка, който влиза в преговори с неприятеля, или хубавица, която изслушва мълчаливо любовните слова. И маркизът реши да ускори превземането на крепостта, наричаща се „лорд-пазител на печата“.
Затова към посланието от приятеля и съюзника на маркиз А… бе приложено и писмо от самия маркиз, в което той откровено предлагаше неофициално да гостува на лорд-пазителя в замъка Рейвънсууд. Приятелите тъкмо били поели на юг из страната и можели да се отправят към замъка отвсякъде; хановете и кръчмите били ужасни; с единия от пътниците сър Аштън бил отдавнашен приятел, а с другия, маркиза, макар и не чак толкова близък, бил достатъчно познат, за да не буди посещението му подозрения и да не даде храна за разни упреци от страна на тези, които биха желали да окачествят визитата като политическа интрига. Сър Аштън веднага отговори със съгласие, но в душата си реши да не предприема нито една крачка по-далеч от изискванията на разума, под което разбираше личните си интереси.
Две обстоятелства бяха твърде щастливи за него: присъствието на Рейвънсууд и отсъствието на съпругата. Като използува престоя на Рейвънсууд в дома си, лорд-пазителят се надяваше да осуети всяка възможност за опасни враждебни действия от страна на младия мъж, които той би могъл да предприеме срещу него под покровителството на маркиза. От друга страна, сега, когато сър Аштън възнамеряваше да използува тактиката на протакане и бавене, Луси като стопанка на дома подхождаше за него много повече, отколкото гордата й, своенравна майка, която несъмнено щеше да се постарае да осуети политическите му планове. Зае се да уговаря Рейвънсууд да остане до пристигането на родственика му и успя без особени усилия, защото след обяснението край извора на Нимфата младежът вече не изпитваше желание веднага да напусне замъка. А Луси и Локхард получиха наставления да извършат — всеки в кръга на задълженията си — необходимите приготовления за посрещане на гостите с такъв блясък и разкош, каквито в онези времена бяха съвсем необичайни за Шотландия.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Марал. — Сър, почетният гост дойде. Току-що пристигна.
Оувърринч. — Веднага го въведи и направи каквото ще ти кажа… Готова ли е музиката, както заповядах; да го приветствува?
Въпреки своето благоразумие, обширните си юридически познания и богатия житейски опит сър Уилям притежаваше някои черти на характера, които бяха по-скоро присъщи на страхливия и хитър парвеню, проправил си път в живота, отколкото на видна личност, какъвто бе сега; тези черти издаваха вродена дребнавост на ума, макар добре школуван, и плебейска същност на душата, прикривана най-грижливо. Той обичаше да се огражда с разкош, но не защото по силата на навика разкошът се бе превърнал за него в необходимост, а по-скоро затова, че за него разкошът бе все още новост. Той постоянно контролираше всички подробности около домакинството и Луси скоро забеляза как руменина на срам залива бузите на Рейвънсууд винаги, когато баща й се залови в негово присъствие да обсъжда с Локхард или дори с икономката си такива дреболии, на които не е прието да се обръща внимание в знатните домове, защото се приема, че те се разбират от само себе си.
— Охотно извинявам вълненията на сър Уилям — каза една вечер Рейвънсууд, когато лорд-пазителят напусна стаята. — Посещението на маркиза е голяма чест и трябва да се цени. Но съм длъжен да призная, че тези дреболии за склада с продуктите, за месото, едва ли не за курника — са просто нетърпими. Предпочитам бедността на Улфс Краг пред богатството на замъка Рейвънсууд.
— Обаче — възрази Луси — благодарение на тези дреболии баща ми придоби владенията си.
— … които моите предци изгубиха, защото не са обръщали внимание именно на тях — довърши вместо нея Рейвънсууд. — И така да е! Носачът винаги ще си остане носач, дори ако му сложат на раменете товар злато.
Луси въздъхна. Тя добре разбираше, че нейният любим презира маниерите и навиците на баща й — нейния най-добър приятел и покровител, чиято нежна любов толкова пъти я беше утешавала, за разлика от неласкавото, пренебрежително отношение на майка й към нея.
Скоро младите се убедиха, че има и други неща, за които никога не ще се разберат. В смутното време, за което става дума, религията, този най-щедър източник на тиха благодат в света, бе така зле и превратно разбирана, че нейните обреди и догмати бяха предмет на безкрайни спорове и разпри. Лорд-пазителят, който се числеше към партията на вигите, естествено бе презвитерианец по религиозни убеждения и от време на време намираше за нужно да проявява по-голяма заинтересованост към делата на своята църква, отколкото навярно чувствуваше в действителност. Децата му, разбира се, бяха откърмени със същата вяра. Както е известно, Рейвънсууд спадаше към Високата, или епископална църква. Той не пропускаше случай да изтъкне пред Луси фанатизма на религиозните й съмишленици, а тя, макар да не говореше пряко за това, даваше да се разбере, че мрази свободомислието, което беше свикнала да смята за най-съществена черта на англиканската църква.
Младите се опознаваха все повече и любовта им не само не намаляваше, а ставаше по-силна, но в чувствата им се примесваше и малко горчивина. Въпреки любовта си към Рейвънсууд Луси изпитваше от него страх. Той беше с по-възвишена душа, по-горд от всички, които досега й се бе случвало да среща; доста свободните си идеи защитаваше изключително разпалено. Едгар открито презираше много от принципите, в
