На следния ден силите и твърдостта на духа й като че ли се възвърнаха, но ведно с това се прояви някаква неудържима веселост, която никак не съответствуваше на характера й, а още по-малко на нейното състояние. Изблици на безумен смях се редуваха с пристъпи на тиха меланхолия и необичайна раздразнителност. Лейди Аштън бе сериозно обезпокоена и нареди да повикат лекари. Те пристигнаха, опипаха пулса й, не намериха в него никакви изменения и заявиха, че мис Аштън страда от душевна болест, за което препоръчаха движение, разходки и леки забавления.
Луси не продума нищо за събитията от предишния ден. Изглежда, че не си спомняше за случилото се, защото постоянно прокарваше ръка по врата си, сякаш търсеше там синята лента и като не я намираше, учудено и разочаровано бъбреше:
— Тази нишка ме свързваше с живота.
Въпреки тези явни признаци на лудост лейди Аштън беше отишла вече твърде далеч, за да си позволи да отложи сватбата на дъщеря си дори при сегашното й състояние. Напротив, тя положи всички усилия, за да скрие болестта на Луси от Бъкло, защото знаеше прекрасно, че ако той открие и най-малкото неразположение към себе си в своята невеста, веднага ще анулира сключения договор, а то ще бъде голям срам и безчестие за семейството на Луси. Затова лейди Аштън реши, ако не се влоши състоянието на Луси, да извършат бракосъчетанието в определения ден. Тя се тешеше с надеждата, че промяната на мястото, обстановката и средата по-бързо и по-сигурно ще излекуват разстроеното въображение на дъщеря й, отколкото бавнодействуващите средства, предложени от лекарите. Сър Уилям Аштън, който лелееше мисълта да възвеличи семейството си и се стремеше да си осигури подкрепа срещу мерките, които възнамеряваше да предприеме маркиз А…, за да му отнеме присвоените имоти, на драго сърце възприе плана на жена си, защото, както може да се предполага, дори да искаше, не би могъл да й попречи. От своя страна Бъкло и полковник Аштън не даваха и дума да се спомене за някакво отлагане: те смятаха, че след всичко случило се ще бъде истински позор да се отложи сватбата дори за час, тъй като някой може да си помисли, че са се уплашили от неочакваното посещение на Рейвънсууд и дръзките му обвинения.
Но ако Бъкло знаеше за физическото или по-точно душевното състояние на мис Аштън, той едва ли щеше да бъде склонен да се бърза. Ала според тогавашния обичаи младоженецът и неговата булка можеха да се виждат твърде рядко, и то за кратко време — обстоятелство, което много прилягаше на плана на лейди Аштън, — следователно Бъкло не само че не знаеше, но и не подозираше какво е истинското душевно състояние на нещастната му избраница.
Един ден преди сватбата Луси отново получи пристъп на необикновена веселост: тя с детско любопитство заразглежда премените на всички нейни близки, които щяха да участвуват в сватбеното тържество.
Утрото на следващия ден бе ясно и ведро. Официално облечени гости запристигаха отвсякъде. Не само роднини на сър Аштън и още по-знатната рода на съпругата му, а и много приятели и близки на Бъкло — до един облечени разкошно, възседнали също тъй разкошни коне, богато пременени като ездачите си, — както и всяко по-заможно презвитерианско семейство до петдесет мили от замъка бе счело за свой дълг да присъствува на сватбата, която се окачествяваше като победа, постигната над маркиз А… в лицето на сродника му Рейвънсууд. Великолепни закуски очакваха гостите на предсватбената трапеза, а след почерпката отекна заповед: „На коне!“ Изведоха невестата, придружавана от майка й и брат й Хенри. Веселостта й от предишния ден бе се сменила с дълбока меланхолия, която добре прилягаше на строгия обред, който предстоеше. Очите на Луси блестяха, страните й леко розовееха, което отдавна не й се беше случвало, и когато тя се появи, сияейки във великолепното си облекло, присъствуващите гости зашумяха възхитено и в тази обща глъчка се открояваха дори гласове на дами. Докато гостите възсядаха конете си, сър Уилям Аштън, човек миролюбив, а и привърженик на добрия ред във всичко, смъмри сина си Хенри, задето е запасал прекалено дълга за ръста си сабя — взета от брат му полковника.
— Щом си решил непременно да се въоръжиш за такава мирна церемония — каза той, — по-добре да беше взел късия кинжал, който поръчах специално за теб в Единбург.
Момчето отговори, че кинжалът се е изгубил някъде.
— Струва ми се, че ти нарочно си го скрил — продължи бащата, — за да се поперчиш с тази грамадна сабя на кръста, която подхожда по-скоро на сър Уилям Уолас, отколкото на теб. Е, както и да е, възсядай коня си и полагай грижи за сестра си.
Хенри се подчини и застана в средата на внушителната кавалкада. Мислите му бяха посветени единствено на сабята, на богато обшитото с дантела наметало, на шапката с пера и на чудесно обяздения кон, така че той не забелязваше никого и нищо около себе си; но запомни за цял живот момента, в който помогна на сестра си да възседне коня — влажната й ръка беше студена като надгробен мрамор.
Сватбеният кортеж, разстлал се като пъстра лента по хълмове и долове, най-после достигна енорийската черква, а тя едва побра множеството, защото, без да смятаме прислугата, останалите наброяваха над сто мъже и жени. Венчавката бе извършена според обредите на презвитерианската църква, към която Бъкло напоследък бе решил, че принадлежи.
Отвън пред черквата се раздаваше щедра милостиня на бедните от близките енории; раздаването се надзираваше от Джони Мортшу, получил наскоро повишение и изоставил задълженията си като пазач на запустялото гробище, за да приеме новата си служба — клисар на Рейвънсуудовата черква. Ейлси Гурли и двете й приятелки — същите, които приготвяха за погребението покойната Алис, седяха наблизо върху един надгробен камък и завистливо сравняваха получените дарове.
— И все пак Джони Мортшу — изфъфли Ани Уини — можеше да си спомни ония, старите години и повечко да уважи отколешните си приятелки, макар сега и да се перчи в черните си клисарски дрехи. Вместо шест херинги ми даде само пет, пък и те нищо не струват, а парчето говеждо е с цяла унция по-малко отколкото на другите. И мигар туй е месо! Само жили. Пък твоето парче, Маги, чини ми се, е от плешката!
— Моето ли? — отвърна паралитичната стара вещица. — Гол кокал! Щом тия богаташи са намислили да дават нещичко на бедните по сватбите и погребенията си, можеха да ни зарадват с нещо по-свястно.
— Е, е, миличка — обади се и Ейлси Гурли, — те раздават милостиня съвсем не от любов към нас. Хич не ги е еня тях дали сме сити, или умираме от глад. Нямаше да ги е срам и камък да ни поднесат наместо хляб, ама гордостта им не го позволява. Пък искат на всичкото отгоре и да им благодарим, сякаш че помагат на ближните си като същински хора христиени.
— Право казваш — подкрепи я приятелката й.
— Ейлси, ти си най-старата от нас; кажи, виждала ли си по-богата сватба?
— Сватбата е хубава — отговори Ейлси, — ама погребението ще бъде още по-богато.
— Обичам погребенията — рече Ани Уини. — Тогаз те хранят не по-зле, отколкото по сватбите, и не те карат да се хилиш, да се кикотиш престорено весело, да се правиш, че ти е много драго и да пожелаваш щастие на ония празноглави светлости, дето се отнасят къмто нас като към добичета. Да, аз наистина обичам погребенията — дадат ти милостинята и си запяваш старата песничка:
— Което си е право, право си е, Ани — обади се паралитичната. — Да даде господ повече зеленина през юли и повечко покойници.
— Но ти, Гурли — подметна куцата, — като си най-старата от нас трите, пък и най-умната, кой от тия весели господа пръв ще се отправи за оня свят?
— Виждате ли ей оная гиздосия, цялата в скъпоценности и злато? Оная, дето я настаняват на белия кон, зад младичкия развейпрах с червената пелерина, дето се перчи с дългата си сабля на хълбока?
— Та туй е самата булка! — възкликна Ани Уини и дори нейното студено сърце се сви от жал. — Туй е самата булка! Тъй младичка, тъй хубавка и тъй богата! Мигар тя скоро ще умре?
— Време е да й шият мъртвешкото покривало, казвам ви — изрече тежко-тежко пророчицата. — В пясъчния часовник на живота й, дето го държи в ръцете си смъртта, изтичат вече сетните зрънца. И какво чудно има: та малко ли го тръскаха тоя неин часовник! Скоро ще почнат да капят листата, ама тя няма да
