— В името на господа бога — извика Байд-дъ-Бент и вдигнал ръце към небето също застана между противниците, — в името на господа бога, изпратил на земята мир и добра воля, ви умолявам, заповядвам, настоявам, да не прибягвате до насилие. Жадният за кръв не е угоден богу. Който вади нож, от нож умира!
— Да не съм презряно куче, сър? — възкликна полковникът и гневно изгледа пастора. — Мога ли да преглътна такава обида в бащиния си дом! Пуснете ме, Бъкло! Той ей сега ще ми даде удовлетворение или кълна се в небето, веднага ще го убия още тук, на място!
— Не, не, няма да позволя това — отговори Бъкло. — Той ми пощади живота и дори да е самият дявол, намислил да погуби дома и рода ви, вие трябва да го убиете само в честен двубой.
Възползувал се от несъгласието между двамата, Рейвънсууд отново заговори.
— Успокойте се, господа! — изрече той решително. — Ако търсите опасност, ще трябва малко да почакате, докато се освободя. Работата, която ме води тук, няма да отнеме много време.
Едва чуто „да“ се изтръгна от устните на Луси, сякаш тя почти не съзнаваше, че говори.
— И този почерк ли е ваш? — продължи той, като й подаде тайния им брачен договор.
Луси мълчеше. Страх, а може би по-силно чувство бе сковало съзнанието й и тя едва ли разбираше какво я питат.
— Ако имате намерение да предявявате някакви искалия въз основа на тези листове хартия — намеси се сър Уилям, — предупреждавам ви, че те са напълно лишени от юридическа сила.
— Сър Уилям Аштън — каза Рейвънсууд, — моля вас и всички присъствуващи тук да ме изслушат и да се постараят правилно да разберат какво желая. Ако мис Аштън, както ми се стори, като съдя по последното й писмо, по собствена воля и по собствено желание иска да развали нашия годеж, тази хартия, както вие се изразихте, няма да струва за мене повече от сухо есенно листо, изтръгнато от вятъра и валящо се на земята. Но аз искам да чуя отказа от собствената й уста. И докато не го получа, няма да си отида. Вие сте много, а аз съм сам и можете да ме убиете, но съм въоръжен, доведен до отчаяние и скъпо ще продам живота си. Ето последната ми дума: искам да чуя решението на вашата дъщеря от самата нея; от нея самата и насаме, без свидетели. Сега избирайте — добави той, като извади с дясната си ръка шпагата от ножницата, а с лявата измъкна от колана един от пищовите си и запънал петлето му, насочи дулото надолу. — Избирайте — повтори той, — или кръв ще обагри тази зала, или ще ми дадете възможност да се обясня с моята избраница и годеница, на което имам пълно право по божите закони и по законите на тази страна.
Всички се отдръпнаха стъписани, уплашени от звука на гласа му и от решителния му вид: човекът, обзет от отчаяние, винаги взема връх над хората, вълнуващи се от по-слаби чувства. Пръв наруши мълчанието пасторът.
— В името на господа бога — каза той, обръщайки се към сър Уилям — ви моля да не отхвърляте посредничеството на смирения му слуга. Искането на мастър Рейвънсууд, въпреки че ни заплашва с насилие, ми се струва основателно. Нека мис Луси му каже, че сама е сметнала за нужно да се съгласи с желанието на родителите си и че се разкайва за думата, която му е дала. Тогава той ще си отиде с мир и няма повече да ни безпокои. Уви! Фаталните последствия от грехопадението на нашия праотец Адам се проявяват дори в създанията, изкупени от Спасителя; и сме длъжни да показваме християнско търпения към ония, дето като живеят в гняв и в неправедност, се поддават на неудържимия поток на своите страсти. Моля ви да удостоите мастър Рейвънсууд с обяснението, за което настоява. То няма да нарани сърцето на мис Аштън, защото тази благородна девица вече твърдо е решила да следва избора на достойните си родители. Нека тъй да бъде, казвам аз. Дългът ми налага да ви помоля да се съгласите с предложението ми.
— Никога! — извика лейди Аштън, в чието сърце злобата надви изумлението и страха. — Никога този човек няма да остане насаме с дъщеря ми, след като е обречена да бъде невеста на друг мъж! Излезте, ако щете всички, но аз оставам тук. Не се боя нито от заплахи, нито от оръжие, макар че някои от моите близки, изглежда, се уплашиха — прибави тя и хвърли поглед към полковника.
— За бога, милейди — възкликна достойният свещеник, — не подклаждайте главните на раздора! Убеден съм, че мастър Рейвънсууд, като вземе под внимание недоброто здравословно състояние на мис Аштън и вашия майчински дълг, няма да се възпротиви на желанието ви да присъствувате на разговора му с дъщеря ви. Аз също ще остана: може би белите ми коси ще предотвратят някои ненужни изблици на гняв.
— Приемам с готовност предложението ви, сър — каза Рейвънсууд. — Нека и лейди Аштън остане, щом желае. Но другите ще помоля да излязат.
— Ще ми платите за всичко, Рейвънсууд! — каза полковникът, като мина бързо край него, упътил се към вратата.
— Когато желаете — отвърна му Рейвънсууд.
— Не забравяйте — полуусмихна се Бъкло, — че преди това ще трябва да се срещнете с мен: имаме стари сметки за уреждане.
— Уговорете се помежду си за това — отговори Рейвънсууд, — но днес ще ви помоля да ме оставите на мира. И още утре най-важното за мене дело ще бъде да дам и на двама ви удовлетворение — такова, каквото вие смятате за нужно.
Полковник Аштън и Бъкло излязоха, по сър Уилям още се бавеше.
— Мастър Рейвънсууд — изрече той с примирителен тон, — смятам, че с нищо не съм заслужил този позор, този изблик на омраза в собствения ми дом. Ако приберете шпагата си в ножницата и ме последвате в кабинета ми, ще ви докажа с най-неопровержими доводи всичката безполезност на постъпката, която предприемате сега…
— Утре, сър, утре — прекъсна го Рейвънсууд. — Утре ще изслушам всичко, което решите да ми кажете, но днес ми се налага да се заема с друго свещено неотложно дело.
С тези думи той посочи вратата и сър Уилям напусна залата.
Рейвънсууд прибра шпагата в ножницата, освободи петлето на пищова си и отново затъкна оръжието в колана, после заключи вратата на залата, върна се до масата, свали шапка и загледа Луси с очи, преливащи от тежка мъка, която сякаш беше разтопила предишната му ярост.
— Познавате ли ме, мис Аштън? — започна той и отметна от челото си падналите кичури. — Аз съм Едгар Рейвънсууд.
Луси мълчеше.
— Да — продължи той все по-разгорещено, — аз съм Едгар Рейвънсууд, който от любов към вас наруши свещената си клетва, която ме задължаваше да мъстя за поруганата чест на рода ми. Аз съм същият Рейвънсууд, който заради вас прости предишните обиди; и нещо повече: стиснах приятелски ръката на гонителя и разорителя на моето семейство, на човека, който оклевети и стана причина за смъртта на баща ми…
— Моята дъщеря — намеси се лейди Аштън — няма основания да се съмнява в това, че сте Рейвънсууд; злобната омраза, с която са пропити думите ви, веднага й напомни, че пред нея стои смъртният враг на баща й.
— Моля да не ме прекъсвате, милейди — възрази Рейвънсууд. — Чакам отговор от дъщеря ви. И тъй, аз продължавам. Мис Аштън! Аз съм Рейвънсууд, на когото вие дадохте клетва за вярност. Вярно ли е, че искате да се отречете от нея и да си вземете думата назад?
Безкръвните устни на Луси се раздвижиха.
— Такова е желанието на майка ми — измънка тя.
— Истина е! — намеси се лейди Аштън. — Самата аз по силата на правото, дадено ми от бога и хората, не само посъветвах в тази насока дъщеря си, но и подкрепих намерението й да се откаже от злополучната, необмислено дадена от нея дума, като счете в съответствие със светото писание годежа си с вас за недействителен.
— Светото писание! — презрително усмихнат изрече Рейвънсууд.
— Мистър Байд-дъ-Бент — обърна се лейди Аштън към свещеника, — прочетете текста, по силата на който вие сам, след дълги размисли, обявихте за недействителен мнимия годеж, на който държи този необуздан човек.
