наказания, налагани за това предполагаемо престъпление, имаше доста хора, които бяха готови поради недоимък или от злоба да надянат на лицето си омразната и опасна маска на магьосника, отчасти за да имат власт над околните, отчасти заради жалките пари, които припечелваха от мнимото си умение.
Ейлси Гурли не беше толкова глупава, че да признае открито съучастничеството си е нечиста сила: такова признание веднага щеше да я отведе на кладата. Тя твърдеше също като Калибан90, че й помага някаква невинна фея. Гадаеше съдбата, тълкуваше сънища, вареше лековити билки, откриваше кражби, уреждаше и осуетяваше сватби, при това понякога така успешно, че както мислеха жителите на околността, непременно прибягваше до помощта на самия Велзевул. Най- голямото зло, създавано от тези набедени магьосници, бе обаче това, че като чувствуваха неимоверното отвращение към себе си, те, без да се замислят, бяха готови да извършат всякаква гнусна постъпка и под маската на своето знахарство често вършеха истински злодейства. Като четем съдебните протоколи от процесите срещу тези нещастници, неволно преставаме да недоволствуваме срещу съдбата им, като научим; че много от тях, бидейки отровителки, съучастнички и безсърдечни извършителки на прикрити семейни престъпления, напълно са заслужавали жестокото наказание, което са били осъдени да изтърпят за своето мнимо магьосничество.
Такава беше Ейлси Гурли, на която лейди Аштън възложи грижата за здравето на дъщеря си, надявайки се с нейна помощ напълно да пречупи волята на Луси. Всяка друга не толкова влиятелна жена не би се осмелила да предприеме такава крачка; но високото положение на лейди Аштън и силата на характера й я правеха недостижима за мнението на обществото: тя можеше да си позволи да избере за дъщеря си „тази най-прочута в цялата околност опитна болногледачка и лечителка“, без да се страхува, че могат да я обвинят, че прибягва до помощта на съучастничка и съюзница на злия враг на човечеството — сатаната.
Старата вещица разбра, без много да й се обяснява, какво очакват от нея. Тя беше напълно подходяща за ролята, с която се наемаше, защото за тази роля бе нужно тънко познаване на човешкото сърце и страсти. Достойната Гурли веднага забеляза, че самата й външност — с която запознахме читателите преди известно време, когато за пръв път се срещнахме с нея край смъртния одър на сляпата Алис — кара Луси да потреперва от ужас, и веднага се изпълни с омраза към клетото момиче. Но стаила тежката обида, тя се залови за работа, като се мъчеше да отслаби и превъзмогне предубеждението на мис Аштън. Това се оказа твърде лесно и Луси скоро забрави за отблъскващата външност на своята болногледачка, подкупена от мнимата доброта и съчувствие, от които тя, бедната, бе съвсем отвикнала напоследък. Всеотдайните грижи и умението на старицата не след дълго спечелиха благоразположението на поверената й девойка, макар не изцяло. В стремежа си уж да развлече болната, Ейлси започна да й разказва легенди, които предаваше много изкусно, и скоро без усилие завладя вниманието на момичето: навикът да чете романтични истории и склонността да се отдава на мечти караха Луси да я слуша с интерес.
Отпърво разказите на Гурли бяха простички и увлекателни. Тя говореше за това
Лека-полека обаче тези разкази започнаха да придобиват все по-мрачен и загадъчен характер и накрая станаха съвсем страшни. При това старицата ги нашепваше при светлината на нощната лампа, гласът й постоянно пресекваше, мъртвешки бледите устни трепереха, костеливият й пръст час по час се стрелваше нагоре, главата се тресеше, а воднистосините очи злобно проблясваха. Всичко това би могло да всели ужас дори в човек не толкова впечатлителен, колкото Луси, и в епоха не толкова податлива на суеверия, колкото тази, за която се разказва в нашето повествование. Старата вещица веднага схвана, че Луси е оплетена в мрежите й, и започна да затяга примката около шията на послушната си жертва. Сега тя премина на легендите за рода Рейвънсууд, за миналото им величие и страшната им мощ, които народното предание бе украсило с много суеверия. Старата вражалица разказа цялата история за съдбовния извор, като я украси с ужасни допълнения; тя вплете в разказа си вдъхващото страх пророчество за съдбата на мъртвата годеница на последния Рейвънсууд, което чухме от устата на Кейлъб. Накрая разказа на Луси и за призрака, явил се на Рейвънсууд в гората, като използува преувеличената мълва за случилото се, породена от непредпазливите въпроси на Едгар в хижата на починалата Алис.
Ако Луси не бе паднала духом или ако тези разкази се отнасяха за друга фамилия, тя навярно би се отнесла равнодушно към тях. Но при сегашното й болезнено състояние те подействуваха много силно; мисълта, че зла орис тегне над нещастната й любов, я завладя всецяло; под въздействието на суеверни опасения съзнанието й, без друго поразено от скръб, терзания и неизвестност и угнетявано от убеждението, че е самотна и изоставена, съвсем се помрачи. В историите, които й разказваше нейната болногледачка, имаше голямо сходство със собствената й съдба и лека-полека Луси започна да разговаря с Ейлси за трагични и тайнствени неща, от ден на ден все повече се доверяваше на старата вещица, макар че от Ейлси все още я побиваха тръпки на страх и отвращение. И старицата ловко се възползува от тези кълнове на доверие към нея. Започна да внушава на бедното момиче желание да узнае бъдещето си — най-сигурния начин за пълното разстройство на разсъдъка и за сломяване силата на духа. Ейлси се залови да обяснява разните знамения, да тълкува сънищата, а навярно е прибягвала и до други коварни средства, с които мнимите съюзници на дявола са замъглявали разсъдъка на жертвите си и вселявали в душата им смъртен ужас. В обвинителния акт срещу Ейлси Гурли — научих с радост, че тази стара вещица е била съдена, осъдена да загине на клада и изгорена на хълма Норт Берик по решение на специална комисия на Тайния съвет — сред многото й престъпления открих да се споменава и това как тя с помощта на дявола показала на някаква девойка от знатно потекло бракосъчетанието на нейния годеник, който тогава бил в чужбина, с друга жена. Но в тази, както и в някои други части от обвинението имената и датите съзнателно са променени, навярно от уважение към заинтересованите лица. Във всеки случай е напълно ясно, че Ейлси Гурли не би могла да разиграе такава сложна комедия сама, облягайки се само на ловкостта или на хитрите си приумици. Но така или иначе, цялото това гадание упражни пагубното си въздействие върху болния разсъдък на Луси: тя стана още по-раздразнителна, здравето й от ден на ден все повече се влошаваше, проявяваше към всичко безразличие, бе мрачна и потисната. Долавяйки причините за тази промяна, сър Уилям най-сетне се реши да прояви някакво подобие на власт, което дотогава би било съвсем несвойствено от негова страна, и поиска да изгонят Ейлси Гурли от замъка. Но тетивата на лъка вече бе изстреляла стрелата и тя се заби дълбоко в хълбока на сърната, набелязана за жертва.
Наскоро след като Ейлси Гурли напусна замъка, родителите отново настояха пред Луси да даде отговор на Бъкло.
— Аз зная — каза тя живо, което ги изненада, — че небето, земята и адът са се опълчили срещу съюза ми с Рейвънсууд. Но съм обвързана с думата, която съм му дала, и няма да наруша тази дума без съгласието на моя годеник. Трябва да бъда сигурна — прибави тя, — че той ще ми върне свободата, и можете да постъпите с мен както желаете. Безразлично ми е как. Когато брилянтите ги няма вече, не е ли все едно в каква кутийка сме ги пазили?
Това бе казано толкова твърдо, а очите на Луси така страшно блестяха и ръцете бяха така здраво сключени, че родителите й не посмяха да възразят. Единственото, което лейди Аштън постигна при всичката си хитрост, бе съгласието Луси да напише под нейна диктовка писмо до Рейвънсууд с молба да й даде категоричен отговор смята ли да остане верен на техния, по думите на Луси, „нещастен годеж“, или желае годежът да бъде развален.
Лейди Аштън се възползува от представилата й се възможност и така умело състави писмото, че който и да го прочетеше, непременно би решил, че Луси моли своя любим да се откаже от задълженията си, които противоречат на интересите и наклонностите и на двамата. Но тъй като не разчиташе напълно на тази уловка, лейди Аштън в края на краищата реши да унищожи писмото, с надеждата, че като не получи отговор, Луси ще възнегодува и сама ще се откаже от Рейвънсууд. Ала сметките й се оказаха погрешни.
Времето, необходимо за получаването на отговор от континента, отдавна бе изтекло. Слабият лъч
