да не знаят, ама аз хубавичко знам как се е озовал тоя потрет в салона: явил се е да предрече на тия Аштън края на гордостта им! И туй не е последното знамение. Сега и там, в гробницата, се мъти нещо нечестиво. Видяхте ли как всички те, дванайсетте опечалени, слязоха в гробницата двама по двама?
— Потрябвало ми е да ги броя — изрече куцата.
— Дванайсет бяха, знам това — продължи въодушевено Ейлси, за която погребенията бяха твърде интересно зрелище, за да ги приема равнодушно.
— Да, ясно е, не сте видели, че в гробницата слезе още един човек, тринайсети, за който те хич не подозират — тържествуващо продължи най-възрастната бабичка, Ейлси Гурли, доволна, че е демонстрирала на приятелките превъзходството си в наблюдателността. — Ако старите поверия не лъжат, на едного от тях му остава още съвсем мъничко живот на тоя свят. Но чуйте: да се махаме по-скоро, дружки. Ако се случи тука нещастие, нас първи ще ни дръпнат да отговаряме и тогаз много лошо ни се пише!
Заграчили зловещо като същински гарвани пред чумен мор, трите предсказателки си тръгнаха от гробището.
Наистина, когато погребалният обред свърши, присъствуващите забелязаха, че са с един повече, и шепнешком започнаха да си предават новината. Съмнението падна на младеж, облечен както всички в строг траур. Той се бе облегнал на една от колоните на гробницата и ясно личеше, че нито забелязва някого, нито чува какво се говори там. Роднините на покойната отново си зашепнаха, изразявайки недоумението и неудоволствието си от появата на непознатия. Но полковник Аштън, който поради отсъствието на баща си сам се разпореждаше с церемонията, помоли за мълчание.
— Зная кой е той — обясни шепнешком полковникът. — Този човек има не по-малко основание от нас да скърби и навярно скоро ще скърби още повече. Оставете на мен да се заема с него и не нарушавайте ритуала с излишни изобличения.
Изрекъл тези думи, той се приближи до непознатия, подръпна наметалото му и каза тихо, но решително:
— Ако обичате да ме последвате!
При звука на гласа му непознатият сякаш се опомни от унеса си и механично се подчини. Двамата изкачиха порутените от времето стъпала, които водеха от гробницата към гробището в двора на черквата. Останалите тръгнаха след тях, но спряха на входа на гробницата и с тревога заследиха това, което ставаше между полковника и непознатия, които, достигнали най-отдалечения край на гробището, потънаха в сянката на един тис и както личеше, поведоха оживен разговор.
— Аз, надявам се, говоря с мастър Рейвънсууд? — попита полковникът, когато стигнаха до отдалеченото място.
Непознатият мълчеше.
— Да смятам ли, че разговарям с убиеца на моята сестра? — запита повторно Шолто, треперейки от злоба.
— Да, прекалено вярно назовахте името ми — отвърна Рейвънсууд с глух, пресекващ глас.
— Ако се разкайвате за това, което сторихте — каза полковникът, — осланяйте се на бога да ви прости! Но мен няма да успеете да трогнете! Ето мярката на шпагата ми — добави той и подаде на Рейвънсууд къс хартия; — време на срещата ни: утре по изгрев слънце, място — пясъчната ивица източно от село Улфс Хоуп.
Рейвънсууд взе листчето; изглежда, той се колебаеше.
— Не довеждайте до последна крайност нещастника, който без друго вече е достатъчно отчаян — промълви Едгар най-сетне. — Не си рискувайте ненужно живота, а мен оставете да умра от ръката на някой друг.
— Не, няма да бъде така, както искате! — възкликна Дъглас Аштън. — Или ще бъдете убит от мен, или ще довършите гибелта на моето семейство, като ме убиете. Ако не приемете дуела, който ви предлагам, знайте, че навсякъде ще ви преследвам и ще ви оскърбявам, докато името Рейвънсууд не стане символ на безчестие, както сега е символ на жестокост и злодейство!
— Няма да успеете да покриете с позор честното име на моята фамилия! — отвърна гневно Рейвънсууд. — Ако е съдено смъртта ми да сложи край на моя славен род, аз съм задължен пред паметта на прадедите си да ги опазя от безчестие. Приемам поканата ви и съм съгласен на вашите условия. Предполагам, че ще се дуелираме без секунданти, нали?
— Да, ще се сражаваме сами — потвърди полковник Аштън. — И само единият от нас ще се завърне след двубоя.
— Да прости бог душата на този, който падне мъртъв! — изрече Рейвънсууд.
— Така да бъде! — възкликна в отговор полковник Аштън. — Готов съм да окажа тази милост дори на смъртния си враг. А сега да се разделим, защото могат да ни попречат. И тъй, разбрахме се: утре по изгрев на пясъчната ивица източно от Улфс Хоуп, оръжието — шпаги!
— Чудесно! Няма да ме чакате напразно! — отсече Рейвънсууд.
След тези думи те се разделиха. Мастър Рейвънсууд се упъти към коня си, който бе оставил зад черковната ограда. Аштън се присъедини към очакващите го роднини. Като се върна в замъка, той под благовиден претекст остави гостите си и сменил траурното облекло с костюм за езда, възседна коня си и препусна към Улфс Хоуп, възнамерявайки да пренощува в тамошния хан, та рано сутринта да може лесно да пристигне на мястото на срещата.
Не ни е известно как е прекарал мастър Рейвънсууд останалата част от този скръбен ден. Късно вечерта обаче той пристигна пред Улфс Краг и събуди стария си прислужник Кейлъб Болдърстън, който съвсем бе изгубил вяра, че Едгар ще се завърне. Смътни, противоречиви слухове за трагичната смърт на мис Аштън, предизвикана от загадъчни обстоятелства, бяха достигнали до стареца и бяха изпълнили сърцето му с неописуема тревога: той се боеше господарят му да не изгуби от скръб и горест разсъдъка си.
Поведението на младия Рейвънсууд никак не разсея тези опасения на Кейлъб. Отпърво Едгар нищо не отговаряше на Болдърстън, който уплашено го молеше да хапне нещо, да се подкрепи след пътя, а после със свиреп глас поиска вино и противно на навиците си пресуши на един дъх донесеното. Като видя, че на господаря му не му е до вечеря, старецът поиска позволение да го придружи до спалнята. Наложи се няколко пъти да повтори молбата си, защото Едгар, след като все мълчеше, едва сега го удостои с утвърдителен отговор — просто кимна. Но когато Болдърстън съпроводи младия си господар до стаята, която беше уютно подредена и която бе заемал след завръщането си от странство, Рейвънсууд се спря на прага стреснат.
— Не тук — изрече глухо той, — въведи ме в стаята, където умря татко, в стаята, където пренощува тя.
— Коя, сър — попита Кейлъб, неуспял да съобрази в момента поради силната уплаха.
—
Кейлъб отвори уста да възрази, че старата спалня е много занемарена, но като погледна господаря си, чието лице изразяваше гневна припряност, не отрони нито дума. Безмълвен и треперещ от страх, Кейлъб тръгна напред да осветява пътя. Като достигна занемарената стая, той остави лампата на масата и се зае да оправя леглото, но господарят му с тон, който не търпеше възражение, му заповяда да се оттегли. Старецът се подчини, обаче не отиде да си легне, а отправи към бога молитва за своя господар. От време на време той се присламчваше до затворената врата, но всеки път се убеждаваше, че Рейвънсууд не си е легнал. До слуха му винаги долиташе звукът на тежки стъпки, редуващи се на моменти със сподавени, горестни степания. А непреставащият шум на тези тежки стъпки безпогрешно подсказваше на стареца, че клетият му господар е обзет от безмерно отчаяние. Старият прислужник имаше чувството, че утрото, за което така жадува, мъчително се бави; но времето не се съобразява с нашите усещания и следва равномерно своя ход, независимо дали той ни изглежда бавен или бърз. Най-сетне утрото настъпи: зората разстла червеникавия си пожар върху безбрежните предели на проблясващата морска шир. Беше началото на ноември и този есенен ден бе необичайно тих и ясен. Но през нощта бе духнал източният вятър и вълните прииждаха по- близко, отколкото обикновено в подножието на скалите, приютили в прегръдката си замъка.
С първите лъчи на зазоряването Кейлъб Болдърстън отново тихо приближи вратата на спалнята на господаря си и през една пролука видя как Рейвънсууд измерва шпагите, които се пазеха в съседния килер. Едгар спря избора си на една от тях и измърмори:
