Фела Скот
Бялата дева
ПЪРВА ГЛАВА
1512
Свърши се. Колин Макгрегър го разбра. Край на сблъсъка на стомана в стомана. Край на пронизителните бойни викове. Беше съвсем тихо, въпреки че тя долавяше някаква тайнствена песен, тъжни ноти, в които времето среща смъртта.
Колин въздъхна дълбоко. После влезе в малката барака, където бяха завели баща й. Когато очите й привикнаха с тъмнината вътре, тя видя хората на баща си. Бяха се скупчили около сламеника, където лежеше той на предсмъртен одър от слама, пропита с кръв, направо върху мръсния под.
Помисли си: Колко тъжно, че баща й трябва да умре на такова мрачно място, че мъртвите и умиращите са в колиба, негодна дори за кочина! Искаше й се да заплаче. Не, тя имаше нужда да поплаче, да облекчи свитото си гърло и болката в сърцето си. Насочи поглед към тялото на брат си, покрито с шотландско наметало. Нито сълзи, нито молби бяха успели да убедят Джилз, че постъпва безразсъдно, като баща им.
Тя съжали, че не бе наблюдавала дуела. Нейното собствено упорство я беше задържало в замъка Грегър Касъл. Тя не искаше да види как още един от братята й умира безпричинно. Ако беше там, сигурно щеше да може да попречи на стария Макгрегър да нападне Черния вълк, след като Джилз бе убит. Тогава и баща й нямаше да е на смъртно легло. Колин се насили да се обърне, да престане да се измъчва и да се погрижи за Дъглас Макгрегър, докато все още беше жив.
— Татко.
Всички погледи се обърнаха към нея.
— Колин.
Дуайт Макдъгъл, чичо й, прекоси колибата и взе ръката й в своята. Тя забеляза колко малка изглежда ръката й, обгърната от неговата голяма длан.
— Ела, Дъглас няма да живее дълго. Не посмяхме да го пренесем в кулата.
Колин прокара език по сухите си устни и вдигна поглед, за да срещне погледа на чичо си, изпълнените му с тъга и мъка лешникови очи. Все пак, той изправи рамене, а смелостта му помогна на Колин да пристъпи напред.
— Татко. — Тя взе окървавената ръка на Макгрегър и я задържа до сърцето си. — Аз съм тук.
Очите на стария Макгрегър потрепнаха и се отвориха, а потъмнелият му зелен поглед срещна нейния. За секунда нещо проблесна в тях, като отдавнашни спомени. — Катрин, — промълви той, но толкова тихо, че Колин едва го чу.
— Татко, аз съм, Колин.
По бледото му лице пролича, че я е познал.
— Колин. — Той с мъка си пое дъх. — Я как приличаш на майка си. Тая червена коса… тия изумрудени очи.
Колин се опита да се усмихне, но не успя. Тя прехапа устни, за да не затреперят.
— Щом говориш така, значи ще се оправиш.
Той вдигна ръка и долепи пръсти до устните й, за да я накара да замълчи. — Тоя път няма оправия, дъще. Смъртта иде.
Той махна с ръка на хората си.
— Оставете ни. Искам за малко да остана насаме с дъщеря си. — След това Макгрегър извика природения си брат, който излизаше след другите. — Дуайт, ти и отец Макклауд ще останете. Вие ще сте свидетели на клетвата на дъщеря ми.
— Не — извика Колин стреснато. Тя се обърна към баща си отново и прошепна: — Аз не искам да имам нищо общо с това.
Цели пет години се беше стремила да остане настрана от тая лудост, омраза, вражда. Старият Макгрегър нямаше повече синове — вече не можеше да има дуели. Това трябваше да е краят.
Лицето на стария Макгрегър се превърна в каменна маска, а гневът мигновено пламна в очите му.
— Ти си ми дъщеря. Ще нравиш това, което честта повелява.
Повечето хора не биха се осмелили да му се противопоставят, но Колин се подчиняваше само на скритата си ярост, която надви стеснителността й.
— Чест?
— Да. — По тона на стария Макгрегър личеше яростта му. Той се опита да се изправи, но остана прикован към леглото от слабост. — Да, чест! Ти си също като майка си.
— Да. — Колин беше непоклатима. — И няма да ти позволя да ме трогнеш с лудостта си, татко. Няма да ти позволя.
— Лудост, казваш. Какво ли му разбират жените от отмъщение?
— Отмъщение! — Отвращението, което изпитваше, пролича в гласа й, цели години на насилие и мъка се въплътиха в тази една-единствена дума. — Само омразата те тласка.
— Да, девойче. Наистина ме изпълва омраза. Омраза към един-единствен човек, който уби и осакати синовете ми, а сега и аз умирам от неговия меч. Той се е погрижил кланът Макгрегър да не просъществува. Думите ти са богохулство. Честта на клана не е спасена, а последният ми родственик трябва да отмъсти за това.
Кръвта се дръпна от лицето й. Това нямаше да бъде краят. Баща й смяташе тя да продължи на негово място.
— Не можеш да искаш това от мен.
Колин никога не бе изпитвала такова отчаяние. Помисли си, че вече не може да диша, въздухът застина в гърдите й. Старият Макгрегър я наблюдаваше и тя знаеше, че той мисли. Едва когато поредната внезапна болка го прониза, той се обърна.
Най-после, когато вече можеше да говори, той попита:
— Как можеш да се отречеш от мен, дъще? Да опозориш клана, означава прокуда, чедо. Ще се изложиш ли на това? Ще ме оставиш ли да умра със срам в сърцето?
Тези въпроси не прозвучаха така яростно като предишните думи, които й беше изревал. Въпреки това, тя не отстъпи. Но и старият Макгрегър не отстъпваше.
— Дуайт — извика старият Макгрегър, — доведи хората ми.
Щом всички се събраха вътре, старият Макгрегър заговори на всеослушание, но погледът му си остана върху Колин.
— Ти си последното ми дете. Всичките преди тебе са мъртви, с изключение на Емет, който е като жив мъртвец в осакатеното си тяло.
Тежките му думи я накараха да замълчи, а мъката й се върна и сломи силата и храбростта й. Старият Макгрегър продължи:
— Ти ще заемеш мястото ми, ще оглавиш клана. Сега ти си старият Макгрегър, Колин.
Ужасът зае мястото на тъгата. Никоя жена досега не бе наричана главатарка на клана Макгрегър.
— Татко, не мога. Това не се прави.
— Не ме интересува какво се прави и какво — не. Ти ще се подчиниш на решението ми. Длъжна си, Колин. Не ща и да чувам пак да отричаш коя си.
Чувство на срам я разтърси.
— Разбирам и няма да ти изменя. — Колин се молеше това да бъде всичко, което иска.
По лицето му се изписа задоволство преди още една гримаса да изкриви чертите му.
— Трябва да поискам обещание, обещание, което ще спазиш, или ще умреш.
Страх прониза дълбоко съзнанието й, но Колин не му обърна внимание.
— Черния вълк. Той трябва да умре… — Болка отне думите му. Той изстена. После сграбчи ръката й. — Той е дяволът и трябва да умре. Обещай ми — помоли я той с треперещ глас.
Чувствата бушуваха в душата й. Не можеше. Не искаше. Тя отвори уста, но думи не последваха.
Баща й блъсна окървавения си меч към нея, а в погледа му се четеше повече, отколкото в думите.
— Закълни се в меча ми!
Тя не можеше да помръдне. Очите на баща й се разшириха от напрежението, а разочарованието от
