му поднесе чашата с вода, сведе глава, защото усети, че той е впил поглед в очите й. Мазино дори и не докосна чашата. Прокара ръка по лицето й, след това бавно я насочи към тила й. Мариуча затвори очи. Той взе от ръката й пълната чаша и сякаш още с този жест започна да я съблича. С дясната ръка продължи да гали тила й, а лявата постави върху рамото й и със спокойно движение положи тялото й на пода. Мариуча усети докосването на езика му до небцето си и понечи да реагира, да каже нещо, да се възпротиви, но не защото не го желаеше. Беше изминало толкова кратко време от смъртта на Стефано! Ала в момента, когато си го помисли, сякаш за да изтрие това чувство от съзнанието си с друго, още по-силно, тя се вкопчи в шията на Мазино и с почти истерична страст впи устни в неговите. Усети ръката му върху плътта си, отпусна се на килима и внезапно напрегна хълбоци, сякаш за да се освободи от някакво същество, което чувстваше вътре в себе си. Стори й се, че Мазино се отделя от нея, но тревогата й продължи само миг. Видя го през притворените си мигли да отива към прозореца и да дърпа тежките тъмни завеси. После клепките й се сляха и всички образи в стаята се стопиха. Усети как Мазино я проникна с онази могъща сила и власт, която само човек от тази фамилия можеше да има върху нея. Човек, какъвто беше и самият Стефано.
Девета глава
Властта на дон Анджелино винаги бе поставяла принципите му за справедливост пред всякакви интереси. Затова и бе Големия баща. От години наред благодарение на авторитета си успяваше да разреши дори и старите родови вражди. Отдавна вече не се случваха убийства заради собственост върху пасбища, нямаше отмъщения, когато някой предизвикателно прескочеше нечия межда, а дребните търгове за мелиорации или отводнителни инсталации из района вече не бяха повод за войни. Това го знаеха дори карабинерите и макар че за тях дон Анджелино бе олицетворение на една система, останала извън закона, но дълбоко вкоренена, за да бъде покътната, те все пак го считаха за „човек на закона“ дотолкова, доколкото гарантираше поне онези закони, които се основаваха на обичайното право.
Всъщност именно дон Анджелино възпря бунта в Портануова, като успя да убеди властите в Рим да построят язовир и водопровод за селото. Преди да се намеси той, хората с години бяха живели с режим на водата, понасяйки мъчителните и унизителни опашки пред общинските цистерни. Два пъти на ден, сутрин и вечер, жените от Портануова сновяха между домовете си и автоцистерните заради най-елементарни нужди. От година на година местните депутати подновяваха обещанията си, без да решават въпроса със строежа на язовира, и винаги преди избори миражът му се издигаше като стена пред стремежите на крайните партии да се представят за умерени. После хората внезапно се разбунтуваха. Един човек падна убит. На мястото пристигнаха безкрайни автомобилни колони с карабинери и селото изживя ужасни часове. Самите военни обаче, изпратени в този барутен погреб, си даваха сметка, че присъствието им съвсем не е достатъчно, за да премахне опасността от обществен взрив.
Хората преобърнаха с главата надолу цялото кметство заедно с всички останали служби, които те по някакъв начин свързваха с държавата, и положението достигна до критичната си точка. Тъкмо в този момент дон Анджелино реши да се намеси енергично и изпрати в Рим Никола д’Амико заедно с адвоката Спатаро, на когото от години бе поверил интересите си. Така в Портануова потече вода и никой не протестира, че фирмата, спечелила на търг строителството на язовира, бе под контрола на Големия баща, нито пък оспори правото му да прибере печалбата от този акт на справедливост. И ето че сега нито смъртта на сина му, нито очакването на отмъщението бяха в състояние да го отклонят от задълженията му.
Седеше зад бюрото в кабинета си и слушаше мъжа, който стоеше пред него.
— Само този американски лекар може да спаси детето… защото само той може да направи операцията, но затова трябва да го заведа в Хюстън, а аз не мога, дон Анджелино, казвам ви го, не мога да помогна на сина си и господин д’Амико също го знае… защото нямам пари… Имам само очи, които вече изплаках.
Мъжът замълча. Дон Анджелино погледна съветника си и той кимна утвърдително.
— На колко години е синът ти? — попита той.
— На седем…
— Как се казва?
— Джованино… Вани…
— Добре… сега можеш да си вървиш…
Мъжът понечи да каже още нещо, но дон Анджелино го спря с жест.
— Няма нужда от повече приказки. По-добре мисли за сина си!
Мъжът направи няколко поклона и едва чуто промълви:
— Целувам ви ръка и нека Бог да ви закриля! — След това се измъкна през вратата.
— Има ли други? — попита дон Анджелино.
— Кукуруло, пазачът на гробищата. Изпратих да го повикат заради къщата. Трябва да разбере, че не бива да злоупотребява с добрината на хората. Почтените хора трябва да бъдат уважавани.
— Да влезе — уморено каза дон Анджелино.
— Кукуруло — повика го д’Амико от вратата и отдръпвайки се настрана, добави: — Хайде, влизай.
Пазачът на гробището бавно пристъпи в стаята и едрата му фигура се спря пред бюрото на дон Анджелино, който му посочи стола.
— Седни, Кукуруло — покани го той и гостът се подчини. Седна и може би развълнуван от срещата, започна да мачка с ръка яката на ризата си.
С отмерен жест дон Анджелино запали недопушената си тосканска пура, дръпна два-три пъти от нея и започна да се разхожда напред-назад покрай бюрото.
— Кукуруло, имам нужда да се посъветвам с теб по един въпрос, тъй като зная, че ти си справедлив човек и винаги си знаел как да се държиш…
— На ваше разположение съм — отвърна Кукуруло и леко се поклони.
— Кукуруло, въпросът е следният: представи си, че един порядъчен човек, да речем работник, има две къщи. Едната по-хубава, другата по-лоша. Този човек живее в по-лошата и прави тази жертва, защото желае по-хубавата да остане за дъщеря му, когато един ден се омъжи. И докато чака този ден, какво прави? Дава новата къща под наем, за да задели някоя пара настрана. И ето, Кукуруло, най-после дъщеря му се омъжва. Според теб в един такъв момент и след толкова много лишения какво най-много би зарадвало бащата? Разбира се, да заведе дъщеря си пред олтара, след което да й каже: виждаш ли тези ключове? Те са от твоята къща, която е подарък от баща ти. Този баща обаче не може да изживее такова удовлетворение, защото малко преди това е отишъл при квартиранта, онзи, който живее в хубавата къща, и му е казал, че вече тя му трябва. А онзи му е отговорил: не, няма да ти върна къщата! Но как така, ще ме попиташ ти, той не го ли е предупредил от по-рано? Предупредил го е. Но тогава няма ли закон, който да казва, че квартирантът е длъжен да освободи къщата? Има такъв закон, но квартирантът не иска и да чуе за него. Защото трябва да знаеш, Кукуруло, че много хора се обръщат към закона само тогава, когато им е изгодно, и законите винаги са в полза на онези, които не желаят да ги спазват… И действително, квартирантът казва: можеш и да ме съдиш, но аз няма да изляза от тази къща…
Чувствайки се все по-зле, Кукуруло уплашено погледна Никола д’Амико. Дон Анджелино се направи, че не го забелязва, и продължи:
— Разбираш ли какво означава това, Кукуруло? Излиза, че ако този баща реши да спазва закона, ще трябва да търпи унижения и да чака цели години. Адвокати, заседания, разкарвания по разни инстанции, сметки за хонорари, защото трябва да знаеш, че в тази страна правосъдието сякаш има топузи на краката си и се придвижва безкрайно бавно, като костенурка… А през тези години задомилата се вече дъщеря ще трябва да живее по квартири и ще излезе, че всичките лишения на баща й са отишли на вятъра. Защото, знаеш ли, когато този почтен човек успее да си върне къщата, тя вече няма да е същата, която е искал да подари на дъщеря си. Ще бъде друга къща и ще му се струва като мъртва…
Дон Анджелино прекъсна и погледна госта си право в очите. Гласът му стана още по-твърд.
— Кукуруло, аз уважавам справедливите хора… Според теб какво трябва да се направи? Ако ти беше квартирантът, какво щеше да направиш?… Ти би ли върнал къщата на този баща?… Без съдебно решение…
Кукуруло сякаш бе попарен с вряла вода. Наведе глава и след няколко мига на колебание отново я повдигна. На устните му се появи странна усмивка.
— Какво мога да ви кажа, дон Анджелино?… Вие сте прав!… Смятам, че тази къща трябва да се върне…
