изплашения й поглед, хвана я за тила и навря главата й в панталона си. Чувстваше се прекалено щастлив, за да споделя успеха си с другиго, и му се струваше, че допуснеше ли да се люби с жена си, това щеше да означава или да я издигне до себе си, или той самият да падне до нейното ниво. Стигаше му само да си получи дължимото, нещо като един първи акт на почит в зората на вече очертаващата му се кариера. Впрочем той и не смяташе, че една жена е способна на нещо повече от това. Притискаше здраво главата й и направляваше движенията й, докато накрая почувства сюблимната тръпка. После пожела да остане сам. Инге събра дрехите си и излезе от спалнята.
Отново се замисли за дон Анджелино. Той в никакъв случай нямаше да прости смъртта на Стефано. Интересно обаче кой щеше да оглави войнството му. По всяка вероятност това щеше да бъде Лука, неговият племенник и най-твърдият от хората му. Или може би Мазино — единственият, който му бе равен по ловкост, но който пък нямаше капка мозък в главата си. Масимо въобще не влизаше в сметката. Той беше деликатен като госпожица и баща му нямаше да допусне риска да изгуби и втория си син само за да защити честта на фамилията. Не, несъмнено Лука щеше да бъде неговият противник.
За момент му мина през ум, че след като не успееха да го премахнат, хората на дон Анджелино можеха да потърсят възмездие над близките му, например над Инге, но веднага отхвърли тази мисъл. Дон Анджелино не би допуснал такова нещо. Той беше от старата гвардия, а тя винаги бе държала жените настрана. Скръсти ръце зад тила и извика жена си.
Шеста глава
Мазино д’Амико се събуди с натежала глава. Не беше мигнал цяла нощ, но не защото се притесняваше от изхода на операцията. Напротив, беше сигурен, че Ардицоне няма да избегне правосъдието на Големия баща. Според информацията, с която разполагаше, в съботите тъкмо той осигуряваше изплащането на заплатите за работниците.
Мазино беше в лошо настроение. Отдавна вече бе изгубил желание да стреля. В сянката на дон Анджелино си беше извоювал престижно положение, беше натрупал много повече пари, отколкото можеше да похарчи, и от година вече не искаха от него деликатни услуги. Властта на дон Анджелино беше стъпила върху солидни основи, така че и животът на хората му беше станал по-спокоен. И сега изведнъж с безразсъдната си постъпка Ардицоне беше взривил това равновесие и на фамилията не й оставаше нищо друго, освен да се вдигне на война. За всички предстояха тежки времена, дори и ако сполучеха да изпразнят един пълнител във виновника.
Отиде в банята и подложи глава под чешмата, докато усети, че целият изтръпва от ледената вода. Енергично разтри косите си и почувства, че се успокоява. Застана неподвижен с гребен в ръка и със задоволство се погледна в огледалото. Заглади веждите си, очертани като две тъмни издължени линии под челото, и с радост си каза, че независимо от мислите, които го вълнуваха, си остава все същият красив момък.
Неслучайно преди години го бяха нарекли „артиста“ след авантюристичната му поява в два фото романа по времето, когато двамата със Стефано си бяха поживели няколко месеца в столицата. Бяха израснали заедно и именно той бе завел Стефано „да се пробва“ за първи път. Сега беше дошъл моментът да отмъсти за него и той изпитваше особено задоволство, примесено с гордост. Помисли си за Мариуча и реши, че единствено негово бе правото да я уведоми за развръзката. Облече си блузата и панталона, след което затвори капаците на прозореца в спалнята. Взе един стол, опря го до стената и с рязко движение откри един малък отвор в касата, където се прибираха транспарантите. Внимателно пъхна ръка в нишата. Когато я издърпа, стискаше приклада на автомат марка „Стен“. Извади още два пистолета, хвърли ги на леглото до автомата, затвори скривалището, върна стола на мястото му и внимателно огледа оръжията. Установи, че всичко е наред, и подреди арсенала си в един куфар.
Срещата му с Лука и другите беше на околовръстното шосе пред една от бензиностанциите на фамилията. Погледна часовника си. Още нямаше девет. Прекара колата до колонката и нареди да заредят резервоара. Когато плащаше, видя в огледалото автомобила на Лука. Той намали, след което бавно го задмина. Караше Минафо, най-добрият им шофьор. На задната седалка, както винаги вглъбен и мълчалив, седеше Пиетро Кораца. На два пъти Мазино бе участвал в акции заедно с него и това бе достатъчно, за да оцени възможностите му.
Потегли, без да бърза, следвайки автомобила с тримата мъже. След няколко километра завиха по един черен път към полето. От двете страни се нижеха дълги редове портокалови дървета, които все още не бяха станали жертва на булдозерите. Тази мисъл му напомни за строежа и за онова, което щеше да се случи след малко.
Спряха пред една изполичарска къща. На вратата ги посрещна мъж, който им кимна за поздрав и ги отведе в задния двор. Там чичо Филипо разтвори масивната двукрила порта и Мазино установи, че Минафо е свършил работата си превъзходно. Единият от двата откраднати преди няколко дни автомобила беше станал неузнаваем. Бяха го превърнали в полицейска кола, и то така, че видът му не будеше никакви съмнения. Чичо Филипо донесе униформите. Лука, Мазино и Кораца започнаха да се преобличат. Минафо трябваше да остане в една от другите коли, за да прикрива отстъплението им в случай на нужда, а тримата щяха да се качат в „полицейската кола“. Двадесет минути по-късно потеглиха.
На волана беше Кораца, до него Лука с офицерски пагони на раменете, а отзад седеше Мазино, чиято сержантска униформа сякаш му беше шита по мярка. Когато стигнаха до строежа, „полицейската кола“ бавно продължи по отклонението към бараката, в която се намираше администрацията. Минафо спря на изхода и изгаси двигателя. Така нямаше опасност някоя кола непредвидено да паркира и да блокира излаза към шосето. В същото време Минафо щеше да държи под контрол пътя и да предотврати евентуална неочаквана намеса.
Лука, Мазино и Кораца слязоха от колата и се спогледаха. Лука и Мазино трябваше да нахълтат през вратата, а Кораца да открие огън през прозореца, за да изненада противниците. Онзи от тях, който имаше повече късмет, щеше да види сметката на Ардицоне.
Вратата се отвори с гръм и трясък и пръв започна да стреля Лука. Почти в същото време издрънчаха разбити стъкла и се разнесе яростният лай от автомата на Пиетро Кораца. В стаята се намираха четирима мъже, в това число и счетоводителят на фирмата, който подреждаше до ведомостите си пачки с банкноти. Той беше единственият, който така и не разбра какво става. Опулил очи пред дулото, което изригваше огън в лицето му, той клюмна глава върху масата, без да гъкне дори, очилата му се пръснаха на парчета и се разхвърчаха. Другият беше убит, докато се опитваше да намери прикритие зад бюрото. Третият бе покосен, както си седеше на стола, а последният, изправен с гръб към вратата пред отворения гардероб, едва успя да отвърне на огъня. Куршумът му мина високо над главата на Мазино, след което той не успя да натисне отново спусъка: вторият откос на Кораца го порази на място. Лука влезе вътре, държейки автомата си насочен към пода. Указанията бяха категорични. Трябваше да вземат парите, за да създадат впечатление за обир, но при вида на банкнотите, които счетоводителят за последен път беше обгърнал с ръце, той изпита отвращение. Побутна трупа с цевта на автомата си и направи знак на Кораца да се погрижи за плячката. Потърси да види сред труповете познатото лице, но само един поглед му стигна, за да разбере, че това лице не бе сред тях.
В този момент отекна изстрел и Мазино, който стоеше на вратата, изхвръкна навън. За миг на изхода към шосето зърна масивната фигура на Ардицоне с пистолет в ръка и незабавно стреля. После фигурата изчезна. „По дяволите и Минафо, и наблюдателният му пост!“ — изруга наум Мазино и прекоси на бегом тридесетината метра до шосето. Минафо се бе проснал на волана, сякаш спеше. Явно Ардицоне се бе промъкнал незабелязано и го бе застрелял в тила. Няколко души се бяха събрали покрай колата. Дотичаха Лука и Кораца. Нямаше време да мислят за Ардицоне, трябваше незабавно да се измъкнат. Мазино отвори вратата, измъкна трупа на Минафо и седна на волана, за да премести колата. Кораца върна на заден до изхода. Лука крещеше на хората да сторят път и да освободят терена, ала те, успокоени от присъствието на полицията, продължаваха да се тълпят около двата автомобила, опитвайки се да установят някаква логика в цялата тази история. Лука и Мазино натовариха трупа на Минафо в тяхната кола и поеха с пълна газ към околовръстното шосе.
Час по-късно „полицейската кола“ гореше в една урва, а Лука и Мазино можеха да се представят на дон Анджелино и да го уведомят за изхода от акцията им, чиито подробности вече се намираха върху първата
