късно щеше да направи и него самия дон, беше най-влиятелната личност в цялата провинция, а Анджелино Феранте — най-добрият стрелец в цяла Западна Сицилия.
Един ден стадото на Нене Торегроса, един незначителен дон, въпреки многократните предупреждения отново влезе в пасищата на дон Чичо Скализи. Анджелино видя един от хората на Торегроса да прескача зида между двете имения и без да се колебае, изтича до къщата и откачи пушката от пирона. Чувстваше съвестта си чиста: няколко пъти бе казвал на Козимо Камарата, че хване ли го у тях, ще го застреля. И така, вдигна пушката и спокойно се прицели. Куршумът отнесе ухото на Козимо и от този момент хората го нарекоха „Глух петел“. Срещу Анджелино беше заведено дело за опит за убийство, ала той се яви пред съдията и му обясни, че ако е искал да убие овчаря, е щял да го простреля в средата на челото, че това е било просто предупреждение и тъкмо затова само му е откъснал лявото ухо, иначе никога не би го пропуснал. Съдията нареди да се направи инсценировка и когато Анджелино повтори изстрела със същата пушка и от същото разстояние срещу подвижна мишена, съдията беше принуден да се съгласи с него, смени алинеята и го подведе под отговорност за тежка телесна повреда. Резултатът: точно осем месеца затвор. Адвокатът Спатаро не успя да постигне нищо повече.
Сега двамата приятели седяха в кабинета на дон Анджелино, изчерпали вече общите спомени. Франк увери дон Анджелино, че всичко покрай Лучано е наред, и дон Анджелино го изслуша, без да каже нищо. После стана и отново му напълни чашата с марсилско вино. Имаше сведения, че Франк Палацоло не беше дошъл в Сицилия само за да му изкаже съболезнованията си. Предишния ден се беше срещал с Гризанти и дон Анджелино не се съмняваше, че Франк има намерение по-отблизо да поогледа канала за трафика на наркотици в средиземноморската зона. Лучано бе премълчал тази подробност, тъй като знаеше отношението на баща му към нея, ала ако си мислеше, че целта на пристигането им може да убегне от контролната мрежа на дон Анджелино, значи, че бе започнал да го подценява. А това дон Анджелино не можеше да му го прости.
Приближи се до Франк.
— Всичко наред ли е в Сицилия?
Франк веднага схвана какво има предвид приятелят му, но се направи, че не го разбира.
— Не можем да се оплачем — усмихна се той.
— Направи ми една услуга като на приятел — помоли го дон Анджелино и в гласа му прозвуча особена нотка. — Дръж сина ми настрана от тази работа… Ако, разбира се, все още е възможно — добави той след кратка пауза, сякаш говореше на себе си.
Франк го погледна, без да отговори.
Пета глава
Желанието на дон Анджелино беше изпълнено. На погребението нямаше нито много цветя, нито много роднини, въпреки очакванията на полицията то да се превърне във внушителен израз на солидарност.
Кинокамерите на оперативния отряд, замаскирани в безобидни на вид камионетки, трябваше да се задоволят само със съкрушените физиономии на вдовицата и братята на Стефано Феранте. Нямаше нито един излишен венец, нито пък някое от лицата, поддържащи тясна връзка с голямата фамилия. След погребението обаче в кабинета на дон Анджелино се проточи върволица от хора, дошли да докажат своята преданост и в мълчалива прегръдка да предложат приятелството си и да изкажат съболезнованията си.
След като уточни с д’Амико подробностите по нападението над строителната площадка, Лука се прибра в стаята си. Изтегна се на леглото и загаси лампата, макар да знаеше, че няма да заспи. Сега всичко беше в ръцете му. Знаеше, че никой не е в състояние да му отнеме правото именно той да потърси възмездие за фамилията, и въпреки това не се чувстваше горд.
Усещаше всичките си мускули схванати и пренапрегнати както винаги, когато му предстоеше сблъсък, от който никой няма да излезе невредим, ала не изпитваше никакво вълнение, тъй като още от дете дон Анджелино го беше възпитал да влиза в конфликти и да се бие единствено когато правото е на негова страна. Именно то му даваше увереност, че ще победи.
Опита се да извика в тъмнината образа на Гаспаре Ардицоне и пред очите му изплуваха чертите на един подигравателен, високомерен човек, човек без страх от нищо, но и без респект към никого и това, че той се бе превърнал в негов смъртен враг, му се стори естествен завършек на отношенията им, започнали толкова отдавна.
Ардицоне беше идвал един-единствен път в имението им, в деня на света Розалия, преди сватбата на Стефано. Появи се на вратата на кухнята, където Лука по риза, запасан в престилка, пържеше риба за стотината приятели, настанени в градината, и тъкмо вадеше от огромния тиган зачервените късове. Гаспаре го изгледа с обичайния си подигравателен поглед и поклати глава. Лука току-що беше приготвил порцията за дон Анджелино и я даваше на Пиетро Кораца да му я отнесе, когато чу гласа на Ардицоне: „Браво! Както винаги първата порция е за най-важната особа. Дипломацията си е дипломация и йерархията трябва да се спазва дори когато пържиш риба. Браво… Ами ние, по-маловажните, ще успеем ли да се доредим и да опитаме от тази риба? И кога ще стане това? Когато изстине ли?“ Ардицоне говореше на провлачения си диалект и не преставаше да го гледа иронично. Лука не каза нищо, макар че в онзи момент направо му идваше да го застреля. Последва пауза. „Е какво, готвачът не иска да говори, така ли? Кажи, Лука Феранте, кога и ние, простосмъртните, ще опитаме от тази риба?…“ Накрая Лука проговори и от устата му се изля цялата му ненавист: „За теб няма да има от тази риба, Гаспаре Ардицоне! На тебе тази риба не ти понася!…“ „Сигурен ли си, че няма да има за мен, Лука? Наистина ли мислиш така?“ „Да, Ардицоне. Може да се задавиш от нея!…“ „Е, щом казваш, че ще ми стане лошо, няма да ям, още повече че аз винаги слушам приятелите си и гледам да им угодя… Така че не се тревожи, моята риба ще я изядеш ти, Лука… Това е най-малкото, което бих могъл да направя за един… приятел. Хайде, целувам ти ръка.“ Ардицоне махна с ръка и излезе от кухнята.
Това беше човекът, когото трябваше да убие.
Нямаше да му е лесно. Гаспаре Ардицоне беше изтъкан от жестокост. В едрата му фигура се криеше невероятна ловкост, лицето му беше широко и разлято, а с огромните си чепати ръце беше затворил устата на не един и двама нещастници. Беше амбициозен и безскрупулен, което го правеше още по-опасен. В занаята бе влязъл още като момче, когато беше изпокрал километри медна жица от немските оръжейни складове. Пропълзяваше под телените мрежи на няколко метра от ботушите на патрулите, промъкваше се в огромните хранилища, където бяха складирани стотици бомби, развиваше детонаторите им и с риск да вдигне всичко във въздуха изваждаше медните навивки. На следващия ден ги продаваше из Шанхайския пазар — най-бедната зона на Палермо — и носеше парите вкъщи. Така си спечели славата на порядъчно момче. С годините се промени и амбициите заедно с готовността му на всичко го отведоха във фамилията на Санте Билечи, където по най-бързата процедура стигна до върха.
Бойното си кръщение получи през 1958 година по време на раздора между Вито ла Плака и Санте Билечи, когато изби братята Буфардо, чиито интереси бяха в контрола на търговията с електродомакински уреди — един монопол, който Гаспаре успя впоследствие да завоюва за своя дон.
По онова време Ла Плака бе считан за недосегаем благодарение на репутацията, спечелил си с атентата над един от двамата съветници на Билечи, когото зверски бе убил в неговата „Джулиета“ с револверен изстрел от упор, който прониза главата му от едното ухо до другото.
Автомобилът се разби в една ограда и първите, притекли се на помощ, видяха шофьора, захлупен върху волана с окървавена глава, и решиха, че това е вследствие на катастрофата. Чак когато го натовариха в линейката, лекарят от „Бърза помощ“ установи, че пострадалият е получил „правосъдие“ чрез револверен изстрел, преди автомобилът да изхвърчи от платното. Това беше началото на войната. Макар че и заповедта за наказателна акция срещу съперника бе подадена от Билечи, все още не се бе стигнало до самия план поради някои трудности в осъществяването му. Ла Плака прекарваше по-голямата част от времето си в една мелница, непревземаема като крепост, неотлъчно пазен от братята Буфардо — двама от най-добрите телохранители в цяла Западна Сицилия, — така че организацията трябваше да бъде наистина безупречна. Тогава Ардицоне поиска да се заеме с операцията.
Даваше си сметка, че с братята Буфардо би могъл да се справи единствено ако ги изненадаше, но, от друга страна, беше абсурдно да се мисли, че ще влезе с гръм и трясък в мелницата, без да се изложи на сигурна смърт.
