страница на един от вечерните вестници. Естествено, не се бяха намерили никакви свидетели на инцидента. Няколкото човека, разпитани от репортерите, твърдяха, че дори не са чули стрелбата, и добавяха, че по строежите винаги нещо гърми и трещи и никой не се стряска от това. Също толкова оскъдна се оказа и информацията за мистериозния убиец, прострелял в тила шофьора на автомобила, спрян пред изхода на строителната площадка.
Седма глава
Паскуале Никозия затвори телефона, свали едната си обувка и изпъна крака под бюрото, както правеше всеки път, когато попаднеше на особено заплетен случай. Започна да си чеше босия крак, докато с дясната ръка гладеше клавишите на пишещата машина и разсъждаваше върху току-що проведения разговор с шефа на криминалния отдел.
Убийство и грабеж. Естествено, фалшив грабеж, тъй като независимо от официалното мнение на Ло Коко невероятно бе да няма връзка между двата инцидента. От доста месеци насам в града се стреляше, и то вече не с рязани двуцевки. А човек, научил се да стреля с автомат, обикновено се насочва към банки, пощенски клонове, нотариални служби и едва ли би помислил да обира някакъв си строеж. Особено такъв, който се контролира от мафията. Този обир прекалено напомняше разчистване на сметки, за да се приеме само като насилнически акт на няколко безскрупулни престъпници, решили на всяка цена да изпразнят някаква си каса. А в този момент единствената сметка за уреждане в Палермо беше смъртта на Стефано Феранте, убит преди няколко дни, случайно или не, пак в близост до една строителна площадка.
Нещо се променяше в традиционните структури на престъпния свят. Изглежда, процесът на урбанизация беше довел до дълбок и непреодолим разрив в интересите на града и селото. Тъй както, след като създаде католическата вяра, Римската църква я преоткри изправена и преосмислена в ученията на своите реформаторски посестрими, отделили се от нея, така и някогашната мафия, разсяла своите семена из целия свят, сега ги получаваше обратно. Те обаче се връщаха с американски щемпел и започваха да рушат самата й същност. Никозия се усмихна на това сравнение и в съзнанието му изплува образът на човека, който дълги години бе считан за Големия баща на сицилианските фамилии. Дон Анджелино Феранте. Сега бе убит синът му и това убийство по никакъв начин не се вписваше в логиката на какъвто и да било конфликт на интереси. То можеше да бъде израз на неподчинение или предизвикателство към нечия патриархална воля, но в никакъв случай не и наказателна акция. Ако някой бе решил да обявява война на дон Анджелино, нямаше да убие най-младия му син, с което да подпише собствената си присъда. Такъв човек по-скоро би рискувал на едро, опитвайки се да премахне самия дон, колкото и трудно осъществимо да бе това. В противен случай поемаше риска да понесе последствията, включително и от една такава касапница, каквато всъщност беше този мним обир.
Засилващото се влияние на големите фамилии в политическата и административната власт, както и техните разширяващи се интереси, насочени години наред единствено към печалбите от селскостопанските райони, предопределиха разкола между старата и новата мафия. Всъщност това, което ставаше сега, не беше война между две противостоящи си организации, а взрив на дълго потискани лични стремежи. Оттук произтичаше и цялата престъпна серия: след всеки акт на неподчинение големите фамилии „възстановяваха реда“.
Сега бунтът на недоволните беше засегнал фамилията на дон Анджелино и именно синът му бе станал първата жертва. Смъртта на Стефано Феранте слагаше началото на нова кървава страница.
Паскуале Никозия беше виждал дон Анджелино само няколко пъти, но чудесно си спомняше Стефано.
Беше стара история, още от времето, когато се проектираше летището на Палермо. В началото бе определено място край морето, на изток от града, но впоследствие се реши да бъде използван друг терен, много по-отдалечен, почти извън общината и в диаметрално противоположна посока. Никозия реши да разрови въпроса, тъй като беше открил, че първият проект е срещнал съпротивата на „цитрусовата мафия“, която не беше съгласна терените й да бъдат превърнати в асфалтирани писти. Така Никозия се зае да организира шумна кампания в своя вестник, чрез която целеше да изнесе наяве задкулисните машинации, свързани с цялата тази история. Една сутрин, ден след излизането на първата статия от журналистическото му разследване, на ъгъла на улицата го чакаха няколко мъже и един стар черен „Фиат 1400“. Единият от мъжете се приближи до него и му заговори с почтителен, но същевременно и авторитетен тон:
— Господин Никозия?
Той кимна и се опита да хвърли непринуден поглед към мъжете, чакащи в изгасената кола.
— Ако ми разрешите, имам една молба към вас. Един приятел би желал да си поговорите. Бъдете така любезен да дойдете с нас, няма да ви отнемем много време.
Никозия прие. Безсмислено беше да отказва поканата или пък да търси някакво извинение, за да се измъкне. Подобна реакция само щеше да изостри недоверието на събеседниците му и да ги подтикне към по-енергични действия, от които авторитетът му неминуемо щеше да пострада пред онези, които биха искали да го видят в по-друга светлина.
Докато автомобилът прекосяваше крайните квартали на града, никой от тримата мъже не проговори. Той също не счете за уместно да задава въпроси. Завиха по един тесен коларски път между два реда портокалови дървета и той усети, че го обзема страх. Намираха се в зоната, определена за летището. Колата спря пред някаква полска къща. Вътре го чакаше един старец. По-късно узна, че това беше Никола д’Амико. Предложи му цигара и заговори на диалект:
— Както виждам, вие сте още момче. А момчетата, дори когато често грешат, не го правят от зло сърце, а поради незнание. Защото вие или не знаете как стоят нещата, или сте зле информиран. На това място не бива да се строи летище. Хората тук цял живот са се трудили, за да създадат някаква фермичка, която сега обработват и се прехранват. Тази земя ражда хубави портокали, а портокалите са най-голямото богатство на Сицилия. А ние какво искаме да направим? Да им отнемем земята и да им кажем, че трябва да си сменят занаята? Това е несправедливо, а което е несправедливо, не бива да се прави. Още повече, че тук местността не е добра, пълна е с дупки и пещери. А как може да се строи там, където е пълно с пещери? Трябва да ми повярвате, защото аз съм стар и думата ми е като хвърлен камък и защото не ми ли повярвате и продължите да пишете, сам ще ви заведа да ги видите тия пещери. Разбира се, това крие опасности и ще ви трябва смелост, защото пещерите не са най-удобното място. Малки са и са тесни. Добре е да знаете, че в тях човек влиза прав, но след два-три метра трябва да продължи по корем и дори има опасност да не открие изхода.
Никозия разбра предупреждението, но не се изплаши. Първо даде да се разбере, че ако с него се случи нещо, то в никакъв случай не би решило проблема. После изложи съображенията, които според него бяха в полза на избора за строителството на летище точно в тази зона. Старецът го изслуша с усмивка, след което се обърна към един от тримата мъже, стоящи наблизо:
— Изпратете господина. И без това вече му изгубихме достатъчно време. Дори и когато човек е млад, а това е толкова хубаво, времето все пак си остава извънредно ценно нещо.
Вторият и последен материал от разследването му се намираше вече върху бюрото на главния редактор и той дори не посмя да попита кога ще го отпечатат във вестника. Сега и да искаше да опише онова, което му се бе случило, щеше да е безсмислено. Това не беше отвличане, а чисто и просто покана за разговор. Не се беше случило нищо, достойно да бъде документирано. Пък и онези винаги можеха да се оправдаят, че са се обърнали към него единствено за да изложат тревогите на дребните собственици от въпросната зона.
Въпреки всичко тежките заплахи не излизаха от ума му. Ако страхът му вземеше връх и се обърнеше към главния редактор с молба да спре материала, щяха да възникнат куп усложнения. От друга страна, не се ли вслушаше в предупреждението, рискуваше наистина да се озове в някоя от онези пещери.
На сутринта, когато излезе втората част от разследването му, Никозия се почувства обзет от мъчително малодушие. Помисли си, че би било разумно да си остане вкъщи, ала си каза, че не е възможно цял живот да се крие. Когато жена му донесе кафето, забеляза изражението на лицето му и го запита:
— Ти какво, няма ли да излизаш днес?
На входната врата внимателно огледа пустата бяла улица и бавно тръгна по нея. Не беше изминал и петнадесет метра, когато черният фиат внезапно се появи иззад ъгъла и се приближи. Без да продума,
