открие вдовицата в нейно лице, и каза, че в случай на разпит ще твърди, че мъжът й не се е обаждал. Ако й кажеха, че дон Сантино тайно е напуснал района, в който бе заточен, щеше да се покаже учудена, но все едно, нямаше да проговори. Ардицоне й напомни, че за разлика от много други вдовици със своето състояние тя няма да има никакви финансови проблеми, и я увери, че семейството й ще бъде покрай нея. Когато го изпращаше, Тереза му поиска часовника, който й беше показал; Ардицоне неумолимо поклати глава. Щеше да е твърде рисковано, ако й оставеше тази реликва, но й обеща, че ще й го върне веднага щом това станеше възможно. После излезе от стаята.
Тереза Билечи чу стъпките му да се отдалечават по стълбището и изтича в спалнята, където най-после на воля изплака мъката си, заровила глава между две възглавници. Първата й мисъл бе да се обади на дъщерите си, но си спомни ужасните заплахи на Ардицоне и навреме се спря. Момичетата не трябваше нищо да знаят. Беше опасно. По-късно щеше да се свърже с тях, за да им каже, че баща им в последния момент е отложил идването си в Палермо.
Впоследствие времето щеше да я научи какво да прави. Сега поне да можеше да се довери някому. Помисли си за дон Анджелино. Той беше силен и бе приятел на Сантино. Щеше да разбере кой го е убил и щеше да му потърси сметка. Почувства, че й прилошава. Стана от леглото и отиде в банята, където в шкафчето държеше шишенце валериан. Отмери петнадесет капки в една чаша и внезапно се почувства по- добре. Сега имаше нужда от всичките си сили, за да премисли и подробно да обсъди положението, преди да вземе каквото и да е решение. От мъжа си бе научила, че животът е нещо маловажно, ала сега не собственият й живот я занимаваше. Часовникът в антрето удари дванадесет часа. Спомни си за яденето във фурната, приготвено за несъстоялия се обяд, помисли си за часовника, който Ардицоне отнесе със себе си, и се отпусна сломена в креслото. От този момент започваше да живее само със спомените си.
Дванадесета глава
Единствен съветникът бе уведомен за смъртта на Билечи. Поставен пред свършен факт, Пиетро Николози прецени, че в подобен момент е безсмислено да въвлича фамилията в междуособни войни, и намери за разумно да подкрепи Ардицоне. Този човек, който бе дръзнал да убие Сантино Билечи, не бе за подценяване и Николози не можеше повече да гледа на него с леко око. След като получи уверение, че както и да се развиеха събитията, той ще остане на своето място, съветникът незабавно се залови за работа и първият му съвет към Ардицоне бе да наеме нови воини, преди още официално да бъде обявено, че властта преминава в нови ръце. При това ново съотношение на силите бившият десетник щеше да се гарантира от неочаквани превратности.
Дон Сантино все още имаше доста предани хора и ако те не почувстваха, че Ардицоне наистина е по- силният, нямаше да му се закълнат във вярност, а това означаваше отново да се пролее кръв, от което дон Феранте неминуемо щеше да се възползва. Успееха ли веднъж да уредят нещата вътре във фамилията, тогава Николози щеше да потърси помощ от Гризанти, за да уреди конфликта с дон Анджелино, и същевременно щеше да поиска от осемнадесетте сицилиански фамилии официално да признаят легитимността на Гаспаре Ардицоне.
Впрочем пирамидалната постройка на властта във фамилията държеше воините и техните началници в неведение за това, което ставаше. Николози щеше да им обясни появата на нови хора с решението на дон Сантино да сформира още едно бойно отделение предвид очакваните сблъсъци с фамилията Феранте и никой нямаше да възрази.
Мазино все по-рядко ходеше във фермата. Не че толкова държеше да угоди на дон Анджелино, който, при все че не обичаше да има много хора в къщата си, изискваше от тях да се обаждат веднага щом им позвънеше по телефона, а защото връзката му с Мариуча болезнено го беше обсебила. Беше се влюбил и чувстваше, че и Мариуча изцяло му се е отдала. Всяка вечер Мазино паркираше колата в една съседна улица на около стотина метра от къщата й и прекарваше при нея почти цялата нощ. Тръгваше си призори, когато и най-ранобудните съседи още спяха. Но сега вече тези нощни срещи не му бяха достатъчни. Често си търсеше поводи да я вижда и през деня или се отбиваше уж случайно, за да не ги одумват съседите, и двамата се любеха. Отначало гледаше да не й показва колко важна за него бе тяхната връзка, но скоро се отказа от тези си старомодни скрупули и се отдаде напълно на чувствата си. Любовта им беше страстна и отчаяна. Мариуча винаги с готовност задоволяваше дори и най-дълбоко спотаените му желания. Притискаше го до себе си, сякаш искаше той никога да не излиза от нея. Тогава изпитваше някаква необяснима тревога и страх, че всеки момент може да го изгуби. Сексуално Мазино бе по-силен от нея. Даваше й всичко онова, от което Стефано я бе лишавал през няколкото им месеца брачен живот поради задръжките си, които той погрешно считаше за уважение към нея. Веднъж още в началото Мазино я целуна и я накара да се обърне с гръб към него. Мариуча не подозираше какво бе неговото намерение и когато я проникна, тя нададе дрезгав стон, който той сподави, натискайки главата й във възглавницата. Впоследствие любовната им практика се усложни. По негово настояване тя престана да носи бельо под траурните си дрехи, за да бъде готова във всеки момент да му се отдаде. Правеше му удоволствие да я обладава навсякъде, където я завареше, без дори да я съблича. Понякога я караше да застане на прозореца, сядаше под перваза, облегнат на стената, и искаше от нея да му описва хората, минаващи по улицата, докато той започваше бавно да я целува под дрехата й, знаейки, че това много й харесва. Постепенно се възбуждаше, като усещаше как гласът й все повече се разтреперва, и ако тя спреше за момент, той й крещеше да продължава, докато накрая не издържаше, спускаше щорите и с неудържима страст я поваляше на дивана.
Напоследък обаче Мазино се беше затворил в странно мълчание. Беше сигурен, че Мариуча не би се издала пред никого, но любовта им ставаше толкова безумна и ненаситна, че го плашеше. Чувстваше, че рано или късно неизбежно ще се случи нещо. Знаеше, че дон Анджелино нямаше да му прости за стореното, още по-малко за това, че бе злоупотребил с доверието му, а той предпочиташе да умре, отколкото да се опозори пред баща си, пред фамилията и пред самия дон Анджелино, който го обичаше като свой собствен син. Обикновено тези мисли го спохождаха, когато мълчаливо пушеше в леглото, след като се бяха любили с Мариуча и тя, сгушена до него, лежеше изтощена и задъхано му шепнеше: „Говори ми, Мазино, моля те, говори ми.“ Тогава той й се усмихваше и започваше да й разказва приключенията си със Стефано, за които самият Стефано никога не й беше казвал. Описваше й първите си любовни изживявания, забавленията си с проститутките и въобще цялата си печална кариера на любовник.
Една нощ, месец след като се бяха любили за първи път, Мариуча му каза, че сигурно е бременна. Новината го порази, но не го изненада. Беше се случило онова, което винаги бе предчувствал като неизбежно и което щеше да ускори развръзката на натрапчивите му опасения.
В първите месеци след като се ожениха, Стефано и Мариуча желаеха да имат дете, но очакванията им останаха напразни. Когато отидоха на лекар, той ги посъветва да бъдат търпеливи и им каза, че понякога тези неща идват ненадейно, но може и никога да не се получат, въпреки че и у двамата не бе намерил нищо нередно. Сега това нещо се бе случило и те предчувстваха, че времето вече работи против тях.
Мазино се опита да я успокои. Каза й, че още е рано да изпада в паника, но когато тя му заговори за детето, сякаш то вече съществуваше, разбра, че самият той нямаше да направи нищо, за да прекъсне бременността й, и с цената на всичко щеше да запази детето. Не беше способен да избяга от собствената си отговорност за случилото се. Възпираха го много неща. Възпираше го вярата му в Бога и най-вече мисълта, че веднъж потъпкал законите му, щеше да загуби и упованието си в него. Така, черпейки сила от греха си, те решиха да чакат развитието на нещата.
Мариуча беше убедена, че не й остава нищо друго, освен да се махне или направо да изчезне от града. Най-важното обаче беше да запази спокойствие и в никакъв случай да не допусне погрешна стъпка, която можеше да провали всичко. След няколко дни щяха да кръстят сина на Роза и на тържеството всички погледи щяха да са насочени към нея. Това щеше да бъде първото й изпитание.
Вечерта преди празника Мариуча получи колет. Разтвори го и вътре намери чифт черни дамски гащи. Нямаше никаква бележка. Обхваната от мъчително безпокойство, тя веднага се обади на Мазино, за да го попита какво означава този подарък.
— Успокой се — отговори той след кратка пауза, — аз ги изпратих. Ей тъй на шега, нали знаеш колко те харесвам в черно бельо. Хайде, ще се видим по-късно — добави той и затвори телефона.
Някой беше открил връзката им, помисли си Мазино, и този някой не беше човек от фамилията. Този
