може би защото връзките с неаполитанската мафия бяха възобновени едва преди шест месеца. Между сицилианци и неаполитанци никога не бе царяла особена симпатия, тъй като схващанията и принципите им твърде много се различаваха. Новите арогантни мафиоти градяха властта си, като излагаха на показ своята сила, докато „старата гвардия“ правеше точно обратното. Връзките между сицилианци и неаполитанци бяха прекъснати преди пет години, в деня, когато един треторазреден мафиот, едно нищожество, обиди важна личност от фамилията Гризанти. Последният бе отказал да търси сметка на тази дребна риба и бе поискал извинение направо от Тотоно, или Командора, както го наричаха — човека, който държеше в свои ръце голяма част от контрабандния внос на цигари и контролираше пазара на електродомакинските уреди. Виновен, че е пропуснал да уведоми хората си за присъствието на сицилианеца, Тотоно му бе поднесъл своите извинения и го бе поканил да се чувства негов „гост с всички произтичащи от това права“. Да бъдеш считан за „гост“ означаваше да имаш правото „да видиш, да пипнеш и да се възползваш от сделките, които в момента осъществява домакинът“. Беше израз на особено благоволение и се практикуваше на всички нива. Сицилианецът поблагодари на Тотоно и почтително го увери в своите най-приятелски чувства, но вместо да остане в Неапол една-две седмици, както се прави, той не напусна града цели две години, през които здраво проникна в делата на Тотоно, отне му половината град, както все още се говореше в Неапол, и унизи властта на Командора, който беше принуден да го търпи, тъй като се страхуваше от конфликт с фамилията Гризанти.
Две години по-късно сицилианецът се завърна вкъщи и повече никой нищо не чу за него. Тотоно, с прозвището Командора, беше застрелян в една тясна уличка на Санита и двата града прекратиха всякакви контакти. Едва преди няколко месеца дон Емилио Гризанти на връщане от едно от многобройните си пътувания до Щатите отново беше установил приятелски отношения с неаполитанците, които предвиждаха и взаимни услуги при използването на пристанищата. От този момент натам дори и певците се възползваха от мирния договор и мнозина от тях започнаха да слизат в Сицилия, за да пеят на големите празненства. Ето защо не беше чудно масираното им участие в музикалната програма на кръщенето, още повече че дон Анджелино беше поканил за кръстник на внука си Салваторе Акарди — единия от съветниците на дон Емилио Гризанти.
Масимо седна на стълбището в задния двор на къщата и се облегна на колоната, за да се предпази от силната светлина на прожекторите. Запали цигара. До слуха му достигна ехото от мощните уредби на оркестъра, който тъкмо бе засвирил марш. Вероятно най-близкият приятел на фамилията отново искаше да демонстрира показната си церемониалност. Появи се Бенито Браманте и се запъти към него. Масимо, също както и баща му, винаги бе изпитвал симпатия към Бенито, който в редките случаи, когато му се отдадеше да се добере до сцена, се наричаше Бени Баримър. Беше единственият човек, способен да го развесели и да разсмее баща му. Притежаваше необикновен талант, който можеше да го направи голям комик, и обикновено, приемайки ролята на чудак, ефектно пускаше номерата си. Лицето му беше издължено, несиметрично и сякаш върху него винаги бе застинала гримаса, предизвикваща смях. Човек никога не можеше да го види сериозен.
— Ами ти защо не си на сцената? — попита го Масимо.
— Ами аз исках малко да попея, и то имах голям мерак, само че баща ти ми каза да си седя на мястото и да си трая — отвърна Бенито и повдигна рамене. Не посмя да добави, че онова, което му бе предадено от Никола д’Амико, го бе разстроило и бе породило в него опасението да не би да е изпаднал в немилост. Седна на стълбите и Масимо го прегърна.
— Е, и без това по-едрите риби ще дойдат чак довечера, така че дотогава все ще те пуснат — отвърна приятелят му и го погледна, но долови, че иронията му не е постигнала целта си, тъй като, изглежда, Бенито беше убеден, че не го допускат до сцената именно заради едрите риби. Разбра, че Браманте е взел на сериозно шегата му, и го разтърси.
— Ей, фарисей такъв! Баща ми чудесно знае какъв артист си ти и много те обича. Не разбираш ли, че все още не те пуска на сцената, защото чака да дойдат и другите?
Каза го ей така, но беше сигурен, че не греши, тъй като прекалено добре познаваше баща си. Погледна Бенито и видя, че лицето му грейна.
— Знаеш ли, и аз си помислих за това, но не исках да си правя илюзии.
— Хайде, върни се там и ще видиш, че скоро ще те извикат пред микрофона — подкани го Масимо. — И гледай да им покажеш кой си и какво можеш!
Видя го да се отдалечава. Смачканата му физиономия с мъка прикриваше вълнението му. Откакто дон Анджелино му бе създал дом и семейство, Бенито бе станал съвсем друг човек. Разбира се, голямата заслуга за това бе на благодетеля му, който поиска от него окончателно да се раздели с онези занимания, с които беше дебютирал в подземния свят.
И действително дебютът на Бенито не беше успешен. Още като момче по време на окупацията му предложиха да участва в обира на един голям хранителен склад, охраняван от американците. Складът се намираше на Четирите кьошета в Палермо и пред всяка стена на сградата имаше патрул, който сновеше от единия й ъгъл до другия. Предварително набелязали жертвата, момчетата изпратиха Бенито при войника, за да му поиска една цигара. И докато американецът се бе навел над хлапето, за да му даде пакетче дъвки, получи силен удар по главата и изпадна в несвяст. Бандата съблече униформата му и го остави в камионетката, предназначена да откара заграбената плячка. Няколко минути по-късно, докато Бенито се изкачваше по стената на склада, вкопчил се във водосточната тръба, едно от другите момчета облече униформата на американския войник и зае неговия пост. Мястото беше слабо осветено и отдалече никой от американците не забеляза подмяната на патрула. Добрал се до склада, Бенито започна да хвърля на приятелите си всичко, което му попаднеше подръка. Надолу полетяха цели кашони с консерви от телешко месо, достатъчни да захранят черния пазар за цяла седмица. Неведнъж от тъмнината се разнесоха гласове да престане и да слиза, но Бенито, изглежда, бе решил да изпразни целия склад и продължаваше да хвърля чували, които падаха на улицата или направо в камионетката, паркирана до тротоара. Накрая реши, че е приключил, и заслиза като котка по водосточната тръба. На два метра от земята усети две ръце да го сграбчват за колана на панталоните и просъска сърдито: „Остави ме, мога и сам“, ала ръцете не го пуснаха. Миг по-късно с изненада установи, че се е озовал в ръцете на огромен негър във военна униформа, който го вкара в един джип, където вече го очакваха приятелите му с белезници на ръцете.
Така Бенито Браманте опозна карцера, който обаче не промени темперамента, а още по-малко склонностите му, породени впрочем единствено от нуждата. Трябва да кажем, че още като малко момченце винаги си лягаше преди братята си и ги очакваше в средата на леглото, за да го стоплят с телата си. В замяна на това сутрин ставаше първи, за да е сигурен, че ще намери какво да сложи на гърба си. Когато излезе от карцера, мина през кратък курс и стана „стръв“ на автобусните джебчии. Заставаше срещу предварително набелязаната жертва и започваше да я гледа право в очите. После всичките му мускули се напрягаха, сякаш изпадаше в каталепсия, и започваше тихо да мълви нещо през зъби. Обзет от любопитство, човекът се навеждаше към него, за да се опита да разбере сподавените звуци, които сякаш излизаха от утробата на нещастното момче, и тогава то произнасяше по-отчетливо: „Моля ви, кажете ми, блед ли съм?“
Пътникът едва успяваше да кимне в знак на потвърждение, когато Бенито се вдървяваше като каменна статуя и се отпускаше в ръцете му. Нещастната жертва биваше принудена да го хване с две ръце, за да го задържи, докато Бенито отпускаше ръце надолу и треперейки като в епилептичен припадък, повтаряше: „Зле ми е, зле ми е.“ И докато хората викаха към шофьора да спре автобуса, изплашени от състоянието на момчето, което сякаш всеки момент щеше да припадне, в действие влизаше джебчията, който отмъкваше портфейла на жертвата. Изнесен от автобуса, Бенито неминуемо проявяваше признаци на подобрение, благодареше на жертвата и на останалите си спасители и се изгубваше из тесните улички на Шанхай. Номерът действаше безотказно из всички тролейбусни линии на Палермо до деня, в който се случи неприятна изненада. Бенито тъкмо бе застанал пред един непознат и преди още да се разтрепери, забеляза, че мъжът го гледа с такова изражение, което не му оставяше ни най-малка надежда. Пътникът се наведе към него и тихо му прошушна: „А сега какво, пак ли ще припадаме?“ Хвана го за ръката и без съмнение щеше да се развика, ако Бенито внезапно не му бе продумал, придавайки си най-заплашителното и същевременно ласкаво изражение:
— Давай да слезем без много врява, така ще е по-добре за всички. Хайде, не се безпокой.
Слязоха без много шум на следващата спирка, но непознатият продължаваше да го стиска за ръката и
