момент всеки от гостите ставаше член на клуба и присъствието му на това място изглеждаше напълно оправдано от голямата купа, изложена на видно място върху една дълга маса във фоайето.
В този момент се появи дон Емилио и ги отведе в една малка зала, временно преустроена в барче.
Заведението вече беше изпълнено с хора, но първият поглед, който срещна дон Анджелино, бе този на Гаспаре Ардицоне, застанал с чаша в ръка в отсрещния ъгъл. За момент двамата хладно се измериха с поглед, после Ардицоне бавно поднесе чашата към устата си и отпи една глътка, насочвайки изцяло вниманието си върху резена лимон, който плуваше в аперитива му. Вече всички бяха дошли и скоро дон Анджелино бе заобиколен от вниманието както на старите, така и на новите си приятели. Той се ползваше с най-голям авторитет измежду босовете на трите фамилии, които управляваха съдбините на Западна Сицилия. Останалите, дошли от източните брегове или от вътрешността на острова, можеха да се считат само за довереници на организацията, която се нуждаеше да има навсякъде за свои представители хора, склонни дори и поради лични съображения да поддържат нейната система и законите й. Срещаха се и нови лица, но самият факт, че до този момент те бяха останали непознати, означаваше, че тези хора все още не бяха завоювали истинска власт в редовете на голямата обща фамилия.
Дон Анджелино от години познаваше този ритуал. В изпълнение на молбата, отправена към фамилията му — една от трите, имащи право да организират общи събрания, — Емилио Гризанти щеше да открие разискванията с кратка встъпителна реч, в която щеше да обяви главната новина на деня: смъртта на Сантино Билечи. Нямаше да коментира събитието, тъй като щеше да даде думата на съветника на мъртвия дон, който подробно щеше да изясни причините за смъртта му и за мълчанието на фамилията до този момент, оправдавайки го с опасението, че една преждевременна подмяна на дон Сантино Билечи е могла да предизвика нежелателни промени в структурата на организацията. После съветникът щеше да даде предложението си за новия дон и щеше да поиска мнението на останалите фамилии.
Скоро Емилио Гризанти обяви, че могат да започват. Обърна се към присъстващите и посочвайки парка, каза шеговито:
— Когато бащите работят, синовете имат правото да се позабавляват.
Онези, за които се отнасяха тези думи, разбраха, че е настъпил моментът да се оттеглят и да оставят доновете сами. Дон Анджелино се раздели с Никола д’Амико и Лука и се отправи към залата, където щеше да се проведе събранието. Под името му на табелката, която му бяха връчили, пишеше „член-учредител“ и предстоящото събрание наистина беше обявено като събрание на учредителите на клуба.
Около дългата маса, която създаваше впечатление за провеждане на административен съвет, бяха наредени осемнадесет стола. Когато всички се настаниха, Емилио Гризанти взе думата.
— Приятели — започна той, — ще кажа само няколко думи. Преди всичко искам да ви благодаря, че дойдохте. В една фамилия винаги трябва да цари хармония, а хармонията означава да можем във всеки момент да се съберем заедно и да си поговорим. Този път аз имам честта да ръководя събранието, тъй като бях помолен да събера приятелите, но всички вие знаете, че в тази зала се намира един човек, който се ползва с по-голям авторитет и има повече право от мен да заеме това място — и при тези думи се поклони към дон Анджелино. Веднага след това смени тона и продължи: — За жалост този път между нас не е и един наш приятел, който ни напусна завинаги.
При тези думи всички станаха на крака, за да отдадат почит към мъртвия, преди още Емилио Гризанти да бе произнесъл името на дон Сантино Билечи.
— Дон Сантино Билечи — продължи той след кратка пауза — винаги е бил честен и уважаван човек и преди всичко наш приятел, така както и всички ние го обичахме. Мир на душата му. Уви, това е животът и ако сега сме се събрали тук, то е, за да помислим за живите. Ние, така да се каже, сме в постоянна война, а когато човек води война, трябва винаги да е готов някой край него да падне в боя. Важното е да извоюваме крайната победа. Господа, давам думата на Пиетро Николози. И без това поводът за нашата среща е проблем, свързан с тяхната фамилия, а в чужд дом се влиза само с човека, който държи ключовете от вратите му.
Дон Емилио Гризанти не притежаваше дар слово и кратката му реч буквално го изтощи, поради което седна на стола си с явно облекчение. Така или иначе събранието все пак беше открито.
Пиетро Николози стана бавно, намести очилата на носа си и преди да заговори, обходи с поглед седящите около масата, сякаш за да си направи сметка колко от тях ще приемат решенията на фамилията, които в случая по-скоро бяха решения единствено на Гаспаре Ардицоне.
— Приятели — започна той, — през дългите години, в които служа на фамилията Билечи, никога не ми се е случвало да погазя каноните на честта, благодарение на които сега нашата организация е толкова силна и преди всичко така уважавана. Обичах дон Сантино и ако той ме направи свой consigliori, то бе, защото знаеше, че винаги съм се опитвал да му подскажа най-правилното и най-честното решение на всеки проблем, засягащ фамилията ни.
Тук Николози извиси малко глас.
— Виждал съм дон Сантино да убива, за да накаже онзи, който е дръзнал да вдигне ръка срещу член на фамилията му; виждал съм го също така и да убива, защото ни беше научил, че който стори зло на някой от хората му, все едно го е направил на него самия. Години наред съм го виждал да се бори като истински лъв, после този лъв се оттегли в един от ъглите на своята клетка, за да си отпочине, а известно е, че когато един лъв задреме — и тук погледна към дон Анджелино, — ловецът винаги се опитва да се възползва. След като четирима от най-ценните ни хора бяха убити като кучета, дон Сантино вече не поиска моя съвет, съвета на онзи, който трябваше да представлява, да защитава паметта на мъртвите и да му подскаже по какъв начин да отмъсти за тях. Вместо това дон Сантино нареди да проявим търпение, да чакаме и най-вече да не предприемаме нищо. По-скоро бих си отрязал едната ръка, отколкото да наредя на момчетата да се оставят да ги избиват, без да реагират. Но какво, по дяволите, бяхме отгледали в нашата фамилия? Хора или гробари?! И така, наистина погребахме нашите мъртви, но с тях погребахме и един човек, който вече не беше достоен да представлява фамилията, защото мъжете на тази фамилия са различни от него и във вените им все още тече силна кръв. Погребахме нашите мъртви и със същата скръб погребахме и един стар лъв, от който вече никой не се страхуваше. И ако сторихме това, повярвайте ми, приятели, то бе, защото нямахме какво друго да направим.
Спря за момент, след което каза:
— И ако някой от вас си помисли нещо друго, това би означавало, че не ни уважава.
Николози отново извиси гласа си, в който сякаш вече звучеше заплаха:
— Това би било все едно, че иска скришом да наднича в къщата ни през пердетата, при положение че както дон Емилио се изрази, ние му предлагаме връзката с ключовете от всички врати, в това число и от входната. Сега фамилията Билечи намери човека, подходящ да го замести. Това е достоен човек, уважаван, смел и неопетнен, с две думи, такъв, какъвто беше самият дон Сантини, преди да изпадне в летаргичния си сън. Освен това бих допълнил, че той по-скоро прилича на онзи род овчарски кучета, които предпочитат да хапят, преди да излаят. Познавате го всички. Това е Гаспаре Ардицоне. Все още е млад и има още какво да научи, но от него ще стане истински дон, още повече че лично аз давам дума пред вас да остана до него, за да го предпазвам от евентуалните грешки, които би допуснал под влияние на своята младост и на буйната си кръв. Дон Емилио Гризанти, това е всичко, което имах да кажа.
Дон Емилио се вгледа в лицата на присъстващите, които се бяха обърнали към него, бавно поклати глава, сякаш се опитваше интуитивно да предугади реакциите им, които току-що чутото щеше да предизвика във всеки един от тях, после се отпусна върху облегалката на стола си и глухо каза:
— Давам думата на онези от вас, които искат нещо да кажат, след което ще преминем към гласуване.
Сега беше ред на дон Анджелино да заговори и всички погледи се бяха насочили към него. Старецът беше изслушал речта на Пиетро Николози, зареял поглед в празното пространство и свил юмруци пред устните си. Разтвори длани, с отмерен жест положи ръце върху масата и стана на крака с израз на дълбоко нежелание, сякаш необходимостта да говори му струваше огромно усилие.
— Прав е Пиетро Николози… — започна той и направи кратка пауза. — Прав е Пиетро Николози, че кирливите ризи се перат у дома, а във всеки дом ще се намери поне един, който не се страхува да си измърси ръцете. Призванието на мръсника е да прави мръсотии и да създава хора, които да се врат из тях, и Пиетро Николози може да бъде напълно сигурен в това. Никой от нас няма намерение да му помага, така че той спокойно може да се отдаде на своето призвание и колкото си иска да пере кирливите ризи на Гаспаре
