Мазино се усмихна и спокойно отвърна:
— Ардицоне! Добре ме виждаш, нали? Ако се стигне до стрелба, никой няма да те отърве от първия изстрел. Ще ти пусна един куршум точно тук! — и той приближи палеца на лявата ръка до средата на челото си.
Гаспаре Ардицоне огледа хората си, после премести поглед върху Лука и Мазино и каза:
— Добре. Ще се видим друг път.
Махна с ръка на преследвачите. Те се качиха в колата, включиха на заден ход и изчезнаха зад силоза. После бавно тръгна заднишком, без да сваля очи от Лука, и го гледа така, докато се изгуби от погледа му.
— Да се прибираме — каза Лука.
Мазино прибра пистолета на колана си и седна зад волана. През целия път не пророниха дума. Преди да стигнат до имението, Лука погледна със задоволство сина на Никола д’Амико и поклати глава:
— Преди малко ми хареса, Мазино. Наистина ми хареса…
Когато автомобилът спря пред къщата, той добави:
— Ти ли ще откараш Масимо до летището?
— Да.
Куфарите вече бяха изнесени пред вратата. Срещнаха Масимо в коридора тъкмо когато отиваше в кабинета на баща си. Д’Амико го очакваше на прага, пусна го да влезе, след което се оттегли и затвори вратата.
Дон Анджелино се вгледа в Масимо и известно време остана така, без да продума. Изглеждаше объркан и сякаш се стараеше да скрие огорчението си от предстоящата раздяла. Обгърна главата му с две ръце, като продължаваше да го гледа право в очите.
— Масимо, направи ми една услуга. Не отивай при Лучано в Америка…
— Защо? Нима тук имаш нужда от мен?
— Един баща винаги има нужда от синовете си, не знаеш ли това?
— Но, татко, тук аз за нищо не ти трябвам… Ти имаш Лука, д’Амико, Кораца… Това са хората, от които се нуждаеш…
— Масимо, не отивай в Америка при Лучано… Откажи се…
— Но защо? Защо да се откажа?
Беше се освободил от прегръдката на баща си и го гледаше с недоумение.
— Защото Америка е като трипера: заразява. Преди да отиде там, брат ти не беше такъв. Америка го промени и сега човек вече не може да го познае… Ако живееш заедно с Лучано, ще се промениш и ти, ще се заразиш… Не отивай, Масимо… Ако искаш да се махнеш оттук, иди в Африка, иди в Портофино, в Япония, но не отивай в Америка…
— Татко, няма никакво значение дали ще отида в Америка или другаде… Разбери, че аз не мога да се променя нито заради Лучано, нито дори заради теб…
Внезапно спря. Искаше му се да избегне този мъчителен разговор, но вече бе твърде късно.
— Татко, не виждаш ли, че аз съм различен от вас… и че с мен просто не си успял?… Не виждаш ли, че не приличам на твой син нито пък някой би казал, че съм брат на Лучано?… Погледни ме, татко, та аз вече съм на двайсет и една години, даваш ли си сметка?… Даваш ли си сметка, че не мога цял живот да живея с мисълта как да оцелея и да не бъда застрелян?… Татко, да живееш не означава да водиш постоянна борба за оцеляването си, да погребваш другите, в това число синовете и братята си, и непрекъснато да си нащрек дали някой няма да те изненада в гръб… Сами създаваме своите неприятели… А знаеш ли, че в града живеят много хора, които всеки ден излизат, ходят по музеите, посещават дворците или просто се разхождат?… Представяш ли си, че има хора, които живеят щастливо и дори не са и виждали пистолет?!… Татко, за мен Америка или Африка са едно и също… — Погледна баща си, сложи ръка на сърцето си и отчетливо произнесе последните думи: — Ето тук е разликата между нас… Съжалявам, татко, но е така…
Повече не продължи. Дон Анджелино му беше обърнал гръб и гледаше през прозореца. Възцари се мълчание, след което старецът вяло промълви:
— Довиждане, Масимо… И добър път… Кажи на Никола д’Амико да дойде при мен.
И не се обърна, докато стъпките на сина му не заглъхнаха в коридора.
Масимо излезе от телефонната кабина на аерогарата. Мазино го посрещна с въпросителен поглед.
— Говорихте ли?
— Отново ми пожела добър път — отвърна Масимо.
— За да се разбереш с баща си, трябва да знаеш как да подходиш.
— Дали не ми е сърдит, как мислиш? Та аз искам само да видя Америка…
— С баща ти човек никога не знае дали е сърдит или не.
По високоговорителя беше обявен полетът за Ню Йорк и Мазино вдигна багажа на приятеля си.
— Няма защо да бързаш толкова — каза Масимо и след кратка пауза добави: — Ти бил ли си в Америка?
— Не — отвърна Мазино, сякаш говореше на себе си.
— А би ли искал да дойдеш?
— Иска ли питане? Все пак и тук трябва да остане някой.
Съобщението беше повторено по високоговорителя и пътниците започнаха да се отправят към изхода за заминаване.
— Баща ми има нужда от теб… Обича те като свой син… Знаеш, че ти си част от фамилията.
— Масимо… ще ми направиш ли една услуга?… Не мисли за нищо, когато отидеш в Америка… Не мисли нито за нас, нито дори за баща си… Пътувай, виж всичко, което ти е интересно, забавлявай се, намери си красиво момиче, но не мисли за нищо. Все едно че Палермо не съществува, че фамилията я няма, че нямаш братя, приятели и въобще… какво друго ни остава от живота?
— Мазино, какво ти е?
Мазино повдигна рамене и го погледна с горчивина.
— Нищо, нищо…
Прегърна приятеля си, направи опит да се усмихна и добави:
— Хайде, отивай, че ще изпуснеш самолета… Довиждане… Довиждане…
Видя Масимо да влиза във вратата към пистата и му махна за сбогом.
Когато влезе в колата, отпусна ръце върху волана и за известно време остана неподвижен, сякаш изпразнен от съдържание, след което запали цигара. Вдъхна дълбоко дима и завъртя ключа на стартера.
Шестнадесета глава
Автомобилът, който дон Емилио Гризанти беше изпратил да вземе представителите на фамилията Феранте, пристигна в имението и скоро след това потегли в неизвестна посока, откарвайки дон Анджелино, Никола д’Амико и Лука. В същото време други коли на дон Гризанти бяха отишли за Пиетро Николози, съветника на Билечи, и Гаспаре Ардицоне, както и за представителите на останалите фамилии, призовани в Палермо вече от няколко дни.
Автомобилът спря пред портала на някакъв спортен комплекс край брега на морето. Пазачът хвърли един поглед на пътниците и пропусна колата. Влязоха в комплекса и завиха по алеята вляво. От двете страни се нижеха зали за тренировки по различни видове спорт, всяка от които беше обозначена с табелка. Дон Анджелино забеляза някои от хората на дон Емилио, които охраняваха мястото, маскирани като работници по поддръжката, и си каза, че доайенът на фамилията Гризанти се е постарал да осигури безупречна организация. Спряха пред входа на една постройка, на която беше закачена изящна дървена табела с надпис: ЗАЛА ЗА ПЕТАНКА. До вратата бе залепена обява за турнир между местните членове на клуба.
Бяха посрещнати от един изискан господин, когото никой от тримата никога не беше виждал. Непознатият набързо ги претърси за оръжие, след което им връчи по една табелка с имената им. От този
