които ще изпълнят света с добрите си намерения, но не ще успеят да го овладеят, поради което светът ще премине от ръцете на силните хора в ръцете на хората без всякакви скрупули. Мина му през ума, че би било добре, ако един ден именно хора като Масимо управляват света, но тутакси се разкая за тази си мисъл, сякаш тя беше някаква слабост. Такова нещо никога нямаше да се случи. Именно с това убеждение беше изтръгнал толкова добри хора от примирението им и ги беше научил да отмъщават, тъй като считаше, че няма друг начин човек да получи справедливост. Докато добрите хора продължаваха да вярват в отмъщението, лошите щяха да имат от какво да се страхуват, а останалите — на какво да се надяват, за да не се нарушава равновесието в обществото. Затова и преди много години той се беше научил да убива при една история, която единствен Никола д’Амико познаваше в детайли.
Навремето сестра му Ана беше голяма хубавица. Беше омъжена за Козимо, който работеше като изполичар, но местният барон Вани Колафиоре й беше хвърлил око. Ана неведнъж го бе молила да я остави на мира, но Вани не се вслуша в молбите й. Беше богат и си въобразяваше, че е недосегаем. Една сутрин на връщане от лов се отби в дома на изполичаря под претекст, че моли за чаша вода, и когато установи, че Ана е сама, се опита да се възползва от случая. В този момент се появи Козимо и се нахвърли с юмруци отгоре му. Баронът стреля и го уби на място. После заплаши вдовицата, че ако не мълчи, ще умре, и си тръгна с надеждата, че ще успее да наведе следствието в грешна посока и да се отърве невредим. Въпреки това не можа да заблуди карабинерите и седмица по-късно беше подведен под съдебна отговорност за предумишлено убийство. Ана не го издаде, но му изкрещя в лицето, че един ден ще го накара да си плати за стореното. На делото даде неверни показания. Пред съдиите каза, че Козимо е бил брутален човек, който непрекъснато я е измъчвал с болезнената си ревност. Стигнало се дотам, че самият той с някакво неосъзнато удоволствие насърчавал безобидната симпатия, която й засвидетелствал баронът, на когото впрочем и през ум не му бе минавало да прояви каквато и да е непочтителност към нея. Освен това каза, че в деня на убийството самата тя видяла, че минава Вани Колафиоре, и го поканила, а Козимо, който се появил след малко, го наругал и му ударил плесница. „Всъщност — добави тя — баронът вдигна пушката само за да го сплаши, но Козимо сякаш беше полудял. Грабна кухненския нож и тогава господин Колафиоре се уплаши и стреля.“
Слушайки я от подсъдимата скамейка, Вани Колафиоре беше пребледнял. Чувстваше, че тази жена го ненавижда, спомни си какво му бе казала пред трупа на мъжа си и изтръпна от ужас, тъй като разбра, че тя иска колкото се може по-бързо да го пуснат на свобода, за да го накара да плати с живота си за това убийство. Не се съмняваше, че се опитва да го изтръгне от ръцете на закона, за да му приложи друг вид правосъдие. Започна да крещи, каза, че тя дава неверни показания, че единствен той е виновен за убийството, и заяви пред изумените съдии, че за нищо на света не иска да бъде пуснат на свобода. Започна да трепери, сякаш обладан от зли духове, и се наложи да го изведат от съдебната зала. След това съдиите решиха, че по всяка вероятност двамата са в интимни отношения и че всеки се опитва да прояви повече благородство спрямо другия. Четири години по-късно Вани Колафиоре излезе от затвора. На третия ден Анджелино Феранте го причака на полето, извика името му и го застреля с пушката си, след което отиде в дома на Ана, прегърна я и вдовицата разбра, че брат й е извършил истинския акт на правосъдие. Дон Анджелино беше задържан, съден и оправдан поради липса на доказателства. Двадесет души свидетелстваха, че през вечерта на убийството са го видели да играе на карти в селското кафене. По това време той вече беше станал твърде уважаван човек.
Този спомен сякаш му вля нови жизнени сили. Отметна пуловера от коленете си, пусна го на тревата и стана от креслото. Бианко и Неро веднага дотичаха при него. Наведе се да ги погали по главите, след което отново ги заведе в колибата им. Слънцето се беше вдигнало високо и в къщата вече бе настъпило раздвижване. Очакваше го тежък ден. По време на вчерашния празник го бяха уведомили, че предишната седмица дон Сантино е бил видян на гарата, а д’Амико имаше сведения, че фамилията Билечи набира нови хора. Всичко това не даваше покой на дон Анджелино. От тези хора вероятно щяха да формират нова бойна група, но ако кланът Билечи се въоръжаваше, това бе знак или че вече не зачита решенията на дон Сантино и се подготвя за решителна схватка, или че старият Билечи се е отметнал от дадената дума. Второто беше невероятно. Дон Сантино беше човек на честта и никога не би се отказал от думата си. И все пак имаше нещо странно: беше пристигнал преди седмица и точно оттогава фамилията беше започнала скришом да набира нови хора, сякаш присъствието му в Палермо минаваше без последствия. Внезапно дон Анджелино стигна до мисълта, че старият му приятел е мъртъв. Ето защо и Тереза Билечи беше отклонила поканата да присъства на празника. Ето защо се беше извинила пред Никола д’Амико с думите, че не е в състояние да дойде. Сега всичко се изясняваше. Това прозрение възвърна хладната му решимост, която винаги го съпътстваше пред лицето на неизбежното. Влезе в къщата. Старата прислужница се появи от кухнята с чаша кафе. Дон Анджелино се усмихна на доброжелателния укор в погледа й, взе кафето от ръцете й и се затвори в кабинета си.
Час по-късно, преди още да е пристигнал Никола д’Амико, телефонът иззвъня. Обаждаше се дон Емилио Гризанти, доайенът на фамилиите, за да му предаде, че с него се е свързал съветникът на Билечи и го е помолил да свика и ръководи извънредно събрание. Уведоми го също така, че дон Билечи е мъртъв, но не каза нищо повече, тъй като очевидно не беше упълномощен да дава повече обяснения. Съобщи му, че събранието ще се проведе в срок до една седмица, но че за часа и мястото ще бъде известен в последния момент. Завърши с това, че лично той отговаря за организацията и сигурността на събранието.
Дон Анджелино го изслуша, без да го прекъсва, след което му отговори, че приема събранието да се ръководи от фамилията Гризанти и е съгласен да участва, но при условие, че вместо дон Сантино Билечи на масата за преговори няма да седне Гаспаре Ардицоне.
Петнадесета глава
Докато траеше организирането и провеждането на събранието, нямаше опасност от враждебни действия, тъй като инициаторът им рискуваше да се окаже сам срещу всички останали, но въпреки това цялата фамилия беше приведена в пълна бойна готовност. Охраната на имението бе усилена, а хората в града получиха нареждане да отвръщат само на сериозни провокации.
Лука и Мазино тъкмо напускаха пристанищната зона, когато забелязаха, че ги следят. Вероятно бяха хора на Ардицоне, тъй като това беше тяхна територия.
— Не се обръщай, а дай газ — каза Лука.
Автомобилът внезапно изрева и се понесе напред, но и преследвачите не ги оставиха да им избягат и така двете коли се гониха в разстояние на няколко километра покрай ниските постройки на крайморския булевард. Всъщност Мазино не искаше да избяга от хората на Ардицоне. За миг погледна Лука, който му кимна в знак на съгласие, после рязко зави зад силоза, до който бяха стигнали, и блокира пътя точно на завоя. Лука веднага скочи от колата. В същия момент се появиха и преследвачите. Шофьорът не успя да спре навреме и колата им се вряза в автомобила на фамилията Феранте. Преди още да се опомнят, мъжът на предната седалка беше измъкнат навън от Лука, а шофьорът видя пред носа си пистолета на Мазино д’Амико. Лука избута своя човек до приятеля му, след което сграбчи и двамата за гушата и ги раздруса.
— Следващия път ще ви убия — каза той. — И кажете на вашия шеф, че Лука Феранте не желае повече да му се мотаете в краката!
— А защо не му го кажеш сам или умееш само да пържиш риба? — чу се гласът на Гаспаре Ардицоне, който се показа иззад силоза. В същия миг се появиха още трима мъже, които застанаха на няколко метра от него. Ръцете им бяха в джобовете и стискаха пистолетите. Лука пусна гърлата на двамата преследвачи и погледна противника си в очите.
— Аз не говоря с Гаспаре Ардицоне… Но ако някой от вас го познава, нека му каже, че някой ден ще дойда да го потърся.
— И какво ще се случи тогава, Феранте? — продължи Ардицоне с ироничен тон.
— Тогава Гаспаре Ардицоне… — Лука направи кратка пауза — … ще умре…
Единият от преследвачите с мигновен жест се опита да извади пистолета си, но Лука, без дори да се обърне, го сграбчи под корема с дясната си ръка и започна да го стиска дотогава, докато не усети, че нещастникът се преви на две от ужасната болка. Никой не удостои с внимание кратката схватка.
— Ами ако стане така, че вместо него умреш ти?… — провикна се Ардицоне. — Я виж колко сме много…
