подарък бе едно предупреждение, а и цветът му — израз на морална присъда.
Сложи пистолета в джоба си и излезе.
Тринадесета глава
Празненството започна малко преди обяд и щеше да продължи до вечерта. Гостите бяха повече от хиляда и се настаниха по масите в голямата градина зад дома на дон Анджелино. Масимо бе преброил повече от триста автомобила, чиито номера даваха красноречива, макар и непълна представа за териториите, над които от години наред се разпростираше властта на баща му. Приятелите на фамилията бяха дошли отвсякъде, както от Севера, така и от целия остров. Бяха се събрали в чест на детето, но Масимо си даваше сметка, че присъствието им бе нещо повече от израз на почит и уважение.
— Не е ли чудесно семейното ни тържество? — повтаряше Никола д’Амико, който продължаваше да минава по масите и да се прегръща с приятелите.
Не ще и съмнение, че това наистина беше голямо тържество, но Масимо се чувстваше скован при вида на множеството непознати физиономии. Вече се беше ръкувал с куп хора и всеки път бе изпитвал неприятното чувство, че цялата сърдечност и уважение, които му засвидетелстваха, се дължеше единствено на това, че бе син на дон Анджелино. Тези хора знаеха всичко за него, знаеха как вървеше учението му, знаеха слабостите му и дори бяха научили за необяснимите му меланхолични настроения.
Мъжете бяха лъснати и издокарани в черни костюми и вталени ризи. Някои от тях изглеждаха доста елегантни, но достатъчно бе да си отворят устата, и произходът им веднага излизаше наяве. Жените бяха отрупани с деца и бижута и изглеждаха поласкани от честта да присъстват на това пиршество заедно с мъжете си. Възбудени, сякаш за първи път бяха попаднали в такова общество, те помитаха всичко в чиниите си и само от време на време повдигаха глава от тях, за да се усмихнат на някоя позната или да ударят плесница на най-немирните палавници. След църковната церемония шествието се отправи към имението на дон Анджелино, където половин полк сервитьори, всичките надеждни и проверени хора, обслужваха масите.
Обядът започна малко след един, а към три часа все още продължаваха да поднасят на гостите нови и нови ястия. Масимо вече не се съмняваше, че целият този панаир няма да приключи преди полунощ.
Баща му бе седнал на централната маса под колонадата, в компанията на Никола д’Амико, Лука, голяма част от десетниците и някои видни представители на приятелските фамилии. Саза Гризанти се намираше в чужбина, но бе намерил начин да изпрати подаръка си: верижка с кръст от масивно злато, върху който бяха монтирани три брилянта. Когато го видя, Масимо се усмихна и си помисли, че малкият Анджелино може би щеше да го носи едва след петнадесет години, и то само при положение, че израснеше достатъчно силен, за да го издържи на врата си.
В една стая на партера бяха изложили всичките подаръци и цяла една от стените й беше покрита с банкноти от по петдесет и сто хиляди лири, закачени от името на отсъстващите или пък от онези, които бяха решили по този начин да изразят вниманието си към първия внук на дон Анджелино Феранте. При все че Масимо бе виждал подобно нещо единствено на сватбата на брат си, това съвсем не го изпълваше с гордост. Чувстваше се някак си като чужд сред своите и реши, че в крайна сметка баща му, изглежда, беше прав да казва, че образованието по-скоро отчуждава хората един от друг, отколкото да ги сближава.
Погледна снаха си: макар и в траур, от нея се излъчваше ведрина и спокойствие. Загледа се по- внимателно и забеляза, че всеки път, когато някоя приятелка й напомняше за тежката загуба, сполетяла я преди няколко месеца, лицето й приемаше скръбно изражение. После Мариуча отново се навеждаше над чинията и продължаваше да яде, както всички останали жени. Не, не можеше да се каже, че има вид на безутешна вдовица, и тази мисъл му беше неприятна, тъй като събуждаше у него дълбоката му неприязън към онези жени, които, следвайки древния закон на пълното мълчание и безучастие, винаги са в състояние да оцелеят.
Приближи се Пиетро Кораца.
— Масимо, ами ти кога ще се жениш?
Кораца беше един от най-опасните хора на фамилията.
— Божа работа — отвърна Масимо и повдигна рамене.
— Защо си толкова сериозен?… Я виж колко хубави момичета има наоколо. На кого ги оставяш?…
— Не се безпокой, аз ще се погрижа за тях! — намеси се Тото Гризанти, най-малкият син на дон Емилио, който се бе присламчил към тях. Беше пиян и едва се държеше на краката си.
— Аз ще се погрижа! — повтори той и се ухили.
Кораца го погледна презрително:
— Тото Гризанти, ти май нещо не си наред!
Тото Гризанти помириса пръстите на дясната си ръка и ги тикна под носа на Пиетро Кораца.
— Дъхни, Кораца! Усещаш ли на какво миришат?
Кораца го изгледа гневно, без да обръща внимание на ръката му.
— Пак ли си пипал сестра си по оная работа?
Физиономията на Тото Гризанти внезапно се вкамени. Масимо хвана ръката му и бавно я смъкна надолу.
— Тото… — започна той и спря. — Тото, хайде успокой се… Днес само ще се веселим…
Тото Гризанти не обърна внимание на думите му и продължи втренчено да гледа съперника си.
— Кораца, познат ли ти е юмрукът на баща ми?
— Не, познат ми е само баща ти — отвърна Кораца.
— Приятни забавления и на двама ви — каза Тото Гризанти и се отдалечи с подигравателна усмивка. Щеше да прекара целия следобед, сврян между фустите на момичетата. Всъщност затова го и наричаха „Дупедушко“.
Масимо поднесе към Кораца пакета си с цигари.
— Запали и ще ти мине.
Кораца взе една цигара, скъса я по средата, захвърли половината и запали остатъка. Масимо го погледна с любопитство и приятелят му обясни:
— Тютюнът ми вреди и не трябва да пуша…
В този момент на естрадата, построена точно срещу къщата се качи един мургав издокаран младеж, известен с прякора Миланеца. Естрадата беше голяма и пищно украсена, почти като онези, които се строяха за тържествени случаи на площада, с тази разлика, че изглеждаше доста по-претенциозна. Миланеца взе микрофона, с професионална непринуденост го преметна между ръцете си и започна да говори. Оркестърът, който вече цели два часа свиреше без прекъсване, най-после слезе да си отпочине и гостите се приготвиха да слушат оратора.
Миланеца, чието име всъщност беше Тони, изглежда, познаваше всички присъстващи и дори докато говореше, от време на време при него все се качваше някой, за да му прошепне нещо на ухото. Тони благодари на всички от името на всички, разказа няколко анекдота и обяви, че за вечерта се очаква да пристигнат „известни звезди от радиото, телевизията и артистичния свят“, след което започна да извиква по име хората, които му бяха подшушнати на ухото, и да ги кара всеки да импровизира нещо пред микрофона. Опитваше се по този начин да подгрее атмосферата и да приобщи всички гости към започващия спектакъл, който едва по-късно щеше да разкрие най-големите си достойнства. Очакваше се да пристигнат няколко известни певци, никой от които не желаеше какъвто и да е хонорар за участието си. Адвокатът Спатаро, който беше организирал програмата, беше наредил да се изплатят хонорари на онези от участниците, които, макар и да не искаха, имаха нужда от пари. За все още неизвестните артисти появата им на естрадата беше истински шанс. Дон Анджелино можеше да ги възнагради, представяйки ги на онези, които впоследствие биха могли да ги ангажират навсякъде — на сватби, религиозни празненства, както и за далеч по-доходни участия. Другите, по-известните, чиито снимки отдавна вече се появяваха по списанията, се бяха съгласили да участват в празненството само защото някой ги беше посъветвал да сторят така. За Масимо не беше тайна, че баща му е свързан с някои кръгове от шоубизнеса и че дори е финансирал две големи киностудии, което напълно обясняваше професионалния интерес на тези идоли, които шофьорите на фамилията щяха да вземат от летището и да доведат направо на празненството.
В момента на естрадата се изявяваха неаполитански певци. Бяха дошли много техни представители,
