се разкрещя извън себе си от гняв, че си иска портфейла, откраднат му предишната седмица. Бенито го успокои и се огледа наоколо, след което го запита с най-добронамерения си тон:
— Колко имаше в портфейла?
— Петнайсет хиляди лири — сухо отвърна мъжът.
— Добре — каза Бенито с още по-конфиденциален тон. — Знаеш ли какво трябва да направиш, за да си го получиш обратно?
Разгневената жертва все още не можеше да схване.
— Какво?
— Да ме хванеш! — изкрещя в лицето му Бенито и хукна колкото го държат краката. Онзи не издържа да го гони дори и половин километър.
Когато беше свободен, ходеше да свири и да пее по сватби и всякакви други празненства из селата или пък подгряваше публиката преди спектакли. Така я беше карал в продължение на години, до онази сутрин, когато на изхода на Палермо беше спрял на стоп дон Анджелино. Няколко километра по-натам се бе опитал да открадне портфейла на онзи, който щеше да му стане покровител, и тогава за първи път в живота си Никола д’Амико видя дон Анджелино така чистосърдечно да се смее. Нямаше никакво съмнение, а и както по-късно и самият дон щеше да се съгласи, Бенито просто беше човек без късмет. Единствено поради тази причина бе успял да спечели симпатиите на Големия баща. Беше му обещал, че ще смени начина си на живот, и започна оттам, че си измисли артистичен псевдоним, а именно Бени Баримър.
До слуха на Масимо достигнаха последните думи, с които комикът завърши серията от скечове, и той с удоволствие установи, че ги последваха бурни и продължителни аплодисменти. Очевидно Бенито се бе харесал на публиката.
Масимо се върна при гостите, но гледаше да е по-далече от баща си, тъй като знаеше, че ако той го забележеше, незабавно щеше да тръгне да го представя на естрадните звезди, които бяха настанени на почетната маса, а това никак не му се нравеше. Не искаше да се запознава с когото и да било, още по- малко при тези обстоятелства. Мъжете бяха пили доста, но в дома на дон Анджелино никой нямаше да си позволи да се напие до самозабрава. Недалеч от баща си Масимо забеляза Бенито в компанията на адвоката и няколко представители на групата от Милано и по интереса, който проявяваше Никола д’Амико, разбра, че за комика се открива някаква добра възможност.
Приближи се Лука. Целият облечен в черно, изглеждаше съвсем различен от обикновено и бе направо елегантен. Личеше си, че се чувства чудесно. Масимо се вгледа в спокойния, самодоволен израз на братовчед си и отново се убеди в нещо, което винаги бе знаел. Един ден Лука щеше да заеме мястото на баща му. Тази мисъл не му беше неприятна, тъй като той си даваше сметка, че Лука наистина е по- подходящ от него да наследи дон Анджелино.
— Чудесен празник, а? — обърна се към него Лука.
— Да, чудесен празник — отвърна като ехо братовчед му.
Лука му предложи пура и докато му я палеше, добави:
— Баща ти беше поканил и Тереза Билечи, но съпругата на дон Сантино му е отговорила, че не е в състояние да дойде. Според теб какво може да означава това?
Двамата седнаха в едно плетено канапе. Лука изглеждаше разтревожен.
— Според мен, ако не е болна, е трябвало да дойде на всяка цена. Тя добре знае, че дон Сантино е наш приятел — отвърна Масимо.
— Ами ако нито е болна, нито е в мензис, по каква причина в такъв случай е отказала да дойде? — продължи Лука. Явно се опитваше да го доведе до заключението, до което самият той вече бе стигнал.
— Може би просто не е имала желание — почти раздразнен отвърна Масимо.
— Сигурно е така. Не е имала желание да се забавлява — сякаш на себе си пророни Лука. — Само че знаеш ли какво мисля аз? Когато поканихме вдовицата на Минафо, тя също отговори, че не била в състояние да дойде.
— Какво искаш да кажеш?
— Знам ли. Просто има едно нещо, което не мога да схвана. Баща ти не е човек, на когото можеш да откажеш без сериозно основание.
Изпусна от устата си кълбо дим и стана. Преди да си тръгне обаче, отново дръпна от пурата и погледна братовчед си в очите:
— Кажи ми откровено, на теб май не ти е забавно, така ли е?
— Така е. Не ми е забавно, но въпреки това празненството е чудесно.
После, за да промени разговора, добави:
— Баща ми да не би да е решил нещо за Бенито?
— Да — разсеяно отвърна Лука. — Говори с адвоката да му осигури средства, за да си създаде собствена трупа. Иска да го лансира. Онези от Милано ще му дадат възможност да се снима в телевизията и в рекламни клипове. Бенито ще замине още утре заедно с адвоката, така че и за него това е голям празник.
— Какво казва баща ми за Тереза Билечи? — отново се върна на въпроса Масимо.
— И той не знае какво точно да мисли. Иди при него да изпиете по една чаша, ще му доставиш удоволствие. В края на краищата това е твоята фамилия.
Лука каза последните думи без никакъв укор и си тръгна. Масимо обаче реши да се прибере и да си легне. Обходи с поглед околните маси. Видя Мариуча да разговаря със сина на Никола д’Амико, видя на естрадата да се лигави някакъв артист, облечен като жена, след което се отправи към къщата. Никой нямаше да забележи отсъствието му. На стълбището срещна Розета. Без да му задава въпроси, тя веднага разбра всичко.
— Внимавай само да не събудиш детето — каза му тя.
Той й отвърна с усмивка.
Четиринадесета глава
В градината все още стоеше естрадата заедно с цялата й украса и усилвателната уредба. Предстоеше да я демонтират следобед. Дон Анджелино отиде до колибата на кучетата и пусна Бианко и Неро. Двете огромни животни радостно заскачаха край него, след което отпратиха към стария дъб от другата страна на къщата. Още няколко седмици, и времето съвсем щеше да се развали. Помисли си, че ще трябва да се откаже от разходките и от следобедната си почивка в широкото плетено кресло под дъба.
Беше облачно и хладно. Дон Анджелино придърпа пуловера над коленете си и старателно започна да си пълни лулата. Това беше начин да прогони мислите си. Другите все още спяха, но той беше стигнал до заключението, че сънят е нещо като доброволно прекъсване на живота, който и без това напоследък сякаш му изтичаше между пръстите. Навярно един ден смъртта щеше да го постигне в същото това кресло. Щеше да клюмне, сякаш е заспал, лулата щеше да падне от устата му и кучетата щяха да го заобиколят, преди да са ги отпратили в клетката им.
Наоколо цареше тишина — меланхоличната тишина на полето, лишено от обичайните му звуци. И все пак това място му харесваше. Отново, както много пъти досега, си каза, че през целия си живот, изглежда, се е борил, за да спечели това отшелническо уединение, и за момент му стана неприятно при мисълта, че високата ограда не беше само символ на онова, което той притежаваше, но същевременно се издигаше и като някаква стена, с която светът го беше отделил от себе си.
Почти всички отдавна бяха напуснали тези места, за да се заселят в града, и сега из полята бяха останали само старци като него, на които им бе достатъчно само коричка хляб, за да живеят. Всички те имаха нужда от земята, на която се бяха родили, за да запазят своите корени. Младите, в това число и синовете му, си бяха отишли. Стефано се бе опитал да се бори сам и беше загинал, тъй като бе попаднал на по-силни от него. Лучано беше заседнал сред небостъргачите и живееше по съвсем друг начин, но рано или късно щеше да се провали с тези проклети наркотици и да се озове на дъното на Хъдсъновия залив. А ето че сега и Масимо беше обзет от желание да пътува и искаше да замине при брат си. Може би беше прав, като желаеше да стои настрана от всички тях и от тяхната власт, която първо щеше да го състари, а после и да го убие. Може би не бяха калугерски прения твърденията му, че не е възможно цял живот да се живее в насилие и произвол. Може би Масимо наистина беше добро момче, от тези, които се раждат всеки ден и
