никак не съжалявам. Никога не съм отдавал особено значение на жените, освен когато не са били по гръб, и ако умея да яздя и да стрелям, то е само защото винаги съм живял на село, а не защото съм ходил по стрелбища или по хиподруми за милиардери. Притежавам много пари, но никога не съм се главозамайвал от това. Имам някои недостатъци, които не желая да обсъждам, и куп неща, които държа да останат такива, каквито са. Ако те интересува, ще ти кажа още, че никога не съм виждал Капри и не съм се изкачвал на планина, покрита със сняг, така че можеш сама да си отговориш дали ми е минавало през ум да си купувам ски!
Атилия започна да го слуша с лека усмивка, след което погледът й стана сериозен и тя се излегна на тревата. Когато Лука свърши, тя улови ръката му, нежно го привлече към себе си и му каза с лек укор в гласа:
— Ето че сега съм по гръб. Ще проявиш ли интерес към мен?
След тези думи двамата се любиха така, както никога не го бяха правили до този момент. От този ден в разговорите им вече не се появиха неща, от които можеше да се почувства унизен.
— Един ден заедно ще тръгнем на дълго пътешествие, нали? — каза Атилия и Лука кимна в знак на съгласие.
И все пак не беше доволен от себе си, че се е влюбил точно в този момент и точно в жена като Атилия. Не му харесваше и това, че тя го вместваше в своите планове, които не че толкова не одобряваше, колкото се страхуваше прекалено да не го откъснат от неговия свят и интересите му. Накрая, изпитваше огорчение и от това, че дон Анджелино бе в течение на любовта му и може би го осъждаше.
Атилия се бе записала в университета, така че сега вече не трябваше да се явява на точно определена дата, както за училище, а можеше да остане при чичо си колкото си иска. Мисълта за тази връзка, която винаги досега беше отхвърлял, изпълваше Лука с дълбока печал. Той усещаше, че тя руши силата и авторитета му, най-малкото в очите на дон Анджелино. За първи път си помисли за Масимо, без да го съжалява за това, че беше отишъл в Америка. Той беше млад, притежаваше къщи и строителни парцели и можеше да си позволи всичко, което си пожелае. Можеше да изживее неща, които никога досега не му се бяха случвали, да си намери момиче, да го вода навсякъде със себе си, дори да се ожени и да живее с него, докато не му омръзне. А ето че за разлика от него той седеше на този стол и мечтаеше, скръстил длани зад тила си, изпълнен като ученик с безброй съмнения и страхове, но в същото време унил и уморен като старец, в очакване животът му да бъде затрупан под събитията, които дори не се опитваше да промени. Можеше да отиде в града, да се разходи с момичето си, но вместо това трябваше да стои на този хълм, да охранява отшелническата обител на дон Анджелино и да чака появата на Ардицоне, за когото пет пари не даваше, но когото ненавиждаше, тъй като чувстваше, че е способен да се намеси в живота му. Този мъж можеше да се появи всеки момент, за да избие всички тях или за да бъде убит самият той. Лука се беше зарекъл, че собственоръчно ще го застреля, тъй като единствено това можеше да оправдае жертвите, които беше направил. Бе намерил опора в хладната решителност, която най-много се доближаваше до природата му и в най-пълна степен се покриваше с онзи образ, който се харесваше на дон Анджелино и най-вече на самия него.
Осемнадесета глава
Телефонът продължаваше упорито да звъни, но Масимо знаеше, че не трябва да вдига слушалката. Това беше личният номер на брат му и никой друг, освен него нямаше правото да се обажда. Лучано щеше да се върне едва на следващия ден. Беше го уведомил за това, макар че често му се случваше да изчезне за ден-два и без да се обажда. Масимо вече дори не си задаваше въпроси какви ли са причините за тези чести отсъствия. Лучано го бе приел в апартамента си, но не го допускаше до личните си работи. Поне такова решение бе взел в деня след пристигането му. Беше дошъл да го посрещне на летище „Кенеди“ заедно с Барбара и Масимо се беше изненадал да го види в компанията на бившата му съпруга. Не му трябваше много време, за да разбере, че са останали приятели. Барбара не пропускаше да му се обажда винаги, когато идваше в Ню Йорк. Изглежда, двамата все още поддържаха интимни отношения, още повече че единствено в леглото между тях винаги беше царяла пълна хармония. В деня на пристигането му тримата бяха отишли да обядват в един известен ресторант и още тогава Масимо успя да си даде сметка, че брат му е станал важна личност. Познаваше много хора, както впрочем и самата Барбара, и му се налагаше непрекъснато да се ръкува. Барбара се смееше с повод и без повод и мисълта й сякаш винаги летеше в облаците. Това явно дразнеше Лучано и той не й позволяваше да отива по-натам от третото мартини. На масата не можаха да си кажат кой знае колко неща. Двамата братя си размениха няколко думи на сицилиански, после Лучано реши да изпрати Барбара вкъщи, извика й такси и бившата му съпруга си тръгна, без да му се сърди.
Лучано явно беше доволен, че брат му е дошъл, и още същата вечер покани вкъщи няколко свои приятели, за да отпразнуват пристигането му. Имаше доста момичета и като че ли всяка от тях се чувстваше задължена да се погрижи за него, сякаш го третираха като някакъв важен провинциалист, на когото не искаха да спестят нито едно от удоволствията, които големият град предлага на богопомазаните. Това внимание му беше неприятно, тъй като го поставяше в неравностойно положение, и Лучано незабавно го усети. На следващата сутрин двамата седнаха да изпият по едно горещо кафе, за да оправят главите си от последствията на алкохола, и стана въпрос за това. Лучано го запита дали би му доставило удоволствие да се запознае с приятелите му от Ню Йорк, той отхвърли предложението му и от този момент натам остана изключен от личния живот на брат си.
Независимо от това, че Лучано беше важна личност в организацията, властта му нямаше нищо общо с онази на баща им. Лучано по-скоро имаше вид на мениджър или на бизнесмен. Уважението, което си беше извоювал, бе насочено не толкова към неговата личност, колкото към ролята, която бе призван да изпълнява в цялостния механизъм. От известно време в Америка вече бе настъпила ерата на администраторите. Фамилията беше като едно голямо предприятие, управлявано от закона за взаимната изгода. Всичко останало беше без особено значение. Брат му можеше да бъде заменен във всеки един момент и организацията дори нямаше да усети това, тъй като всякаква персонификация на властта беше отхвърлена като излишна и вредна. Баща им по-скоро би се заловил за работа, отколкото да седи на върха на някой небостъргач и да управлява фамилията така, сякаш управлява „Дженеръл Мотърс“. Лучано обаче беше възприел американските порядки и плуваше изцяло в свои води сред тази среда, в която един данъчен експерт имаше по-голяма тежест, отколкото един consigliori, запознат в детайли с всеки от хората си. Тъкмо и поради тази причина Масимо не изпитваше никакъв интерес към приятелите на Лучано. Беше тук само за да прекара известно време в Америка и да постои малко при него, а не за да подава молба да го приемат в организацията.
Чувстваше се сам. Разбира се, не му липсваха момичета — същите онези, с които се беше запознал още първата вечер и които, ако не му се обадеха, достатъчно беше той да им завърти един телефон, за да прекарат заедно една приятна вечер. Сега тъкмо очакваше една от тях. За нея знаеше само това, че се казва Люси, беше руса и винаги имаше куп неща за разказване, което му спестяваше необходимостта да проявява внимание към нея. Допи уискито си, загледа се през прозореца в светлините на центъра „Рокфелер“ и се почувства като че ли насила напъхан в някаква илюстрована картичка или плакат, където самият той, с чашата уиски в ръка, сякаш търсеше определено съзвучие с пейзажа наоколо. Погледна часовника. Наближаваше девет и половина. Реши да слезе пред входа и там да изчака Люси. Облече си шлифера и излезе. В Ню Йорк беше доста студено и рано или късно щеше да се принуди да си купи калпак от визон, както бе сторил брат му, тъй като така нямаше да изкара до Коледа, когато беше решил да се прибере в Сицилия, за да бъде на празника заедно с фамилията.
Слезе на входната врата и започна да се разхожда напред-назад.
Беше единственият човек, който се виждаше в близките петдесет метра на тротоара, и шофьорите, които профучаваха покрай него по посока към Бродуей, го поглеждаха любопитно от колите си. Накрая видя автомобила на Люси, който бавно се приближи до тротоара, и тръгна към нея.
Знаеше, че ще ходят на някакво събиране, но предпочете веднага да даде думата на Люси и още след като я поздрави, запита за подробности. Запали цигара и се приготви да я слуша. Отиваха в Грийнуич, където щеше да има благотворителен купон с цел да се съберат средства, които да се внесат като гаранция за двама писатели, арестувани заради неколкостотин грама марихуана, но онова, което го порази, беше, че
