за терен щеше да послужи една църква.
Оставиха колата пред една полуразрушена сграда и се сляха с голямата група младежи, които се суетяха и, изглежда, не знаеха накъде да тръгнат. Масимо се почувства неудобно сред тях поради тъмния костюм и кашмиреното си манто. Младежите бяха облечени в кожени дрехи, носеха дълги коси и изглеждаха като овчари, извели стадото си, за да търсят паша. Най-после стигнаха до църквата „Свети Марк“. В градинката пред входа едно момче с голяма кутия в ръка събираше волните пожертвувания, които „вярващите“ оставяха, след като се допитваха помежду си, преди да влязат в храма. Масимо остави една банкнота от двадесет долара, Люси го стрелна с очи, сякаш искаше да му каже, че е дал много, дръпна го за ръката и влязоха вътре. Църквата беше до такава степен претъпкана, че се наложи с лакти да си проправят път между навалицата. Хипитата, или поне онези, които се чувстваха такива, до един бяха стъпили върху пейките и гледаха към олтара, пред който някаква рок група вдигаше по-канска шумотевица, отколкото и в „Електрик Съркъс“. Тук-там се виждаха млади жени, нарамили бебетата си в раници на гърба, да стоят сякаш в очакване нещо да се случи. В един момент Люси пропадна в някой от кръговете на този малък ад и Масимо тръгна да я търси, навирайки носа си сред кожените дрипи на зрителите и прескачайки телата на онези, които не се интересуваха от шоуто и седяха на групи по пода. Всички гледаха унесено, очите им излъчваха блаженство и постоянно си подаваха цигари. Масимо никога не беше „пушил“ и дори не чувстваше такова желание. Нямаше никакво основание да бяга от действителността. Проблемите му идваха от един свят, в който беше затънал до гуша, и той чудесно знаеше, че наркотичните видения няма да ги разрешат. Люси беше тази, която го намери сред тълпата. Каза му, че празникът ще продължи цяла нощ. По-късно някой щеше да рецитира стихове от Белоу, после щяха да прожектират филм и на сутринта всички щели да излязат, за да посрещнат the sunshine2 над гробовете зад църквата, които той, изглежда, не бе забелязал. Явно бяха дошли прекалено рано, Масимо тъкмо търсеше някакъв повод, за да си тръгнат, когато Люси отново го изпревари:
— Искаш ли да си ходим? Отвън ще ни чакат моите приятели, за да ни отведат в един loft3 наблизо, където също се организира някакъв купон. Ще видиш, че ще се забавляваме. Ако тук ти е интересно, после можем пак да се върнем.
Преди още Масимо да е успял да каже нещо, Люси го дръпна за ръката и го отведе навън, където приятелите й вече се брояха, за да разберат колко човека ще отидат на купона.
Оказа се, че заедно с тях двамата са общо седем души. Всички се натъпкаха като сардели в колата на Люси и на волана седна приятелката й Лиза. Тя потегли като на рали и на бърза ръка ги изведе от Грийнуич. Десет минути по-късно спряха пред една голяма сграда, облицована с фугирани тухли. На входната врата беше окачена табела с надпис: „Купонът на Бренда е на петия етаж. Асансьорът не работи.“ Тръгнаха по стълбището. Масимо се приближи до Люси и я попита какви са тези нейни приятели. Тя му отговори, че се е запознала с тях преди малко в църквата, но че й изглеждат симпатяги. Той прие без възражение атестата й за благонадеждността на тези хора и реши от този момент натам да се оправя сам и да не разчита за всичко на приятелката си.
Навсякъде беше мръсно и влажно и всичко в дома на Бренда изглеждаше сякаш донесено само за събирането. Не приличаше на апартамент, а по-скоро на магазин, в който стотина души се кълчеха покрай един грамофон. На дълга маса от дървени плоскости, поставени върху четири трупчета, се виждаха няколко бутилки, два-три реда картонени чаши и тубичка с някаква оцветена течност, която приличаше на оранжада. Очите на Бренда му се сториха огромни като две сини маргарити. Появи се, за да ги посрещне, след което отново изчезна с някакъв тип в коридора, задръстен от момичета, чакащи на опашка пред тоалетната. Масимо си намери място на една пейка до стената и се огледа наоколо. На огромното, високо като балдахин легло в отсрещния край на стаята се бяха натръшкали не по-малко от осем човека. В дъното вляво едно момиче седеше на люлка и прелиташе над главите на онези, които се приближаваха до нея. Люлееше се вече от десет минути и ако се съди по гримасата, която изостряше ъгълчетата на устните й, вероятно се забавляваше. Беше русокоса и доста хубава, но никой не й обръщаше внимание.
В един момент Масимо си каза, че трябва да излезе от съзерцателното си бездействие и да се приобщи към общото веселие. Стана и отиде да си потърси нещо за пиене. Мина покрай Люси, която танцуваше с някакво момче. Тя му махна за поздрав с щастлива усмивка и когато го видя да се връща с чаша уиски в ръка, без да прекъсва танца си, взе картонената му чаша, забоде в устата му горящата си цигара, след което му върна останалото наполовина уиски и го отпрати, без да си вземе обратно цигарата.
Масимо продължи да обикаля из помещението. Цигарата, която димеше между устните му, имаше онзи сладникав аромат на трева, към която той никога не беше изпитвал интерес, но този път не пожела да я изхвърли. Стените бяха облепени с рисунки и плакати. Върху една малка масичка в ъгъла забеляза някаква книга, разлисти я, но после разбра, че няма никакво желание да чете, захвърли я и продължи да се шляе между танцуващите. Спря пред люлката. Девойката му се усмихна, той й отвърна със същото, после дръпна още веднъж от цигарата, даде си сметка, че не усеща никакво въздействие от дима, и се почувства по-силен с това, че е преодолял още едно предизвикателство. Изпи и последната глътка от уискито си, хвърли чашата на пода и се приближи още повече до люлката. Краката на момичето почти докосваха лицето му. Сега вече започна да се чувства в тон с общата атмосфера. Музиката се беше превърнала във фон и хората около него бяха престанали да му правят впечатление. Отново погледна момичето и му заговори преди още да се реши дали да го прави или не.
— Как се качи на това нещо?
— Не те чувам — отвърна му тя.
Изглежда, се забавляваше. Масимо повтори въпроса си по-високо. Тя му посочи близкия шкаф, благодарение на който явно беше достигнала до люлката.
— Искаш ли да опиташ?
Масимо си помисли, че вече й е омръзнало да се люлее и ще си тръгне, оставяйки го сам на люлката. От своя страна тя взе мълчанието му за нерешителност и каза:
— Помогни ми да сляза.
Той я взе в ръце и я свали от люлката.
— Хайде, не се бой. Сега е твой ред — подкани го тя и му посочи шкафа. Люлката достигаше до височината на лицето му. Годините, прекарани в спортните зали, му даваха увереност, че ще успее. Хвана се с две ръце за въжетата и се повдигна, но не успя да се добере до седалката. Девойката мълчаливо го наблюдаваше. Тялото му висеше така, че вече беше започнал да се изморява и скоро щеше да изпадне в абсурдно и дори смешно положение. В този момент си спомни за упражненията на халките. Издаде глава назад, оттласна краката си нагоре и се озова върху седалката. Девойката изпляска с ръце, докато той се намести по-удобно, и хвана въжетата, за да го залюлее.
Масимо се издигаше все по-нагоре и по-нагоре и вече стигаше почти до тавана. Цигарата димеше между устните му. Помисли си, че би му било приятно да скочи от люлката. Кой знае, може би с един- единствен скок би могъл да се озове до отсрещната стена. Видя Люси, която не му обръщаше внимание, и момичето под себе си, което напразно се опитваше да хване въжетата, отпусна глава назад и затвори очи. Сега вече не чуваше дори и скърцането на халките, с които люлката беше вързана за тавана, и си каза, че би останал вечно така. Стори му се, че не се намира в някакъв си безличен нюйоркски loft, а се люлее под клоните на стария дъб в градината на своя бащин дом и баща му е задрямал на стола си под колонадата. Всички са се събрали наоколо и го гледат, а майка му стои настрана, плаче и си реди нещо, но толкова тихо, че думите замират на устните й и не достигат до него. Той се напряга да ги чуе. Люлката му постепенно спира. Най-после майка му повдига поглед към него. Сълзите й са пресъхнали.
Отвори очи и веднага срещна погледа на девойката, която продължаваше да го наблюдава с интерес. Люлката лениво се поклащаше.
— Испанец ли си? — попита го тя.
Масимо поклати глава и скочи на пода, като не сваляше очи от нея, сякаш едва сега я виждаше за първи път.
— Да не би случайно да си high4? — продължи да го разпитва тя и да го гледа все така от упор.
— Не, италианец съм — отвърна Масимо и моментално избухна в смях, давайки си сметка колко абсурдно бе прозвучал отговорът му. Девойката също се усмихна:
— Казвам се Карол.
