търкаляше, захвърлена до вратата, и излезе. Отиде до колата си на ъгъла на улицата. От този момент започваше да живее един живот, който не му принадлежеше и който му беше подарен единствено за да изпълни ролята си на свидетел. Сега в съзнанието му вече не съществуваха нито хора, нито образи.
Минути по-късно изкачи стълбището на хотел „Три звезди“. Братовчед му Пиетрино Гамбара беше навикнал на такива неочаквани посещения.
— Дай ми една тиха стаичка и се обади на дон Анджелино. Кажи му, че съм тук — обърна се Мазино към него.
Пиетро не му зададе никакви въпроси и го заведе до стаичката в дъното на коридора, до която не достигаха уличните шумове. Притежаваше три хотела като този в града и знаеше, че по всяко време е длъжен да приюти всеки, който се явеше при него от името на дон Анджелино. Беше видял много ранени момчета да умират под скалпела на лекаря, но обикновено даваше подслон на хора, които трябваше да се укриват. Никога не беше виждал Мазино в такова състояние, но дори и през ум не му мина, че може да му се е случило подобно нещо. Върна се в стаичката си на партера и стори онова, което му беше наредено.
Набра номера на имението, откъдето му се обади Никола д’Амико. Съветникът го изслуша мълчаливо, после затвори телефона и се обърна към дон Анджелино, който седеше, загледан пред себе си.
— Синът ми е отишъл при Пиетрино Гамбара и го е накарал да ти се обади — промълви той и не каза нищо повече.
Лука продължи да гледа през прозореца и не реагира по никакъв начин, сякаш новината не засягаше нито него, нито дон Анджелино.
Бяха научили за случилото се едва преди десет минути. Беше им се обадил един от хората на Ардицоне и за никой от тях не бе убягнала причината, поради която бяха пощадили живота на Мазино. Бяха предпочели да оставят на фамилията Феранте сама да изпълни присъдата над него, тъй като знаеха, че по такъв начин не само още по-жестоко щяха да уязвят дон Анджелино, поставяйки съвестта му пред този ужасен избор, но той можеше дори да предизвика разкол във фамилията. Дои Анджелино обичаше Мазино като свой син. Освен че беше злоупотребил с доверието му, той беше син на съветника му и най-добрият приятел на Стефано. Явно Ардицоне си даваше сметка, че старецът нямаше да изживее смъртта му като една мъчителна, но необходима разплата, а по-скоро за него това щеше да бъде загуба на още един син.
Никола д’Амико предпочиташе да му бяха съобщили, че синът му е мъртъв. Сега всичко щеше да бъде далеч по-сложно. Лука и момчетата знаеха как да постъпят.
— Искам аз да отида при сина си — продума той с треперещ от вълнение глас. — Това е последното нещо, за което ви моля, дон Анджелино. Искам аз да отида с момчетата.
Дон Анджелино повдигна поглед и срещна очите на един човек, сломен не толкова от болка, колкото от срам. Леко кимна с глава в знак на съгласие, после погледна Лука, който стоеше облегнат на прозореца, отпуснал дългите си ръце покрай тялото:
— Ти остани тук и изпрати някой друг с него — каза му той.
Д’Амико стигна до вратата и се обърна:
— А за Мариуча?
Старецът отново се беше загледал пред себе си и в гласа му прозвуча дълбока умора:
— Ти си моят consigliori — отвърна той. — Ти знаеш какво да направиш.
После придърпа пуловера над коленете си, сякаш му беше студено.
Двадесета глава
Стаята беше потънала в мрак. Пиетрино Гамбара отвори вратата и погледна братовчед си, който лежеше на леглото, обърнат с лице към стената. Разбра, че не спи, и се приближи до него.
— Искаш ли кафе? — попита го той.
— Не, благодаря — отвърна Мазино и се обърна по гръб. Очите му бяха подути и влажни, но гласът му звучеше решително и уверено.
— Но какво ти е? Да не би да плачеш? — учуди се Пиетрино. Познаваше братовчед си като изключително твърд човек и никога не го беше виждал така разстроен. Изглежда, се беше случило нещо много сериозно.
— Аз да плача! Ти за хлапак ли ме вземаш?
Опита се да се усмихне, но лицето му се изкриви в жалка гримаса.
— Обади ли им се?
— Да. Казаха ми, че идват. Случило ли се е нещо?
Мазино не отговори. Питаше се кого ще изпрати дон Анджелино и къде ли ще го убият. Вероятно преди това щяха да му искат обяснения, а едва ли сега имаше нещо, което му беше по-неприятно от това да говори. Момчетата всеки момент щяха да се появят и всичко щеше да свърши веднъж завинаги. Не се страхуваше да умре, тъй като не намираше никакъв смисъл повече да живее. Дори и да се опиташе да избяга, не можеше цял живот да се крие в очакване на възмездието. Беше сгрешил и трябваше да плати. Такива бяха правилата. Нямаше намерение да се оправдава пред дон Анджелино, тъй като не искаше да умре като страхливец. Сега вече нищо не можеше да се промени дори и да убиеше Ардицоне. Беше изпуснал своя момент и бе проиграл шанса си. Сега всеки друг, който убиеше Ардицоне, можеше да спаси честта на фамилията, но не и той. От негова страна би изглеждало, че отнема чуждото право на възмездие. Мариуча бе мъртва и заедно с нея бе изчезнало всичко онова, което го беше подтикнало да измени на дон Анджелино и да му нанесе тази обида. Единственото нещо, което честта му подсказваше, бе да предаде живота си в ръцете на фамилията. Обърна се към стената, от което братовчед му разбра, че няма какво повече да прави в стаята, и си излезе, без да продума.
Когато чу вратата да се затваря, Мазино бавно извърна глава и се загледа в голямото петно на тавана. Още от дете изпитваше удоволствие да наблюдава петната по стените, тъй като те даваха простор на фантазията му да прониква отвъд реалността, в която така и не успя да се вмести напълно. В тези петна той различаваше старовремски рицари на коне и дори цели войски. Сега отново се опита да ги съзре в олющената мазилка на тавана, ала единственото, което успя да види, беше едно тъмно мръсно петно, което сякаш бавно, бавно се разрастваше над електрическата крушка. Мина му през ум, че след малко някой щеше да влезе в стаята и той щеше да умре. Всичко това му се стори толкова ужасно и глупаво, че го обхвана истинска ярост. Глупаво беше да се остави да го убият, още по-глупаво беше самият той да го убие. Колко нелепо бе това вечно усещане, че играеш една роля, която не можеш да изоставиш до последния миг! И колко абсурдна бе тази вечна борба за оцеляване, създала всички тези правила, които те учат единствено как да надживееш останалите! По дяволите! — помисли си той. — И всичко това само защото съм си позволил да се любя с една вдовица! А къде пише, че един мъж не може да спи с вдовицата на своя приятел?! Наистина бе убедил Мариуча да продаде земята на мъжа си, но къде е казано, че човек не може да разполага по своя воля с онова, което му принадлежи? Мариуча бе мъртва, защото някакъв проклет кучи син я беше удавил в мивката, но от къде на къде трябваше той да се чувства отговорен за смъртта й? И защо трябваше да стои в тази стая и да чака да бъде убит? Усети, че от очите му се стичат сълзи, и веднага си каза, че плаче не от страх, а от отчаяние. В следващия момент долови някаква глъчка, чу шум от стъпки в коридора и вратата бавно се отвори. Повдигна очи и видя баща си до леглото. Раменете му сякаш бяха хлътнали под дрехата и изглеждаше внезапно остарял с десет години. Взря се в угасналия му поглед и си помисли, че от цяла вечност двамата не се бяха поглеждали в очите. И през ум не му беше минало, че тъкмо баща му ще дойде при него преди екзекуцията, и почувства, че в този момент е застанал пред катастрофалната равносметка на своя живот, който никога не си бе представял така.
— Дори не съм те карал и да работиш — глухо и с горчивина прошепна Никола д’Амико и Мазино най- после разбра, че всичко онова, от което баща му го беше лишавал, бе продиктувано от желанието му да го създаде по свой образ и подобие. Внезапно се изсмя. Смехът му прозвуча нервно, истерично, отчаяно и веднага секна. Продължи да гледа баща си. В един момент усети сълзи в очите си и му мина през ум, че жалката му, изкривена от страх физиономия влива нова отрова в сърцето на баща му. Всичко това обаче вече нямаше никакво значение. „Искам да плача и това си е мое право — каза си той. — Това е последният избор, който все още не ми е забранен, и ако някой си помисли, че плача от страх, нека върви по дяволите!“ Никога не беше обичал баща си така, както в този момент, може би, защото той всъщност никога не му бе
