никакво си жилище, докато нещата винаги могат да се уредят с пари и както току-що споменах, с мъничко добра воля.
Сега вече в думите на д’Иполито нямаше и следа от предишните му недодялани иносказания. Явно беше, че Ардицоне го е изпратил да преговаря с него за парцела на Стефано, но така също и за да го предупреди, че ако не приеме предложението му, дон Анджелино незабавно ще бъде уведомен за връзката му с Мариуча. Дори не си и зададе въпроса дали Ардицоне знае за състоянието на вдовицата, тъй като в момента това нямаше особено значение. Изглежда, единственият изход от ситуацията беше да приеме предложението на д’Иполито. Дори и да откажеше, това нямаше да го спаси от гнева на дон Анджелино, когато узнаеше за връзката му с жената на Стефано. Реши, че трябва да разговаря с Мариуча. Все едно, никой друг не можеше да вземе това решение.
— За кога искате да стане това нещо? — попита той.
— Ако всички сме съгласни, по-добре ще бъде да не губим време — отвърна д’Иполито. — Утре в единайсет елате с госпожата. Заедно ще отидем при нотариуса, който вече е направил оценката и е подготвил всички документи. Изповядваме продажбата, вземате парите и край. От своя страна аз ви давам думата си, че до една седмица никой няма да научи за станалото. А до една седмица, приятелю, можете да сте толкова далеч оттук, колкото си пожелаете.
— Обадете се утре един час по-рано, за да ви дам отговор — каза Мазино и стана от масата.
Едва когато излезе на улицата, си даде сметка, че му предстои да вземе най-съдбоносното решение в своя живот. За момент реши да се престори, че приема предложението на Гаспаре Ардицоне и да го убие, ако ще дори и в кабинета на нотариуса. Успееше ли, щеше да се яви пред дон Анджелино и да му поиска прошка в замяна на главата на врага му. Не биваше обаче да си прави илюзии. Ардицоне нямаше да се яви при нотариуса, а дори и това да станеше, един такъв прибързан жест от негова страна щеше да опропасти живота на Мариуча.
Прибра се в апартамента и влезе в кухнята при Мариуча. Тя беше свършила да глади, беше седнала на масата и с две ръце бе обгърнала глава. Изслуша го, без да го прекъсва, после се сгуши в обятията му:
— Да направим, както ти желаеш. Съгласна съм с всичко, което ти искаш. Не мога повече да живея така.
Разговаряха дълго, като се стараеха сериозно да обмислят всичките възможни варианти. И преди тази среща бяха мислили да избягат някъде, но сега вече това нямаше да бъде бягство на двама влюбени, изпаднали в безизходно положение. Това щеше да бъде заточение, но не заради любовта им, а заради предателството, което се принуждаваха да извършат. Д’Иполито неслучайно им бе дал срок до следващия ден. Той добре си даваше сметка, че ако имаха на разположение малко повече време, двамата щяха да се опитат да избягат преди сделката.
Внезапно Мариуча потрепери. Скочи и едва успя да стигне до мивката. Мазино държеше челото й и когато тя престана да повръща, я взе на ръце и я пренесе на леглото в съседната стая. Случилото се бе нещо повече от реакция на бременността и Мазино прочете ледения страх в очите й, които не се откъсваха от него, докато той я завиваше с одеялото. Върна се в кухнята и сложи чайника да й направи чай. Вършеше всичко механично, само колкото да е зает с нещо, за да не мисли.
Занесе й чая и я изчака да го изпие, след което я съблече и я зави в леглото като малко момиченце. Мариуча доверчиво се опитваше да му помогне, докато я събличаше. Изглеждаше напълно изтощена и сякаш цялата й воля бе парализирана. Сега тя беше съгласна на всичко и тази мисъл го изпълваше с дълбоко смущение, тъй като единствен той трябваше да вземе решения, за които после и двамата щяха да плащат. Стана да си потърси една цигара. Навярно Мариуча си помисли, че той иска да си тръгне, и го погледна с нескрита уплаха:
— Не си отивай — простена тя. — Остани тук. Моля те.
Мазино се съблече, легна при нея и тя веднага вкопчи краката си в неговите. Той погали корема й, чийто плод навярно вече не беше тайна дори и за Гаспаре Ардицоне, прокара ръка по рамената й и изчака, докато усети, че дишането й се успокои. Сега отново бе сам и можеше да продължи мислите си.
Призори вече беше взел решение. Щеше да отиде заедно с Мариуча при нотариуса и по такъв начин щеше да спечели седем дни, които му бяха нужни, за да намери и убие Ардицоне. После щеше да поиска от дон Анджелино разрешение да се ожени за вдовицата на сина му. Дон Анджелино беше мъдър и добър човек и Мазино щеше да се довери на чувството му за справедливост. Но той трябваше да научи истината единствено от него, в противен случай никога нямаше да му прости и отмъщението му щеше да е страшно. Хората му щяха да го хванат и преди да го убият, щяха да му откъснат тестисите, тъй като тъкмо този закон бе престъпил той. Преди няколко години в едно съседно село се беше случило нещо подобно. Един мъж беше прелъстил жената на своя приятел и бе наказан тъкмо по този начин. Екзекуцията му беше предизвикала серия от убийства, които единствено намесата на дон Анджелино бе успяла да спре.
В десет часа се обади д’Иполито и в единадесет се срещнаха в барчето на ъгъла. Двадесет минути по- късно бяха въведени в кабинета на нотариуса. Всичко стана по-лесно, отколкото си мислеха. Документите бяха приготвени и оценката на парцела изглеждаше реална. Вече цялата зона на север от Кавалкавиа принадлежеше на фамилията Билечи и сега с покупката на това последно парче земя ставаше възможно да започне строеж на цял жилищен квартал, който щеше да стигне чак до шосето. Нотариусът връчи на Мариуча Феранте чек за сто милиона лири и добави, че ако отново има нужда от нея, той ще я извика в следващите двадесет и четири часа.
Няколко минути по-късно вече бяха на улицата. Д’Иполито явно бързате да се разделят и Мазино си каза, че сигурно гори от нетърпение по-скоро да отиде при Ардицоне и да го уведоми за продажбата. Старецът им се извини, че няма възможност да ги върне вкъщи, стисна чантата си под мишница и тръгна пеш по улица „Либерта“.
Двамата влязоха в закусвалнята на театъра и Мариуча си поръча порция ризото. Мазино не сваляше очи от нея, докато тя ядеше с огромен апетит. Изглеждаше далеч по-спокойна. Сякаш напрежението, което не им даваше покой от седмици насам, сега внезапно се бе стопило и дори това личеше по чертите на лицето й. По-късно, когато минаха покрай едно туристическо бюро, Мариуча се спря и го погледна многозначително. Беше като хипнотизирана от пъстроцветните обяви, може би защото всяка от тях представляваше една възможност да устроят живота си, който сега напълно им принадлежеше.
— Ако паспортите ни бяха в нас, можехме още сега да си купим билети и да заминем — прошепна тя. — Дори не бих се върнала вкъщи и бих тръгнала без никакъв багаж.
Мазино не отговори. Задоволи се само да й се усмихне съзаклятнически, след което двамата се отправиха към таксиметровата пиаца.
Докато пътуваха към къщи, Мариуча се притисна до гърдите му.
— Знаеш ли, че никога не съм вземала такси? Нито веднъж, дори и когато ходех на училище — добави тя.
— Една порядъчна госпожа не се качва в колата на непознат мъж — отвърна той и се засмя.
— Не, не, по-скоро трябваше да кажеш нещо друго: това е първият път, когато двамата излизаме сами — усмихна се тя и го погледна с нежен укор.
Влязоха в апартамента без каквито и да са подозрения, но още в антрето, докато Мариуча се запъти към банята, Мазино почувства, че не са сами. Инстинктивно посегна към колана си, но не успя да извади пистолета. Две могъщи ръце го сграбчиха за гърлото и някой силно го удари в стомаха. Преди да изгуби съзнание, до слуха му стигна отчаян писък откъм банята. Опита се да извика, но мракът го обгърна.
Когато отново отвори очи, наоколо цареше тишина. Прокара ръка по тила си и когато я погледна, видя, че по пръстите му има кръв. Бяха го ударили по главата, но раната не изглеждаше дълбока. С мъка се надигна. Вероятно го бяха ритали и по ребрата, но все пак беше жив. Попита се защо ли не го бяха доубили, но в този момент дочу плисък на вода, която се стичаше отнякъде на пода. Автоматично се затътри към банята и когато стигна до вратата, усети сякаш втори удар в стомаха. Мариуча лежеше превита на две под мивката, от която водата преливаше и се стичаше на пода. Мокрите коси бяха полепнали по изкривеното й от ужас лице и сякаш цялото отчаяние на ужасната й агония се бе събрало в свитите юмруци. Мазино се добра до мивката, затвори крана, после се облегна на стената и се свлече на пода. Взря се с безумен поглед във водата, която продължаваше да се стича и да залива обувките му, после бавно извърна главата на Мариуча и срещна широко отворените й очи, устремени сякаш някъде в безкрая. Стори му се, че остана така цяла вечност, лишен от всякакви мисли и чувства. Накрая се изправи, спъна се в чантата с парите, която се
