Той също й каза името си. Чувстваше се чудесно сред това стълпотворение, което с нищо не го интересуваше.
— Ще ме закараш ли вкъщи? — попита го тя. Той кимна. Забеляза Люси и си помисли, че тя вече го е забравила. Каза си, че това е съвсем нормално, след като е дошла тук, за да се забавлява, и че щом толкова й се танцува, съвсем спокойно може да си продължи, без да се интересува от него.
Девойката отиде да си вземе мантото и се отправи към изхода. Масимо успя да си намери шлифера под една купчина палта и я последва по стълбището.
На тротоара, тъкмо когато той си вдигаше яката, Карол се обърна към него:
— Къде е?
— Какво къде е? — не разбрал въпроса й, попита той.
— Колата, разбира се. Къде си оставил колата си?
— Но аз нямам кола…
Тя го погледна с израз на огромно разочарование и от гърдите й се отрони такава тежка въздишка, сякаш бе умряла леля й. После забеляза обидата, изписана върху лицето му, и се опита да му обясни:
— Виж, проблемът е, че живея поне на трийсет квартала оттук.
— В такъв случай ще вземем такси — отвърна той и Карол го изгледа като някакво дете, което не знае какво говори.
— Но ти имаш ли представа къде се намираме? Знаеш ли, че оттук не минават никакви таксита? Можем да вървим цели километри и да не срещнем нито едно.
— Кой ти е казал? — погледна я Масимо. — Ще видиш, че преди още да сме стигнали до онзи ъгъл, и ще се появи такси.
При тези думи той слезе от тротоара и тръгна по средата на улицата. Тя се спря за миг, изгледа го, после го настигна и го хвана под ръка.
Стигнаха до ъгъла. Тя продължаваше да го гледа, без нищо да разбира.
— Ей, ти си луд човек! — възкликна тя, но в гласа й нямаше и следа от упрек. Масимо не отговори.
— Сега ни трябва такси — каза той.
Огледа се наляво и надясно, но най-близкият автомобил, който се виждаше, беше на няколко мили от тях. В този момент зад гърба им изсвири клаксон и някакъв глас извика нещо, което вероятно беше ругатня. Но не! Автомобилът зад тях беше такси и табелката му „For Hire“5 светеше в зелено. Масимо отвори вратата и изчака първо да влезе Карол, която говореше сякаш на себе си: „Трябваше още горе да разбера, че тоя е луд!“ Настаниха се на задната седалка и тя даде адреса си на шофьора. Не след дълго стигнаха до Втора улица и спряха пред една сграда, потънала в мрак. Карол слезе от колата и Масимо я последва.
— Не освобождавай таксито — обърна се към него девойката, но той вече беше платил. Когато светлините на автомобила изчезнаха в мрака, тя погледна Масимо и му каза с онзи укор в гласа, който, изглежда, вече бе възприела към него: — Защо го освободи? Не съм ти казвала, че искам да спиш при мен. Сега как ще се прибереш?
— Къде живееш? — прекъсна я той. Девойката му посочи тъмната сграда.
— На последния етаж.
— Хайде да не стоим на улицата. Хладно е — каза той. — Ще те изпратя догоре.
Карол се опита да протестира, но отвори входната врата. Спря се на прага, целуна го бегло по бузата и му каза:
— Чао. Отивам да спя, тъй като утре трябва да ставам рано. Макс, защо не ми се обадиш пак? Ще ми е приятно да излизам с теб.
Широко отворил очи, Масимо я гледаше мълчаливо. Мисълта, че Карол си отива, го изпълваше с дълбока тъга. Сякаш тази девойка неочаквано му бе станала жизнено необходима. Погледна я право в очите. Никога до този момент не беше срещал такава огромна нежност в погледа на жена. Вдигна ръка и бавно я прокара в косите й, после леко докосна с пръст бузата й.
— Не мога да те поканя горе дори и само за едно кафе. Цялата къща е разхвърляна. Тъкмо боядисвам стените и всичко е нагоре с краката…
— Искам да остана с теб — промълви той сякаш на себе си и му се стори, че говори с някакъв чужд глас. — Искам да бъда с теб. Какво значение имат стените?
Карол нежно му отказа.
— Сега внимавай и повтаряй заедно с мен — допълни тя и започна бавно да му диктува телефонния си номер. — Обзалагам се, че нямаш дори и молив в себе си.
Масимо поклати глава и се съсредоточи, за да запомни номера. После тя го целуна отново и хукна нагоре по стълбището, а той остана облегнат върху радиатора на парното отопление до момента, в който я чу да влиза в апартамента си. Излезе навън и продължи да си повтаря телефонния й номер като някакво магическо заклинание. Отказа се да чака такси, което може би никога нямаше да се появи, и тръгна пеша. Впрочем и без това не беше много далече от дома си.
Не след дълго се прибра вкъщи. Още с влизането си записа телефонния номер на Карол, макар и да бе сигурен, че няма да го забрави. После се съблече и си легна.
Не му се спеше. Прииска му се да й се обади, седна в леглото си и запали цигара. Тъкмо беше решил да включи телевизора, когато чу вратата да се отключва и брат му да влиза от стая в стая. Извика го. Лучано се появи с огромна чаша мляко в ръка.
— Какво правиш сам-самичък в това легло? — опита се да се пошегува той, но беше очевидно, че с мъка се опитва да изглежда трезвен. На Масимо му стана неприятно, че Лучано го третира като малкото братче, дошло му на гости в големия град.
— Да не би нещо да не е наред? Имаш ли новини от къщи?
— Нещата в Палермо не вървят на добре — отвърна Лучано и добави умислен: — Би трябвало да проявят по-голямо спокойствие.
— Кажи ми, ти мислиш ли често за Стефано? — попита го Масимо.
— Разбира се, че мисля. Беше наш брат и онзи, който го уби, рано или късно ще трябва да си плати, но не е необходимо за това да се стига чак до война. Необходимо е търпение. Само с търпение човек може да постигне онова, което желае. Татко не те ли е научил на това?
— Кажи ми честно, ти вече му нямаш вяра, нали?
— Тук не. Там може би все още го бива за нещо, тъй като е принципен човек. Хората го обичат и уважават, защото до този момент не са успели да наложат истинска справедливост и все още имат нужда от такива като него. Но това е твърде сложен въпрос. Тук уважението и подчинението се плащат в края на месеца и не се искат в заем. Тук хората се научават сами да се защитават, докато там търсят да си намерят покровители. Ние тук не защитаваме никого, защитаваме единствено собствените си интереси и постигнатото от хората, пристигнали тук преди нас. Сега всичко е чисто и навсякъде работата ни е окей.
Лучано стана и изля в гърлото си последната глътка от млякото. Стигна до прага, но се върна, решен да смени темата на разговора:
— Как се справяш с английския?
— Вземат ме за испанец.
— Обзалагам се, че още не си свалил нито едно гадже — каза той, оправяйки възглавницата на брат си.
— Точно така, нито едно — отвърна Масимо, но в гласа му не прозвуча никакво съжаление.
— Искаш сам да си го изровиш от дупката му, нали? Все пак бъди внимателен къде ходиш и с какви се събираш. Тук порядъчните хора си лягат рано. Лека нощ.
Лучано излезе от стаята и малко след това Масимо загаси лампата. Преди да заспи, искаше да си мисли за момичето, което щеше сам да изрови от дупката му.
Деветнадесета глава
Лучано беше прав. В Палермо нещата отиваха на зле за всички, независимо от това, че всеки по свой начин предчувстваше злополучната развръзка на непоносимото очакване. Мазино също преживяваше
