мъчителни дни, макар и причината за тях да не беше свързана с фамилията. Ако вдовицата на Стефано Феранте не се пристягаше в корсаж, всеки щеше да забележи, че е бременна. Мариуча вече беше започнала да изпитва първите признаци на бременността и си даваше сметка, че рано или късно ще се случи нещо, което ще я издаде пред близките й. Тази мисъл я изпълваше с отчаяние и потискаше Мазино, който с всички сили се опитваше да й вдъхне кураж. Веднъж тя му предложи да признаят всичко пред дон Анджелино, но той поклати отрицателно глава. Беше готов да излезе сам срещу петима, но никога не би намерил смелост да застане пред човека, който го бе обикнал като собствен син, и да му каже, че е излъгал доверието му и го е опозорил. Нямаше сили да разговаря по този въпрос и с баща си, тъй като добре знаеше каква любов и благоговение изпитва съветникът към дон Анджелино. Страхуваше се, че ако научеше истината, той не би му простил, че е замесил името му в тази непочтена история, и би се отказал от него.
Неведнъж си бе задавал въпроса кой беше изпратил пакета с черните дамски гащи, но после се бе отказал да мисли за това, тъй като нещата бяха стигнали дотам, че сега тази подробност беше без особено значение.
Мариуча бе застанала пред масата и гладеше кухненските пердета. Мазино я погледна с желание да открие в нея нещо, което го отблъсква. Искаше му се да прокълне деня, в който бе дошъл в дома й и я бе повалил на килима, но вместо да го изпълни с презрение, този спомен още повече го убеждаваше до каква степен е свързан с тази жена. Приближи се до нея и нежно прокара ръка върху корема й. Мариуча повдигна очи и му се усмихна, след което отново наведе глава и смирено продължи работата си.
— Мисля си, че детето трябваше да се роди другаде — промълви сякаш на себе си Мазино.
Мариуча не разбра добре какво точно има предвид и си каза, че вероятно е решил да избягат далеч оттук, някъде, където фамилията не би могла да ги открие.
Започна да прехвърля през ума си далечни и непознати страни, като например Южна Африка, където и през зимата е топло, хората не се познават така, както тук, и всеки от тях, когато заговори за фамилията си, има предвид само жена си и децата, а не някакво безчетно множество от непознати, пред които е длъжен да дава обяснение за всяка своя постъпка.
— Да, това дете трябваше да се роди на друго място — повтори Мазино.
— Защо казваш трябваше? — попита Мариуча.
— Защото дори и то няма друг избор. Трябва да се роди тук… тъй като ние живеем тук, а не другаде… Не разбираш ли, че в тази страна сякаш всичко е предварително написано като на книга… и че ние сме като едни гумени човечета, сицилиански гумени човечета, които не носят радост нито на себе си, нито на другите?… Тук човек не би могъл да избере дори смъртта си.
— Мазино, не биваше да ми говориш тези неща…
Мазино тъжно се усмихна:
— Все едно. И без това вече всичко е без значение.
Отиде да си налее чаша вода. Гърлото му беше пресъхнало и чувстваше нужда да излезе, да подиша свежия вечерен въздух и да разсее малко мъчителните си мисли, които тегнеха и над Мариуча, но не искаше да я оставя сама. Виждаше, че се задава нещо страшно, и се готвеше да го приеме. Когато остави чашата, изражението му се бе променило. Сякаш настроението му отново се бе възвърнало.
— Знаеш ли, Мариуча… Ако се родя отново, ще искам да работя… Ще стана монтьор, стругар, пожарникар или дори…
Мариуча го погледна и нежно му се усмихна.
— Ти няма да се родиш отново, Мазино д’Амико…
В този момент телефонът иззвъня. Мариуча остави ютията върху поставката, и излезе в коридора. Върна се след малко.
— Беше за теб.
— Кой?
— Не зная. Някакъв мъж. Каза ми: „Предай на Мазино д’Амико да слезе в бара на ъгъла, тъй като един негов приятел иска да си поговорят.“ После затвори.
След тези думи Мариуча тихичко заплака. Ако бяха имали намерение да я предупредят, навярно биха й казали същите неща на сутринта преди убийството на Стефано. Видя как Мазино освободи предпазителя на пистолета и го напъха под жартиера на чорапа си, но дори и не направи опит да го спре. Знаеше, че няма да я послуша. Веднъж Стефано вече й бе казал дори и през ум да не й минават подобни мисли, защото те с нищо не помагат, а само правят по-несигурен мъжа. Погледна Мазино в очакване, че ще й каже нещо. Той нежно я целуна по челото.
— Не се тревожи, връщам се веднага. Всъщност така дори е по-добре.
После излезе. При други обстоятелства не би излязъл толкова бързо. Най-малкото, щеше да се обади по телефона на приятелите си, които незабавно щяха да пристигнат и да обкръжат района, за да предотвратят евентуални изненади. Сега обаче трябваше да действа сам. По всяка вероятност искаха само да говорят с него, в противен случай нямаше да му се обадят, а щяха да го причакат от някой автомобил пред изхода и да изпразнят един пълнител в него.
Както винаги улицата беше доста оживена. Барът се намираше на десетина метра от дома на Мариуча. Стигна до него и влезе. Вътре няколко момчета се забавляваха пред игралните автомати, а до джубокса бе застанал един мъж и наблюдаваше как вилката на грамофона се приближава към избраната от него плоча. На бара седяха мъж и жена, а на една маса в дъното до малката стъклена витрина седеше възрастен мъж, когото никога не беше виждал. Старецът стана и му махна с ръка.
— Заповядайте, седнете — покани го той и при вида на плахото му, кротко изражение Мазино се запита какво ли общо може да има този човек с неговата история.
— Хайде, сядайте — повтори непознатият и му посочи стола с отмерен жест, напомнящ търпеливото спокойствие на счетоводител. — Аз пия чай, защото нещо ме боли гърлото, но вие сте млад и вероятно предпочитате кафе. Ще го приемете ли от мен? — попита той и с този ритуален въпрос завърши запознанството им. После направи знак на бармана, който веднага разбра поръчката му.
Мазино седна така, че един от трите крака на кръглата масичка се падна до лявата му ръка. Ако се наложеше, можеше да вдигне масата като щит пред себе си или да я прекатури и да скочи вдясно към бара. Разкопча якето си и се обърна така, че докато разговарят, да наблюдава както входната врата, така и бара. Това не убягна от погледа на стареца и той подхвърли:
— Това място е закътано и никой няма да ни безпокои. Позволете ми да ви се представя. Името ми е д’Иполито.
На Мазино дори и през ум не му мина да му подаде ръка. Беше видял много хора да умират в момент, когато се ръкуваха.
— Нека минем на въпроса, господин д’Иполито. Вероятно имате да ми казвате нещо?
— Разбира се, разбира се — отвърна старият, но спря, за да изчака сервитьора да остави кафето на госта му. Изпрати го с поглед, след което продължи: — Приятелите, които ме изпращат, са разумни хора и разбират много неща. Според мен, когато двама млади се обичат, всичко останало може да се подреди, стига само да проявят малко воля за това. За съжаление обаче съществува и друг тип хора, за които честта на снахата има по-голяма стойност от живота на едно добро момче.
— Давайте по същество — прекъсна го Мазино. Винаги бе изпитвал непоносимост към фарисейските тиради от подобен род, изпълнени с куп недомлъвки, но никога не стигащи до открити заплахи. Дразнеше се от фалшивия бащински тон на този старец, още повече че той не бе човек, когото можеха да сплашат с приказки.
— Изглежда, не ме разбрахте, Мазино д’Амико — продължи д’Иполито и в гласа му прозвуча повече решителност. — Нас не ни засягат отношенията ви с тази госпожа. По-скоро е възможно от тях да се заинтересува дон Анджелино, но кому е нужно да му казва за това? Ние сме практични хора. Нали си спомняте за онзи парцел, който Стефано не пожела да продаде? Сега ние сме склонни да го купим. Достатъчно е само да убедите госпожата да ни го продаде — а на вас това няма да ви е трудно, — и всичко ще се подреди от просто по-просто. Двамата ще заминете където си пожелаете, тъй като светът е хубав, когато човек има пари, а когато дон Анджелино научи за продажбата, вече ще сте достатъчно далече оттук и ще можете спокойно да си живеете от лихвите на тези пари. Това, което ви предлагам да направите, освен всичко друго е и едно добро дело, тъй като тук хората продължават да се избиват заради едно нищо и
