принадлежал така, както сега.
— Защо не ги повикаш да влязат? Хайде, кажи им да ме застрелят, така поне всичко ще свърши по- скоро.
Очите на баща му се наляха със сълзи и Мазино го погледна съчувствено.
— Благодаря ти, че не избяга — отвърна старецът и Мазино разбра, че ще трябва да изиграе ролята си до края, за което беше подготвян през целия си живот.
— Не можех да си позволя такова нещо. Зная, че съм виновен — прошепна Мазино и почувства, че е съвсем искрен. Не беше способен да импровизира в момента, в който му предстоеше да умре. Видя баща си да изважда от джоба си един пистолет и в първия момент не разбра какво ще последва. Никола д’Амико остави пистолета върху леглото и тихо промърмори, сякаш се срамуваше, че той трябва да му подсказва какво да направи:
— Използвай го.
Остана още няколко секунди, загледан в лицето на сина си, опитвайки се да запомни всичко в този миг, само не и дълбокия смут в изражението на немите му очи. После, сякаш уверен в онова, което бе видял, той се обърна, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. В коридора се изправи в целия си ръст, взря се пред себе си, без да удостои дори с поглед двамата мъже, които го бяха придружили, и застина в очакване. Миг след това чу приглушеното ехо от изстрела.
Внезапно потрепери и раменете му сякаш се превиха под някаква огромна тежест.
— Изнесете го — прошепна той.
Двадесет и първа глава
Тялото на Мазино беше пренесено в апартамента на Мариуча и бе положено до трупа й с надеждата, че разследването на полицията ще стигне до заключение, че става дума за убийство, последвано от самоубийство по сантиментални причини. Версията беше твърде повърхностна, но в замяна на това най- малко злепоставяше фамилията. Освен това, дори и да не бяха прибягнали към такава инсценировка, полицията пак щеше да открие връзката на вдовицата с Мазино д’Амико. Негови отпечатъци имаше из цялата къща, така че изчезването му неминуемо щеше да събуди множество въпроси във връзка със смъртта на Мариуча и фамилията щеше да си има куп неприятности.
Самият Никола д’Амико бе поискал да направят така. Чувстваше се отвратително и никак не желаеше да цапа името си, замесвайки го в някаква банална лична драма, но нямаше друг избор. Дон Анджелино бе отказал да приеме оставката му и го беше натоварил да намери сам най-справедливото решение. Дълбока беше болката на стария consigliori да види живота на сина си изложен като на пазар по страниците на вестниците, но това сякаш беше единственият начин да се реабилитира в очите на дон Анджелино и той го приемаше почти като изкупление.
Вестниците обаче не се ограничиха само с драмата на двамата любовници. Журналистите не устояха на изкушението да свържат смъртта на Мариуча с убийството на мъжа й и не един от тях подхвърли подозрението, че не е изключено Мазино д’Амико да е бил свързан с клана на Феранте, така че в крайна сметка името на дон Анджелино също беше замесено в цялата история.
Най-остри бяха статиите на Паскуале Никозия, който пишеше за участие на мафията в строителния сектор, в контрабандата на цигари и в трафика на наркотици. Фактите в писанията му бяха доста объркани, но даваха точна представа за определени интереси, които законът не само че не можеше да контролира, но вече дори и не успяваше да установи.
Появиха се и журналисти от Северна Италия и техните кореспонденции, проникнати от атмосферата на задкулисен мрак, единствено подсилиха тайнствения ореол над една действителност, която все още вълнуваше духовете с безброй загадъчни неща. Може да се каже, че в крайна сметка те внушиха прилика между Палермо и Чикаго от тридесетте години — един град, който никой от тях не беше посещавал, но който всеки лесно можеше да си представи.
Ехото от събитията стигна и до Парламента. Някои зададоха въпроса как така години след създаването на Комисия за борба с мафията все още няма радикални резултати. Комисията се видя принудена да сложи настрана папките и протоколите, да изостави красноречивите тиради и да надзърне тук-там в нечии дела. Последва шумна пресконференция и се появиха слухове, че се очакват потресаващи разкрития, но накрая пак се стигна до обичайния резултат, според който бе решено да се въдворят в изолация няколко от най- известните представители на старите фамилии. По такъв начин се оказа, че държавата със сила разреши проблема с остаряването и подмяната на доновете, като отстрани по-беззащитните мишени — „мъжете на честта“, които спъваха младите, амбициозни, но все още неизвестни претенденти, решени да не спират пред нищо по пътя си към върховете на мафията. Този път в списъка на въдворените се оказаха и имената на дон Анджелино Феранте и на дон Емилио Гризанти.
Дон Анджелино не можеше да се примири с хода на събитията. Онези, които бяха застанали на негова страна в провинцията, вече се намираха в открита война с противниковите фамилии и отново между тях се бяха върнали старите вражди, потискани години наред от крехкото примирие, поддържано с цената на едно трудно равновесие. Не минаваше ден някой да не заплати с живота си цената на една война, за която вече не съществуваха граници, и когато дори и най-химеричните писания започнаха да се изпълват с все по- конкретни факти, един чудесен ден избухна бомба пред печатницата на местния всекидневник и в отговор на това той за пръв път публикува имена и данни, прикривани до този момент от негласното споразумение между фамилиите.
Дон Анджелино не бе успял да се свърже дори и с Лучано. Когато се обади в Ню Йорк, Франк Палацоло му съобщи, че синът му се намира в Мексико и използва случая да го уведоми, че американските му приятели са изключително опечалени от онова, което става на острова. Дон Анджелино не прие поканата да участва в общо събрание на фамилиите от Западна Сицилия, замислена с цел да се приеме план за излизане от ситуацията, и се опита да успокои една част от политиците, които бяха започнали сериозно да се страхуват, че ще бъдат компрометирани. Един от тях, заемащ доста, висок пост, вече беше дал да се разбере, че в случай на опасност не би се поколебал да се отрече от приятелите си, но веднага бе разубеден по най-категоричен начин. И все пак защитната мрежа около фамилиите започваше бавно да се къса.
Дон Анджелино не беше склонен на компромиси и нямаше намерение да се споразумява с когото и да било. Ардицоне бе успял да отнеме земята на сина му, но едва ли щеше да построи своите многоетажни сгради, които трябваше да се издигнат като гигантски паметник на наглата му арогантност. Новият регулационен план вече бе готов и работата по строителните обекти кипеше с пълна сила, по нито една сграда нямаше да бъде построена там, където бе убит Стефано. Ардицоне сякаш бе потънал вдън земя и хората на дон Анджелино бяха претършували целия град, без да открият никаква следа от него. Лука дори не се и появяваше в имението от страх да не го изпусне. Вече за никакво примирие не можеше да става дума. Докато се опитваха да го открият, използваха възможността да ударят и по неговите интереси. Няколко от строителните му площадки бяха вдигнати във въздуха с тротил, в отговор на което Тунизиеца взриви дигата на един новоизграждащ се язовир в провинцията, чието строителство беше спечелено на търг от фирма, контролирана от дон Анджелино.
Ардицоне не се изплаши и прие ударите срещу него като истерична самозащита на един дон, доведен до пълно безсилие.
Масимо научи за всички тези неща в Ню Йорк и разбра, че не може повече да стои безучастен. Даде си сметка, че е дошъл моментът да се завърне у дома независимо от това, че баща му предпочиташе да го държи настрана. Ваканцията беше приключила и сега беше длъжен да намери своето място, откъдето да бъде полезен. Наистина никой не искаше такова нещо от него, ала съвестта му диктуваше, че трябва да постъпи точно така. Чувстваше, че за първи път през живота си в този непознат град е намерил нещо, което наистина му принадлежи. Беше се влюбил. И все пак това не бе основание да изостави фамилията.
Обади се на Карол и й определи среща за вечерта. Все още не бяха стигнали до интимност, тя дори не му беше дала повод да й заговори за това, но вече бяха започнали да мислят един за друг в представите си за бъдещето.
Бяха изминали три седмици от вечерта на запознанството им и през това време Масимо се беше убедил,
