— Снощи дон Емилио е заминал за Козенца — отвърна Никола д’Амико.
— Ами съдружието му с Ардицоне?
— Поверил го е на братята си. Сега те са поели управлението. Разширяват дейността си. Заявили са, че те също ще останат неутрални по отношение на нещата, които ни засягат. Съдружието им с Ардицоне било само делово.
— Деловите им отношения не ни интересуват — каза дон Анджелино, опитвайки се да прикрие горчивината, с която го бе изпълнила тази новина. Синът му Лучано беше свързан с Гризанти и по този начин, макар и косвено, се бе превърнал в съдружник на убиеца на брат си.
— Кой е организирал операцията? — попита той и отговорът на Никола д’Амико потвърди предположението му.
— Палацоло от Ню Йорк, но изглежда, че отдавна е обмислял да разшири дейността си в средиземноморския район. Един от сътрудниците на Гризанти е бил изпратен в Марсилия да подбере хора.
Дон Анджелино стана от креслото си и отиде до бюрото. Взе една зелена тетрадки и я подаде на д’Амико.
— Аз заминавам утре. Тук съм записал всичко, за да знаете как да се оправяте в мое отсъствие. В онова село ще остана само няколко месеца, след което ще ми измислят някоя болест и ще бъда преместен по- близо. Разговарях вече с приятелите от Рим и те ме увериха, че ще уредят всичко веднага щом бурята утихне, така че няма за какво да се тревожите. Лука, ти знаеш как да действаш.
Лука кимна утвърдително. Дон Анджелино се обърна към д’Амико, който тъкмо се канеше да заговори, и изпревари предложението му.
— Никола, ти ще останеш тук. Ще ме придружат две от младите момчета. Сега си много по-необходим тук.
Бръкна в джоба на жилетката си, извади един ключ и го предаде на стария съветник.
— Документите са в касата. Прегледал съм всичко, но все пак, ако се появят някакви проблеми, обадете ми се.
Обърна се към Лука:
— Кажи на Кармела да донесе кафето и сладкишите. Предстои ни да разговаряме за още много неща и Кармела е приготвила хубави неща за ядене.
Лука изпълни поръчението, след което тримата мъже се настаниха около бюрото. Останаха да разговарят цялата нощ. На сутринта двамата си тръгнаха. Щяха отново да се видят след няколко часа, за да изпратят дон Анджелино. Д’Амико се прибра направо в стаята си, а Лука излезе на двора, за да изпуши още една цигара. Със заминаването на дон Анджелино на практика той поемаше ръководството на фамилията. Разбира се, до него щеше да стои Никола д’Амико, но старият съветник вече нямаше необходимия авторитет, за да се противопостави на решенията му. Мина му през ум, че вече от няколко дни не беше виждал своето момиче, и се засрами, че в такъв момент може да го занимава подобна мисъл. Напоследък твърде много жени се бяха появили във фамилията и всички те бяха донесли само нещастия. Сега не беше време да мисли за момичета и не можеше да си позволи лукса да се отдава на сантименталности, поне докато не приключеше войната. Д’Амико му беше подхвърлил една идея във връзка със съдружието между Гризанти и Ардицоне и сега вече той знаеше от кого би могъл да научи къде се крие Гаспаре. Трябваше обаче да действа незабавно, преди пристигането на Лучано, за да не му попречат да изпълни плана, който се оформяше в главата му. Щеше да накара хората на Гризанти да проговорят дори ако се наложеше живи да ги дере един по един, но повече не можеше да търпи Ардицоне да му се изплъзва. Само за три месеца този човек направо бе разгромил тяхната фамилия, беше убил приятелите му, беше унизил дон Анджелино и го бе превърнал в безпомощен свидетел на собствената си катастрофа. Ако успееше да го убие, щеше да направи най-скъпоценния подарък на стария дон, който, веднъж възвърнал престижа си, щеше да нанесе решителен удар на оцелелите от клана на Билечи и окончателно да го заличи от списъка на могъщите фамилии. Той нямаше лични амбиции, никога не бе мечтал за мястото на стареца, тъй като знаеше, че то по право му се полага, и до този момент бе предпочитал да живее под неговата сянка.
Хвърли недопушената си цигара и се прибра, за да си легне. Минавайки край кабинета, видя светлина под вратата и на устните му се появи усмивка на съчувствие към стария дон, принуден да замине в изгнание. Влезе в стаята си, съблече се, загаси лампата и заспа веднага щом си легна, тъй като за първи път от седмици наред бе намерил начин да се примири със съвестта си.
На следващата сутрин Кармела го събуди и му поднесе чаша горещо кафе. Дон Анджелино беше в кабинета си и навярно изобщо не си беше лягал. Навън момчетата вече бяха натоварили багажа му в колата, която щеше да го закара на гарата. Розета го чакаше заедно със съпруга си в антрето и когато се сбогува с него, се разплака.
Дон Анджелино целуна дъщеря си и се опита да се пошегува:
— Защо плачеш? Най-малко ти имаш основание да се оплакваш. Нали и без това вкъщи те чака друг Анджелино?
После махна недоволно на зет си, който стоеше настрана, сякаш искаше да му припомни, че един мъж не бива да допуска жена му да изпада в такова състояние, сбогува се с Никола д’Амико, Лука, Кармела и десетниците, които бяха дошли да го изпратят, и се качи в автомобила. Други две коли, едната отпред, другата отзад, го съпроводиха до гарата. По пътя не се случи нищо и два часа по-късно влакът, който трябваше да го отведе на север, бавно потегли от перона.
Двадесет и трета глава
Лука прекара следващите дни в обмисляне на плана си.
Знаеше къде да намери хората на Гризанти. Всяка вечер те ходеха в града, за да играят в едно нелегално казино близо до пристанището. Щеше да извика един от тях навън под някакъв предлог и да го принуди да проговори. Не бе изключено обаче и десетниците да не знаят къде се намира скривалището на Гаспаре Ардицоне и в такъв случай провалът му щеше да има опасни последици, а нито той, нито фамилията можеха да си позволят риска от нов неуспех. Когато разбра обаче, че в казиното се появява и Тото Гризанти, най-младият от братята, реши да действа чрез него. Тото беше най-безскрупулният от фамилията, а може би и най-жестокият. Беше нисък и дебел, с руси коси и надупчено от шарка лице и въпреки че бе едва на двадесет и пет години, изглеждаше ужасно зле. Занимаваше се само с карти и жени, но сега, когато баща му беше изпратен в изгнание, навярно се бе почувствал достоен за по-отговорни и славни дела.
Лука прехвърли през ума си всички свои хора и накрая реши да вземе със себе си единствено Пиетро Кораца. Той бе участвал заедно с него в акцията на строежа и също имаше право на реванш. Извика го и го посвети в плана си, като му каза да го запази в пълна тайна, дори и от д’Амико.
Същия ден Пиетро Кораца направи посещение на една своя приятелка. Избра Ерина, тъй като тя достатъчно добре познаваше фамилията, и най-вече защото си нямаше приятел, с когото неминуемо би споделила направеното й предложение. Даде й двеста хиляди лири и й каза, че вечерта Лука ще доведе важни гости, които тя трябва да посрещне както подобава. Щяха да имат нужда от поне още две момичета, които тя трябваше да избере измежду най-добрите. Преди да си тръгне, скри автомата си под пружината на леглото, като й обясни, че имал работа в града и предпочитал да не се разхожда с това желязо. Обеща й, че по-късно ще мине да си го прибере.
— Не го пипай, защото може да изгърми в ръцете ти — предупреди я той — Ако стане така, че не се върна, ще го вземе Лука.
Още веднъж й повтори, че държи момичетата да бъдат внимателно подбрани, и си тръгна. С това изпълни мисията си. Останалото беше работа на Лука.
Вече се беше свечерило, когато Лука паркира автомобила си пред една сграда на тридесетина метра от казиното. Почука сигнала на вратата и човекът зад шпионката дълго време го оглежда, преди да му отвори. Явно не бе очаквал да види Лука тук в тези смутни времена. Набързо прехвърли през ума си имената на присъстващите и прецени, че появата му няма да предизвика безредици, тъй като реши, че в залата няма негови противници. Усмихна му се и го пусна да влезе. Лука му пъхна в ръката една банкнота от десет хиляди лири, но това не попречи на горилата да го опипа за оръжие. Такива бяха правилата в заведението и Лука нямаше за какво да му се сърди. Мина през залите, здрависа се набързо с клиентите и получи
