тримата мъже и каза:
— Вдигнете ръцете на тила си и влезте в гардероба.
Тримата го погледнаха с недоумение.
— Хайде, бързо в гардероба! — повтори той.
Жените бавно се отделиха от партньорите си. Тото се опита да промени тона:
— Лука не прави глупости! Нашите фамилии не са във война. Вече достатъчно се забавлявахме, а сега остави това желязо и ни остави да се посмеем на шегата ти.
— Аз не се шегувам — отвърна Лука. — Зная, че не сме във война, и ако направите това, което ви казвам, нищо лошо няма да ви се случи. А сега влизайте в гардероба.
Този път тримата се подчиниха и когато вече бяха вътре, Лука каза на Ерина да заключи вратата.
— Лука, тази шега скъпо ще ти струва! — извика Гризанти, а една от двете му горили добави:
— Рогоносец долен!
Лука прибра ключа и гневно им извика:
— Ако не млъкнете, този гардероб ще се превърне в ковчег за вас.
Нареди на трите жени да легнат по очи върху кревата и те се подчиниха, без да гъкнат. После започна да се облича. Няколко минути по-късно телефонът иззвъня. Беше Пиетро Кораца.
— Идвай с момчетата — каза Лука и затвори телефона. Облече си сакото и прибра пистолетите на Гризанти и на Пепино.
На вратата леко се почука. Позна сигнала, уговорен с Кораца и отиде да отвори. Когато тримата влязоха в стаята, той се приближи до гардероба и го отключи. Козимо изхвърча отвътре като снаряд и се нахвърли върху него, но бе посрещнат от жесток удар с коляно в корема и се преви на две. Лука го удари по тила с приклада на автомата си и нещастникът се свлече на пода, без дори да изохка. Другите двама се бяха вкаменили при вида на насочените към тях дула. Лука ги накара да коленичат пред леглото с ръце на тила и се обърна към момчетата:
— Завържете ги!
Момчетата и без него си знаеха работата. Застанаха зад Тото Гризанти и Пепино, удариха ги с пистолетите си по главите, за да ги зашеметят, и ги завързаха.
— Няма ли да ги облечем? — попита Пиетро Кораца.
— Не — отвърна Лука, — но им вземете дрехите.
Един от хората му излезе на площадката и повика асансьора. Завиха тримата мъже в одеяла и ги натикаха в кабината.
Преди да си тръгне, Лука се приближи до жените, които все още не смееха да се помръднат. Бръкна в джоба си, извади шест банкноти от по сто хиляди лири и ги хвърли на леглото.
— Този път нищо лошо не ви се случи, но ще трябва да забравите това, което видяхте. Ако някой ви пита какво се е случило, ще казвате, че Лука Феранте е идвал заедно с трима свои приятели и са си тръгнали заедно. Това е единственият ви шанс да се спасите.
Жените мълчаливо му кимнаха и той напусна апартамента.
Хората му вече бяха натоварили Тото Гризанти и телохранителите му в камионетката, бяха запалили двигателя и го чакаха. Пиетро Кораца се беше настанил отзад до пленниците, които засега не бяха нищо повече от три вързопа. Лука даде ключовете от колата си на едното от момчетата и преди да се отправи към автомобила на Гризанти, потвърди мястото на срещата им:
— Ще се видим при чичо Филипо.
Докато караше след камионетката, си помисли, че всичко беше минало като по ноти, но не почувства никакво удовлетворение. Това беше само началото на акцията, която навярно щеше да приключи едва на следващия ден. Разбира се, ако щастието не му изневереше. На утрешния ден се очакваше да пристигне Лучано с тялото на Масимо и тази мисъл го изпълваше с печал. Той нямаше да го съпроводи до гробището. Впрочем дори и дон Анджелино нямаше да присъства на погребението. На Никола д’Амико беше казал, че тази вечер ще се срещне с едни приятели, от които очаква да получи сигурни сведения за скривалището на Гаспаре Ардицоне. Разбира се, на Лучано щеше да му стане неприятно, ако не го видеше на погребението, но нямаше да го вземе чак толкова навътре. Ако го посветеше в своя план, той със сигурност нямаше да го одобри и щеше да му забрани да го изпълни. Лучано нямаше да се съгласи с методите му на действие, а още по-малко с похищението над най-младия син на дон Емилио Гризанти. Сега обаче дон Емилио не играеше никаква роля в своята фамилия, която независимо от декларирания неутралитет се беше свързала с една друга заслужаваща спокойно да се нарича вече фамилията Ардицоне.
Камионетката зави по черния път, който водеше към къщата на чичо Филипо. За последен път бе идвал тук, преди да се отправи за атентата над строителния обект на Билечи. И тогава се беше надявал да убие Ардицоне, но се бе провалил. Сега положението се беше променило. Действаше на своя глава и при евентуален неуспех щеше да плати с живота си.
Когато двата автомобила и камионетката спряха на поляната пред къщата, Лука нареди да разтоварят пленниците, които още бяха в безсъзнание. Пренесоха тримата мъже в един ъгъл на бараката, той лично отиде да се увери, че въжетата, с които бяха вързани ръцете и краката им, са пристегнати добре, след което излезе навън.
Нареди на едно от трите момчета да се погрижи колата на Тото Гризанти да изчезне, каза на чичо Филипо, че за няколко дни ще има нужда от къщата му, и го изпрати в града с камионетката, като преди това го посъветва да не казва за това на никого от фамилията.
Когато остана сам с Пиетро Кораца, Лука се отпуска на един стол и помоли приятеля си да потърси нещо за ядене. Кораца намери в един шкаф хляб, сирене, салам и бутилка вино и ги сложи на масата. Вечеряха, след което Пиетро Кораца извади тесте карти и започнаха да играят в очакване на утрото. На два пъти пленниците се опитаха да кажат нещо, но Лука незабавно ги принуди да замълчат. Не изпитваше никакво чувство към тези хора. Те бяха само брънки от една верига, която трябваше да го отведе до Ардицоне, и нищо повече.
Пиха и пушиха през цялата нощ. На разсъмване Лука хвърли картите на масата, даде автомата на Кораца, взе един нож и се приближи до Тото Гризанти, който продължаваше да ги гледа безмълвно, почти вкочанил се от студ. Сряза въжетата на краката му, направи същото и с останалите двама и се обърна към Пиетро:
— Изведи ги навън и ги закарай зад къщата.
Малко по-късно отиде при тях, нарамил инструментите, които беше успял да намери: две прави лопати и една кирка.
Заби едната лопата там, където пръстта му се стори най-рохка, после взе автомата от ръцете на Пиетро Кораца, и му подаде ножа.
— Дайте си ръцете — извика Кораца. Разряза въжетата и им свали одеялата.
— Започвайте да копаете — каза Лука. Тримата мъже бяха съвсем голи, зъбите им тракаха от студ и той изпита презрение към тях. Така както бяха съблечени, не можеха да предизвикат уплаха дори и у дете. Приличаха на голи охлюви и самите те сякаш чувстваха тежестта на собственото си безсилие. Нямаха смелост дори да се опълчат срещу него и да протестират.
— Студено ни е — каза Козимо.
„Дотука стига протестът му“ — помисли си Лука и го погледна с огромна умора в очите.
— Започвайте да копаете и ще се стоплите — нареди той.
Козимо и Пепино взеха лопатите, оставяйки кирката за шефа си, и започнаха да копаят.
Тото Гризанти дори не ги удостои с поглед.
— Слушай — обърна се той към Лука, — искаш да ни избиеш, така ли?
— Зависи — отвърна Лука.
— От какво? И защо искаш да ни убиеш? Ти знаеш коя е фамилията ми и ти е ясно как ще реагира тя, ако на мен ми се случи нещо лошо.
— Не ми пука за твоята фамилия — промълви Лука. — Копай!
Сега вече и тримата започнаха да копаят с всичка сила. Лука ги гледате и се питаше кой ли от тях първи щеше да наруши мълчанието. Разбира се, това беше Тото Гризанти.
— Какво искаш от нас?
Сега беше моментът. Явно вече напълно бяха „изпуснали парата“.
