свързан. Мина му през ум, че ако не съществуваше фамилията в Сицилия, навярно с удоволствие щеше да се оттегли в някое от тези спокойни местенца, за които често беше слушал да се говори, и то дори не тук, а в Швейцария. Или пък щеше да замине за някоя страна, където е топло и през зимата. Да, мисълта за такова пътуване бе великолепна, но неосъществима, тъй като съществуваше фамилията и тя го очакваше. А фамилията, това бяха всички тези хора, които в продължение на четиридесет години го бяха обграждали с любов и уважение. Затова и нямаше да я сломят. Онези, които искаха това, трябваше да избият още много негови синове. И все пак колко хубава бе мисълта да отиде там, където винаги е слънчево и топло. Ако нещата се оправеха и адвокатът успееше да се пребори срещу принудителното му изгнание, поне за малко щеше да отскочи до една такава страна. Усети, че очите му се навлажняват, както винаги, когато осъзнаваше, че мечтите му са неосъществими, но в този момент видя вратата да се отваря и един младеж надникна в стаята.
— Мога ли да вляза?
— А ти кой си? — на свой ред попита старецът.
— Прощавайте, дон Анджелино, аз съм журналист. Името ми е Никозия. Познавах Стефано, познавам и Никола д’Амико…
— Влизай, защото става течение — с досада го прекъсна дон Анджелино и се надигна, намествайки възглавниците зад гърба си. Никозия веднага се възползва от поканата и седна на един стол до леглото.
— С какво мога да съм ти полезен? — попита го старецът. Това посещение му беше неприятно. Винаги се бе опитвал да избягва журналистите, но това момче имаше симпатична физиономия, а и той нямаше какво да му каже.
— Аз съм от Палермо. Дойдох специално, за да ви видя.
— Сега вече ме видя — отвърна дон Анджелино, но младежът не се обезкуражи.
— Искам малко да си поговорим — настоя той.
— Слушам ви. От какво имате нужда?
Никозия извади от джоба си тефтерче и молив и набързо си записа нещо.
— Според вас защо бяхте изпратен тук? — започна той.
— Не желая да давам интервюта — отвърна дон Анджелино. — Сигурно това би било полезно за вашата кариера, но аз не съм артист и не се нуждая от никаква реклама. Вие знаете защо съм изпратен тук, допускам дори, че сте го написали и във вестника. Освен това си мислите, че знаете и що за човек съм, иначе едва ли бихте си направили труда да дойдете чак от Палермо. Но ако смятате, че знаете що за човек съм, как тогава сте допуснали, че бих се съгласил да ви дам интервю?
— Дон Анджелино — прекъсна го Никозия, — аз не дойдох при вас с мисълта, че ще ви накарам да говорите неща, които не желаете да казвате. Вие си гледате вашата работа, аз — моята. Просто се опитвам да си обясня нещата.
— Хората като мен не могат да бъдат разбрани — отвърна дон Анджелино. — Тях или ги обичат, или ги унищожават. Напоследък започнаха да ги унищожават, така че вече дори и поради тази причина е късно да бъдат разбрани.
— Дон Анджелино, означава ли това, че в момента се ражда, простете ме за думата, една нова мафия?
— Това означава, че вече отделният човек не струва пукната пара — отвърна старецът.
Никозия го погледна. Дон Анджелино бе произнесъл тези думи, сякаш говорейки на себе си. После журналистът го видя да натиска звънеца и стана. Тъкмо се готвеше да зададе още един въпрос, когато се появи сестрата.
— Моят приятел трябва да си тръгва. Бихте ли го изпратили? — помоли я дон Анджелино и протегна ръка на младежа. На устните му се появи уморена усмивка. Никозия стисна бледите му, обезкървени пръсти и последва сестрата. Вече бе на прага, когато старецът го спря: — Оставете това, което ви казах — промълви той, — то никому за нищо няма да послужи. Кажете по-скоро, че прекарвам дните си, като играя на петанка и чета Библията. Напишете също така, че считам себе си за човек на реда, а не за мафиот, иначе едва ли бих пострадал толкова жестоко. Ето това би било полезно да се знае. Останалото е философия.
Никозия му се усмихна и напусна стаята. Дон Анджелино беше прав. Редакцията на вестника го бе изпратила на север, за да напише по възможност по-колоритна и пикантна статия, а не някаква елегия за една отмираща система. И все пак старецът беше прав. Пред очите на всички ставаше нещо ужасно и никой не си даваше сметка за това. В близките дни щеше да се постави въпросът за избора на президенти на няколко големи фирми и кой знае дали дон Анджелино щеше да има достатъчно сили да наложи кандидатурите на своите хора. Очевидно някой му беше обявил война и му бе нанесъл доста удари, след като старият си беше позволил това горчиво откровение, макар и пред някакъв си журналист. Такова крайно предизвикателство можеше да произлиза единствено от някой млад човек, но кой бе той? Само в Палермо имаше шанс да научи нещо повече, но беше доста рисковано. В това не се съмняваше. След дон Анджелино щеше да се озове лице в лице с хора, които най-малко биха проявили разбиране към изискванията на професията му.
Останал сам, дон Анджелино уморено се отпусна върху възглавниците. Допуснал беше грешка, че беше наговорил тези неща на журналиста, но момчето едва ли бе разбрало думите му. Навярно го бе възприел като носталгичен старец, изпълнен с огорчения, каквито наистина не липсваха в душата му, но той едва сега започваше да ги открива. В деня на пристигането си бе помолил едно хлапе да му купи цигари, а то го бе погледнало възмутено и му бе отвърнало, че ако му се пуши, трябва сам да отиде и да си купи. След гази случка се бе почувствал още по-стар и непотребен. Тук той не бе способен да накара дори децата да го уважават, но дали и вкъщи не бяха започнали да се отнасят снизходително към него? Буца заседна на гърлото му. Предпочете да не мисли повече. Затвори очи и се прекръсти. Не се бе молил от много години насам. Сега, когато бе загубил двама синове, реши да започне отново.
Двадесет и пета глава
Лука загаси цигарата си в един камък и погледна Пиетро Корала, който бе подпрял глава върху цевта на автомата. Бяха се разположили между скалите в една падина, откъдето се виждаше като на длан поляната пред входа на кариерата, цялата покрита с бял прах, и вратата на бараката, недалече от нея.
— Кораца, жена ти не роди ли вече? — попита той на диалект.
Лицето на Кораца засия.
— Докторът каза, че ще роди всеки момент…
— А Лукино? — продължи той.
— Учи се добре. Ще бъде жалко, ако не продължи по-нагоре. Аз моите деца искам да ги изуча…
Лука протегна ръка и погали своя любимец по косите.
— Явно не приличат на баща си.
Кораца доволно се усмихна.
— Понякога ми задават едни такива въпроси, че не зная какво да им отговоря… Искат всичко да знаят… — продължи той, говорейки сякаш на себе си.
Няколко секунди останаха мълчаливи. Кораца извади цигара, огледа я и я сложи в устата си.
— Казваш, че идват, така ли? — попита той и я запали.
Лука кимна и едва сега забеляза цигарата на приятеля си. За първи път го виждаше наистина да запали.
— Ей, Кораца, нали пушенето беше вредно? — подвикна той и се опита да се усмихне иронично, ала устните му се разтегнаха в уморена гримаса.
Пиетро Кораца унило поклати глава, но после физиономията му се смени и той добави:
— Всъщност какво значение има вече всичко това?…
Пое дълбоко дима от цигарата си, след което внезапно сниши гласа си, приближи се до Лука и посочи надолу към поляната:
— Идват!
Лука също погледна пред себе си и веднага позна Гаспаре Ардицоне. Той вървеше зад Пиетро Николози,
