разбрал. Не биваше да закачаш Гризанти… Нагазил си в много дълбоки води… Гризанти са мои съдружници и не само това, но те са съдружници на хора, много по-важни от мен… Става дума за бизнес, разбираш ли?… Сега какво да им кажа? Че си убил Тото, за да получиш някаква информация, така ли?… Щом се чувстваше достатъчно силен да решаваш нещата, без да се съветваш с когото и да било, трябваше сам да намериш твоя човек…
— Гризанти бяха съдружници с Ардицоне, а Ардицоне уби брат ти, забрави ли това? Или може би и ти, Лучано, участваше в това чудесно съдружие?
За момент Лучано остана като поразен, после сграбчи Лука за яката и с всичка сила го разтърси.
— Стефано беше мой брат, Лука, мой брат, разбра ли? Мой брат! — изкрещя той. Говореше на пресекулки. Никола д’Амико го хвана за раменете и го дръпна настрана. Лучано се обърна към стената.
— Съжалявам — искрено се разкая Лука. — Наистина съжалявам. Не исках да те засегна. Лучано, аз рискувах живота си за фамилията, заради нея щяха да ме убият…
Даде си сметка, че беше отишъл твърде далеч. Всеки друг на негово място щеше да заплати с живота си такава обида, но двамата с Лучано бяха отрасли заедно и дълго време бяха най-добрите приятели, за да забравят в един момент миналото. Освен това чувстваше съвестта си чиста. Беше действал, воден единствено от мисълта да защити честта на фамилията, а Лучано носеше името Феранте. Така както и той, и дон Анджелино, който, макар и да не беше тук, си оставаше безспорен глава на фамилията.
Лекарят отвори вратата и надникна в стаята, но Никола д’Амико го спря с жест и той отново се върна в коридора. Лучано напълно беше възвърнал самообладанието си, обърна се към ранения и го погледна с готовност за помирение.
— Баща ми трябваше да те научи да чакаш. Ардицоне щеше да умре, но тогава, когато му дойдеше времето. Сега всички ние имахме нужда от мир. Преживяваме трудни времена и изключително важни интереси са заложени на карта, а вие продължавате да се избивате. След Гризанти и Ардицоне ще има нови жертви. Ще последват още отмъщения и всяка фамилия ще изгуби част от хората и от престижа си.
— Без Ардицоне и Николози фамилията Билечи вече не съществува, така че с останалите ще ни бъде по-лесно да преговаряме — намеси се д’Амико.
— А как ще се оправим с Гризанти? — нервно го прекъсна Лучано.
— Ще потърсим някакъв начин да ги обезщетим. Те са твои съдружници и имате общи интереси. Ако и те мислят като теб, ще си дадат сметка, че е по-добре да имат търпение. В противен случай и те ще изгубят един куп пари в тази война.
— Между фамилиите повече няма да има войни — каза Лучано и думите му прозвучаха безапелационно. Приближи се до Лука и го погледна право в очите. — Лука, аз ще забравя онова, което си казахме. Ти обаче ще трябва да се махнеш оттук, тъй като нещата ще се влошат, и то много. По-добре е да се махнеш. Аз утре си заминавам, но приятелите ни в Ню Йорк ще изпратят човек. Нещата незабавно трябва да се уредят. Може би ще дойде самият Палацоло с всичките необходими пълномощия. Ще разтури фамилията Билечи и ще назначи доверено лице да управлява нещата им. А за Гризанти ще трябва да намерим някаква компенсация, нещо, с което да ги удовлетворим. Може би ще направим преразпределение на влиянията, но няма аз да решавам това. За теб е най-добре да се махнеш оттук. Избери си някое спокойно местенце, ако ще и на Луната, но по най-бързия начин изчезни от Сицилия. Няма да имаш проблеми, никой няма да те потърси и ще бъдеш забравен. Залогът е много голям и трябва да се мисли за него. Наистина е много голям… Не се безпокой, д’Амико ще ти даде всичко, от което имаш нужда. Така за всички ще е най-добре…
— Ако трябва да изчезна оттук, това ще трябва да ми го каже баща ти — отвърна Лука. — За всичко, отнасящо се до мен, той е единственият, който може да ми заповядва… Докато баща ти не ми нареди да се махна оттук, аз оставам…
Лучано го погледна с едва сдържан гняв и лицето му се изпълни с кръв. Лука за втори път го предизвикваше и не се подчиняваше на авторитета му.
— Лука, ти си много дебела глава. Знай, че никога няма да заемеш мястото на баща ми. Ако останеш, ще бъдеш убит. Живееш с илюзията, че си истински генерал, но когато войната приключи, генералите не служат за нищо. Ясно ли ти е това? Получават по един хубав медал и биват изпратени в пенсия. Ти си заслужи своя медал и трябва да се задоволиш с него. Ранен си и трябва да те оперират. Прекалено си зле, не можеш да се движиш и дори не си в състояние да се защитаваш. Лука, трябва да се махнеш оттук. Казвам ти го, защото това е за твое добро, както и за доброто на всички ни.
Хвана дясната му ръка и я стисна. После се отправи към вратата. На прага се спря:
— Съжалявам, Лука!
Този път го погледна с добронамерена усмивка. Докторът се промъкна зад гърба му и влезе в стаята. Лука се загледа в лекаря, който си сложи маската, подготви тампона с хлороформ, огледа банката с кръв за преливане и промърмори:
— Няма да тръгна, ако дон Анджелино не ми нареди. Ню Йорк е далече и тук единствен той дава заповеди. Поне докато все още е жив.
Лучано сви рамене и затвори вратата. Лекарят се приближи с тампона, напоен в хлороформ. Лука сграбчи ръката на Никола д’Амико и я стисна.
— Обади се на дон Анджелино и го уведоми за онова, което се случи. Кажи му да дойде. Най-добре е той да уреди нещата.
Двадесет и седма глава
Паскуале Никозия взе един грозд и се отпусна на креслото пред телевизора. Хвърли поглед към жена си, която тъкмо се бе заела да разтребва стаята. Искаше да гледа новините, тъй като знаеше, че ще предадат репортаж за смъртта на Гаспаре Ардицоне, който преди два дни беше намерен прострелян с автоматичен откос недалече от една изоставена кариера. Полицията и карабинерите твърдяха, че са попаднали на следи, които ще им помогнат да установят истината, но всъщност тъпчеха на едно място и разчитаха единствено на полицейските кучета.
Репортажът го разочарова. Още веднъж се намекваше за някакво неясно съперничество, което се губеше във все още неустановените дебри на мафията и завършваше с интервюта, взети от няколко депутати, които изразяваха убеждението си, че „вълната от насилие, заляла трудолюбивите хора от острова, ще бъде пресечена веднъж завинаги“.
Не беше излъчено интервюто, което предишния ден бяха взели от него. Явно в Рим бяха решили да го отрежат. Никозия отдавна вече бе в занаята и нямаше основания да се сърди, но въпреки това не успя да прикрие раздразнението си, когато Рита седна до него и го погледна въпросително.
— Мръсници — измърмори той и си наля чаша коняк. Предишния ден беше излязла статията му за дон Анджелино Феранте и бе посрещната с интерес. Повдигнатите в нея въпроси бяха сериозни и ако успееше да каже нещо ново и по повод смъртта на Гаспаре Ардицоне, това щеше да се отрази доста добре на кариерата му.
— Ти чувал ли си нещо за този Ардицоне — попита го Рита.
— Името му все още не беше сред най-споменаваните — отвърна той, — но Ло Коко ми каза, че стрелял бързо и точно… Изглежда, е започнал да играе важна роля, след като са отишли да го ликвидират с ръчни гранати.
Жена му го погледна с недоумение.
— Трябва да е имало и други с този Кораца. Един е стрелял с автомата, а друг е хвърлял бомбите. Освен това Ардицоне беше от групата на онези, които бяха избити в строежа на Билечи. Нещата са много объркани, но във всички случаи има някаква връзка между тях.
Тъкмо си помисли, че с удоволствие би разровил тази история до дъното, когато телефонът иззвъня.
— Аз ще се обадя — каза той и се запъти към кабинета си.
— Вие ли сте журналистът господин Никозия? — запита го непознат глас.
— Аз съм. Кой се обажда?
— Няма значение. Аз съм ваш приятел и не ми задавайте излишни въпроси, за да не си губим времето — отвърна мъжът на телефона. Не говореше на диалект, но провличаше думите типично по сицилиански.
