следван от един мъж, който бе паркирал автомобила вдясно от бараката, където не можеше да бъде забелязан от пътя за кариерата.
От мястото, където бяха, трудно можеха да ги улучат и Лука реши, че трябва да намерят начин да се приближат до къщата. Спогледаха се с Кораца и се запромъкваха надолу по склона към големите скали, които стърчаха точно срещу входа на кариерата. Сега бяха на около тридесет метра от вратата на бараката и пред тях започваше поляната, на която бе опасно да се появяват. Някой можеше да ги забележи през прозореца и освен че рискуваха живота си, щяха да се лишат и от предимството на изненадата.
— Ако не успеем да ги изкараме от къщата, те ще са в по-добра позиция и ние първи ще трябва да излезем от прикритието си — каза Пиетро Кораца.
Лука се приближи до него и макар че никой не можеше да го чуе, му прошепна:
— Тръгни натам и когато се приближиш до къщата, хвърли една граната в прозореца. Ще видиш, че веднага ще излязат, за да не изгинат като плъхове. Аз ще ги чакам тук. Нито един не бива да се спаси.
Кораца кимна, взе сака през рамо и изчезна между скалите. Минаха няколко безкрайни минути. Лука сложи един пълнител под колана си и продължи да чака. Няколко секунди по-късно се разнесе силна експлозия и веднага след това се чу автоматичен откос. Някой отвътре отвръщаше на огъня. Очите му не се откъсваха от вратата. Внезапно я видя да се отваря и Гаспаре Ардицоне изскочи навън. За миг се огледа наоколо, насочил автомата си напред, докато отвътре продължаваха да стрелят, след което побягна към колата. Настъпил бе моментът, който Лука очакваше от толкова време. Скочи на крака, хукна през поляната и извика:
— Гаспаре Ардицоне!
Гаспаре се обърна и изстреля един откос напосоки. Беше стигнал почти до вратата на автомобила. Лука изпита чувството, че някой му откъсва рамото, скочи инстинктивно на земята и натисна спусъка. Ардицоне политна напред, после се обърна и вдигна автомата. В този момент Лука стреля отново, куршумите сякаш повдигнаха от земята неприятеля му и го заковаха за вратата на автомобила. При третия откос тялото на Ардицоне се отпусна и падна настрана като подкосено. Тогава Лука смени пълнителя и остана да лежи на земята, леко надигнал се на лакти. Изглежда, куршумите бяха раздробили лявото му рамо. От силната болка изтърва автомата от ръцете си.
Откъм бараката вече никой не стреляше. Погледна към поляната и видя Пиетро Кораца да излиза иззад скалите? В лявата си ръка беше хванал автомата, а с дясната държеше ръчна граната. Почувства изблик на гняв при вида на това глупаво безразсъдство да се излага така сляпо под огъня на противниците им и в същия момент се разнесоха изстрели. Кораца залитна като пиян, видя мъжа зад прозореца на няколко метра от себе си и разбра, че следващият откос окончателно ще го повали на земята. Яростно изкрещя, но викът му заседна в гърлото, ръката му описа дъга във въздуха и гранатата прелетя край главата на мъжа, който го бе повалил. Падайки, усети дъжд от парчета дърво и мазилка да се забиват в лицето му, но не почувства никаква болка.
Възцари се тишина. Без да сваля поглед от къщата, Лука се надигна на лакът и застана на колене, хванал тежкия автомат с две ръце. После с мъка се изправи и бавно тръгна към вратата. Опустошението вътре бе такова, каквото само бомба бе в състояние да предизвика. Пиетро Николози и третият мъж имаха вид на парцалени кукли, на които сякаш някой беше изпразнил пълнежа, но ако трупът на рижия мъж бе запазил някаква абсурдна прилика с човешкия род, то експлозията чудовищно бе обезобразила трупа на съветника. Краката на Николози бяха напълно откъснати от трупа в две различни посоки. Лука изпита чувство на дълбока погнуса и усети по устните си онзи странен сладникав вкус, който добре му беше познат. Наведе се над трупа на непознатия и изтегли колана от панталоните му, след което го пристегна около рамото си и го уви два пъти около мишницата. Веднага се почувства по-добре, излезе навън и едва тогава осъзна, че всичко е свършило.
Приближи се до Ардицоне и го обърна по гръб. Куршумите бяха заличили носа от лицето му. Сега вече можеше да си тръгва. Някой друг щеше да се погрижи за труповете и да ги погребе. В това число и Пиетро Кораца. Не беше сгрешил, че го избра: Той бе свършил чудесна работа. Искаше му се да остане малко при него, но това тяло, проснато по корем, му се стори безкрайно далечно. Качи се в колата на Ардицоне и включи двигателя.
Тръгна нагоре по прашния път и излезе от падината, след което отби встрани между дърветата, стигна до мястото, където беше оставил своя автомобил, и се качи в него. Беше рисковано да се появява в града с фламинията на Ардицоне, изпонадупчена от куршумите. Преди да потегли, пристегна още по-здраво колана, с който бе обездвижил раненото си рамо. Макар и бавно, но можеше да шофира. Имаше достатъчно време на разположение, стига, разбира се, да не изпаднеше в несвяст, преди да пристигне.
Половин час по-късно спря пред хотел „Три звезди“. Улицата беше много оживена, но никой не го забеляза. Обърна се, за да вземе пуловера си от задната седалка, и почувства ужасна болка. За момент му се стори, че ще изгуби съзнание. Прехвърли пуловера на гърба си, пусна ръкавите му отпред, за да прикрие и автомата, след което бавно излезе от автомобила и се заизкачва по стълбището.
Миг по-късно силите го напуснаха.
Двадесет и шеста глава
Когато отново се върна в съзнание, изглежда, някой вече беше извикал лекар. Стаята беше неузнаваема и бе превърната в малка операционна зала. Докторът беше облякъл бяла престилка и се готвеше за операция.
Видя Никола д’Амико и Лучано, които не откъсваха поглед от лицето му. Раната ужасно го болеше и всяко движение предизвикваше остър бодеж в гърдите му.
Лучано изглеждаше угрижен. Направи знак на доктора, който тръгна да излиза от стаята, но преди да затвори вратата след себе си, погледна към ранения и каза:
— Имате само няколко минути.
— Ще ме оперират ли? — попита Лука.
Никола д’Амико кимна.
— Ардицоне? — изпревари го Лучано.
— Мъртъв е — отвърна Лука и забеляза, че в очите на д’Амико проблеснаха пламъчета на гордост и задоволство.
— Пиетро Николози и още един мъж, който беше с тях, също са мъртви. Намират се край кариерата до Томазо Натале.
— А Пиетро Кораца? — попита д’Амико. Лучано го погледна с недоволство, сякаш съветникът си бе позволил да го прекъсне с маловажен въпрос.
— Убиха го — отвърна Лука.
— Доволен съм, че Гаспаре Ардицоне е мъртъв, но ти си забъркал ужасна каша. Не трябваше да убиваш Тото Гризанти и хората му. Те нямаха нищо общо с тази работа. Сгреши, че всичко направи на своя глава…
— Съжалявам, но нямаше какво друго да се направи — промърмори Лука и усети остър бодеж в рамото. — Ако не ги бях убил, никога нямаше да стигна до Ардицоне. Друг изход нямаше.
— Ти не си човекът, който ще мисли, ще решава и ще предприема инициативи! Не биваше да действаш, не биваше да правиш каквото и да е било! Ти си като един пистолет, който трябва да стреля само тогава, когато аз кажа, ясно ли ти е? Когато аз кажа! — изкрещя Лучано.
Лука се надигна на лакти. Сега напълно беше забравил за раната си.
— Лучано, ти не можеш да разговаряш така с мен. Не можеш да ми държиш такъв тон, разбра ли, Лучано Феранте? — повтори той, крещейки в лицето му. — Ти нещо не си наред. Идваш тук, командваш, даваш нареждания, колиш и бесиш. Но кого, по дяволите, представляваш ти, Лучано, и какво искаш? За това, което аз правя, отговарям пред баща ти, ясно ли ти е, Лучано? Пред баща ти!
От гърдите му се изтръгна дълбока кашлица, която продължи няколко секунди, и той се отпусна на леглото, отмятайки назад глава.
— Баща ми го няма — каза Лучано, но сега яростта беше изчезнала от гласа му и в него беше останала само дълбока тъга. — Баща ми вече не е тук, но това няма значение. Лука, такива приказки не бива да ми говориш… Съжалявам, че вече не представляваме нищо, но ти, все още не си разбрал… нищо не си
