— Искам да ми кажете къде мога да намеря Гаспаре Ардицоне — спокойно каза Лука.
— Върви на майната си — отвърна Гризанти. — Гаспаре ще те очисти. И без това вече се има с някои от твоите хора. Но дори и да не успее, братята ми ще го направят. Пуснеш ли ни, все още ще ти останат някакви шансове да оцелееш, стига дон Анджелино да се застъпи за теб и да се разкараш оттук, но ако ни убиеш, и самият Господ Бог няма да те спаси.
— Зная, че ще ме убият — съгласи се Лука и в гласа му прозвуча искрено примирение, — но преди това аз вас ще убия. Къде е Ардицоне?
Тото Гризанти не отговори и Лука разбра, че играта ще се проточи. Приближи се до Козимо. Беше решил да убие първо него, като се надяваше, че с това достатъчно ясно ще заяви намеренията си.
— Къде е Ардицоне? — повтори въпроса си той. — Ако не ми кажеш, ще те убия като куче.
— Оставете го да си дрънка — каза Гризанти. — Той е от хората, които отворят ли си устата…
Не успя да довърши. Проехтя автоматичен откос, Козимо изохка, преви се на две и се строполи на земята. Тото Гризанти го гледаше пребледнял.
— Трапът е достатъчен и за трима ви — каза Лука и насочи автомата към Пепино. Нещастникът падна на колене, закри лицето си с длани и куршумите разпръснаха черепа му, оставяйки по земята пръски от мозък.
Тото Гризанти едва се държеше на краката си. Изглежда, сфинктерът му не бе издържал и изпражненията бавно се стекоха по краката му. Лука опря дулото на автомата в гърлото му:
— Къде е Ардицоне?
— В една къща до Томазо Натале, недалече от запустялата мраморна кариера. Стои там през целия ден и ако искаш, мога да дойда с теб. И без това днес имаме среща. Ако не се появя, ще се усъмни, че е станало нещо… Вземи ме със себе си, ще стане по-лесно и така ще бъде по-добре и за теб…
Говореше на пресекулки и заекваше. Накрая спря и погледна Лука в лицето, за да разбере как е приел предложението му. Дори и не разбра, че умира. Без да сваля очи от него и без да демонстрира каквато и да е емоция, Лука бавно натисна спусъка. Изстрелите разкъсаха гърлото и главата му се пръсна като узряла диня.
Лука изтри кръвта, която беше обляла лицето му и пусна автомата на земята. Бутна тялото в рова и Кораца, който стоеше и гледаше сцената като вкаменен, се опомни и се спусна да му помогне. Ровът не беше достатъчно дълбок, но по-късно момчетата щяха да се погрижат да го оправят. Хвърлиха няколко лопати пръст върху труповете и се прибраха в къщата.
— Сигурен ли си, че не ни излъга? — попита Кораца.
— Каза истината — отвърна Лука и се отдалечи, тъй като искаше да се измие. Яката на ризата и сакото му бяха опръскани с кръв. Сложи глава под чешмата и започна да трие лицето си с две ръце. Междувременно Пиетро намери една фланела и му я донесе.
— Може би ще ти е малко тясна — каза той, — но ще е по-добре от ризата.
Лука тъкмо обличаше фланелата, когато дочу шум от автомобил, който се приближаваше по черния път. Изтича навън и грабна автомата, но преди още колата да бе спряла пред къщата, позна Никола д’Амико. Старецът погледна купчината пръст, под която лежаха трите трупа, и поклати глава. Вече беше научил за всичко.
— Ти си луд — каза той. — Луд си! Не разбираш ли какво ще се случи?
— Защо? Това, което вече се случи, нищо ли не означава за теб? — отвърна Лука и си закопча сакото.
— Това е извън всякакви правила. Гризанти бяха неутрални, не биваше да ги избиваш! — изкрещя д’Амико.
— По дяволите правилата! Свърши се тя! Вече не съществуват никакви правила — развика се Лука. После, плюейки на всякакво уважение, сграбчи стария съветник и го разтърси, а в гласа му прозвуча гняв и почти отчаяние: — Д’Амико, вече няма никакви правила. Кой се съобразява с твоите правила? Тези, които удавиха Мариуча ли? Тези, които предадоха сина ти, или онези, които избиха нашите млади момчета? Не си ли разбрал още, Никола д’Амико, че сами си подложихме задника с тези наши правила?
Старецът наведе глава и Лука го прегърна развълнуван.
— Искам да убия Гаспаре Ардицоне и ще го направя.
Гласът му отново се бе успокоил, но зад това спокойствие прозираше дълбоката му печал от онова, което според него бе неизбежно и което отново го изправяше срещу неговия consigliori.
— Сега заедно с Кораца ще отидем да го навестим, а после сам ще отговарям пред дон Анджелино за всичко, което се е случило.
— Внимавай — каза му д’Амико. — Лучано пристига днес. Докато не се върнеш, няма да му казвам какво се е случило. Бъди много внимателен. Сега остана единствен ти.
Този път той го прегърна.
Лука се върна в къщата и си облече палтото. Пиетро Кораца вече беше готов и го чакаше в колата. Подаде му автомата, след което отвори багажника, за да се увери, че всичко е наред. Вътре намери още един автомат и малък сак с ръчни гранати. В кариерата те щяха да са му нужни повече от всичко друго. Махна с ръка на Никола д’Амико и седна на волана.
Томазо Натале не бе далече, но му беше нужен половин час, за да стигне до него. Познаваше мраморната кариера, но от няколко години не беше идвал в нея. Последния път бе отскочил дотук с едно момиче, преди да го придружи до аерогарата. Несъмнено това беше спокойно местенце и Гаспаре добре бе избрал скривалището си. Информаторите му бяха казали, че преди да изчезне, Ардицоне беше изпратил жена си при родителите й в Германия и бе постъпил разумно, тъй като на Лука щеше да му е твърде неприятно, ако му се наложеше да убива и жени. Струваше му се, че не е в състояние да стори такова нещо и поне в това отношение се чувстваше различен от онези, които бяха сторили такава мръсотия с Мариуча. Забеляза патрул на пътната полиция и инстинктивно отпусна педала за газта. Не можеше да си позволи риска да бъде провален заради някаква си полицейска глоба.
Горкият Никола д’Амико, каза си той. Един ден щяха да убият и него, както бяха убили дон Сантино Билечи, и щяха да го погребат под развалините на неговия сгромолясващ се свят. След д’Амико, разбира се, щеше да дойде и неговият ред, но Лука Феранте поне нямаше да умре с горчивото чувство, че безропотно е чакал събитията.
Сети се и за дон Анджелино, който не се беше обаждал, откакто беше заминал, и навярно беше отнесъл със себе си само една снимка от Масимо и няколко спомена. Единственият син, който му беше останал, бе Лучано, но той вече бе „американецът“ и не принадлежеше към фамилията.
— Дай да запаля — обърна се към Пиетро Кораца — Свърших цигарите и дори не успяхме да изпием по едно кафе. Трябва да спрем някъде. И без това разполагаме с още малко време.
Двадесет и четвърта глава
Дон Анджелино се усмихна на сестрата, която тъкмо излизаше от стаята, и се отпусна върху възглавниците. От няколко дни бе в клиниката и бавно се възстановяваше. Беше получил сърдечна криза и бе докаран тук от адвоката Спатаро, който бе отишъл да го види и да му каже докъде са стигнали нещата в Рим. Предпочиташе да запази в тайна състоянието си от фамилията, от една страна, за да не я тревожи, а, от друга, защото, научеха ли за това, враговете му щяха да станат още по-агресивни.
Сега вече бе прескочил трапа и скоро щеше да се върне вкъщи или още по-добре в хотела, където му бе запазен апартамент. Адвокатът бе останал при него и с разни извинения бе отложил гостуванията на няколкото негови приятели, които бяха изразили желание да го посетят в новия му дом, след което си тръгна, поверявайки го на грижите на сестрата.
Дон Анджелино се загледа в белите стени на стаята. Масимо вече бе погребан. Запита се дали Лучано ще дойде да го види, преди да си замине за Ню Йорк. Изпита странно чувство на спокойствие. Тук беше само един болен старец, нуждаещ се от грижи, и за първи път животът му бе поверен в ръцете на хора, които с нищо не зависеха от него. Извън клиниката никой не го познаваше. В хотела беше срещнал един възрастен генерал, който го бе попитал дали и той е пенсионер. Беше се усмихнал на въпроса му, но после се замисли над него. Присъствието му тук, където името му не предизвикваше нищо повече от грижовното внимание на главния лекар, изглежда, беше единственият начин да си отпочине и да се откъсне от нещата, с които беше
