Сега вече Масимо бе престанал да се самонаблюдава. Отдели я леко от себе си, обгърна лицето й с две ръце, нежно я положи да легне и започна да я целува. Карол затвори очи и провря тялото си под неговото. Той посегна да разкопчае ризата й, но този път тя се отдръпна от него. По лицето й нямаше и следа от предишната й усмивка. Гледаше го така, сякаш за последен път искаше да му каже, че това, което са на път да направят, е извънредно сериозно, после му каза: „Почакай ме“, и излезе от стаята.
Масимо отново остана сам. Съблече се, легна под одеялото и изчака, докато шумът от банята спря. Карол влезе в стаята и легна при него. Любиха се дълго и Масимо не можеше да се отдели от нея, тъй като за първи път му се случваше така пълно да се отдаде на една жена.
Карол се притискаше към него и продължаваше да повтаря: „Говори ми, моля те, говори ми.“ И докато я обладаваше, Масимо чувстваше, че все по-дълбоко се потапя в едно чувство, което винаги му бе убягвало. Започна да й говори и й каза всичко, което му мина през ума, по накрая спря, тъй като и той самият не успяваше да следи смисъла на думите, които излизаха от устата му. Чувстваше, че й говори хубави неща, защото беше влюбен в нея, но така, както и друг път му се беше случвало, не можеше да слуша сам себе си. Карол го прегърна с отчаяние и той разбра, че навярно й беше казал, че на следващия ден си заминава. Видя я, че плаче, и й каза, че скоро ще се върне, а тя, изглежда, му повярва, защото си изтри очите и му поиска цигара.
Малко след това стана. Никой от двамата нямаше желание да се разделят. Карол донесе от кухнята кренвирши с бисквити и ядоха в леглото. После отново се любиха.
Беше вече нощ, когато той се облече. Искаше да се прибере вкъщи, за да се види с Лучано. Все още не бе успял да го уведоми за последните събития във фамилията от смъртта на Мариуча и Мазино насам, тъй като брат му беше в Мексико и едва тази сутрин му се бе обадил, за да му каже да го чака, тъй като щял да мине за няколко часа през Ню Йорк.
Карол не разбираше защо бе нужно да си ходи, а той пък нямаше желание да й дава обяснения. Каза й само: „Трябва да тръгвам, трябва да тръгвам. Ще ти се обадя по телефона утре сутринта, преди да излезеш за работа.“ Целуна я още веднъж и хукна по стълбището.
— Не искаш ли да ти извикам такси? — викна му тя през вратата.
— Знаеш, че винаги съм бил късметлия — отвърна той и й махна с ръка за сбогом. На входната врата си вдигна яката на палтото и бръкна в джобовете си. Помисли си, че с трябвало да си купи визонен калпак, но си каза, че ще го стори при следващото си идване в Ню Йорк. Духаше студен и сух вятър, който го посрещаше на всяка от безбройните пресечки, разполовяващи кварталите на града.
Повървя петдесетина метра, стигна до ъгъла и се огледа дали няма да се появи светеща табелка на такси. Не се виждаше жива душа. Изглежда, щеше да му се наложи да се прибере пеша, което впрочем нямаше да му е за първи път. Наложи си да не брои кварталите, които му остават до Медисън авеню, и се върна в мислите си към Карол и към всичко онова, което двамата бяха преживели през последните няколко часа. Беше щастлив и сега гледаше с оптимизъм на бъдещето. Обърна се наляво и за малко не се спъна в един боклукчийски варел. Явно беше на прав път. Още седем квартала в северна посока и щеше да се озове почти пред дома на брат си. Видя отдалече един негър, олюлявайки се, да приближава с ръце в джобовете на шареното си яке и се отдръпна до бордюра, за да му стори път. Негърът обаче спря пред него и заклати глава. Изглежда, беше пиян. Повдигна помътнелите си очи към него и каза:
— Ей, момче, трябват ми няколко долара. Дай ми!
Масимо се усмихна. Предполагаше, че негърът ще ги изпие в първия срещнат бар, но това не му влизаше в работата. Чувстваше се благоразположен към цялото човечество, а този негър, застанал пред него с ръце в джобовете на якето си, също беше част от това човечество.
Разкопча палтото си. Негърът го погледна подозрително. Пъхна ръка в задния джоб на панталона си, за да извади портмонето, и за миг му се стори, че негърът скача върху него. Внезапно усети пареща болка в корема и видя изцапания с кръв нож за втори път да се забива в тялото му. И едва тогава разбра, че тук, на тази тъмна улица, смъртта го беше срещнала съвсем нелепо, в най-неочаквания момент. Негърът го гледаше потресен. Това момче, което се гърчеше пред него и го гледаше с разширени от ужас очи, навярно беше бръкнало да извади пистолет, но той се бе оказал по-бърз от него. Беше му поискал само няколко долара, а то бе направило така, че го беше принудило да го убие. Продължаваше да гледа момчето, което се мъчеше да каже нещо, захвърли ножа и се отдръпна настрана, за да избяга от двете ръце, които отчаяно търсеха да се заловят за него, и от очите, които не изглеждаха очи на лош човек. Видя тялото да пада с глух удар на тротоара до боклукчийските варели и хукна да бяга така, както единствено от страх се бяга. Когато стигна до края на улицата, се обърна, но не успя да различи трупа на жертвата си. За малко не се озова под колелата на едно такси. Шофьорът гневно го изпсува.
Двадесет и втора глава
Първо Стефано, а сега и Масимо. Двама от синовете му бяха мъртви. Първият, защото прекалено беше свикнал с насилието, а вторият, защото смяташе, че хората могат да минат и без него.
Дон Анджелино Феранте бе напълно сломен. Бяха му връчили решението на съда, с което го въдворяваха в едно село в областта Трентино, където зимата бе още по-дълга и студена. Властите отказваха дори да го изчакат да се прости със сина си. Лучано щеше да докара ковчега с тялото на Масимо едва след няколко дни, така че той нямаше да присъства на погребението.
Години наред се бе опитвал да втълпи на своя син, че навсякъде оцеляването е по-важно от всички останали дела на хората. Масимо не му бе повярвал и бе завършил живота си, пронизан с нож край боклукчийските варели на някаква незнайна улица в Ню Йорк. За него насилието бе израз на една система, благодарение на която баща му и други като него бяха изградили своята власт, и може би затова цял живот си бе останал все същото дете, убедено, че хората все още се делят на добри и лоши, според някакви наивни манихейски норми. Дон Анджелино с горчивина си помисли, че преди още да бе разбрал някои от основните неща на този свят, синът му беше умрял, убит от някакъв дребен крадец, който също бе рискувал кожата си. Заради едно портмоне.
Беше се оказал лош баща, след като не бе успял да научи синовете си на житейските закони, които се усложняваха от ден на ден. И ето че сега идваше краят. Изпращаха го в някакво село далеч сред планините. Хората като Ардицоне, които идваха след него, нямаха какво друго да защитават освен живота и парите си. Законите бяха несправедливи, тъй като се пишеха от победителите, а победителите винаги осъждат слабите на подчинение. Той бе прибягвал към насилие, за да промени логиката на тези правила, които поне в неговата страна бяха довели хората до отчаяние и примирение. Именно затова бе създал свой закон и свое правосъдие.
Сега настъпваше епохата на бандитите. Те щяха да запазят несправедливата система, противопоставяйки се на държавните закони, без да предложат други вместо тях. Масимо не бе разбрал това и ако бе успял да поживее по-дълго време далеч от бащината справедливост, навярно щеше да си създаде свой собствен живот, но тогава трябваше да се моли никога да не се изпречва на чужд път. Разбира се, възможно бе и той да не избяга от сблъсъка с дребния ежедневен произвол, който примирява слабите със съдбата им на победени, и в крайна сметка да се промени. Безсмисленото насилие обаче не му беше дало тази отсрочка и го бе причакало в тъмната нюйоркска улица, по която беше минал, връщайки се през нощта, прекарана с едно момиче.
Дон Анджелино изпитваше чувството, че на гърдите му е легнал воденичен камък. Стана от креслото и отиде до бюфета, за да си потърси хапчетата. Повика Кармела и я помоли да му донесе чаша вода. В съседната стая го чакаха Никола д’Амико и Лука. Мина му през ум, че започва да губи авторитет дори пред своите хора, тъй като човек като него не биваше да позволява дори и на съдбата да се стовари така безмилостно отгоре му. Каза на Карамела да въведе двамата мъже. Тя застана на прага, извика ги и когато влязоха, затвори вратата след тях.
Лука изглеждаше неузнаваем и когато дон Анджелино го видя, бе обхванат от искрена нежност към него. Явно в живота му сега съществуваше една-единствена цел: да убие Ардицоне. За да я осъществи, той бе готов да го преследва до края на света. Никола д’Амико беше мрачен, обикаляше из стаята и не се решаваше да заговори. От смъртта на Мазино не беше вече съшият човек. Приличаше на куче, изгубило благоволението на господаря си.
— Какви са новините? — попита дон Анджелино.
