че изживява една прекрасна любов, каквато никога досега не му се беше случвала. Силно желаеше Карол, постоянно се заричаше да я покани в апартамента си или да я последва във вечно недостъпното й жилище и да я обладае, ала когато застанеше пред нея, внезапно изгубваше кураж, оставаше му само нежността и се задоволяваше единствено с целувки. Сега обаче, когато трябваше да си замине, това нямаше да му е достатъчно. Имаше нужда от други спомени, достатъчно силни, за да крепят духа му не само при завръщането му в Сицилия, но и през цялото време, което щеше да прекара там, преди отново да се върне в Ню Йорк при нея. Искаше да остави нещо от себе си на това момиче, което му принадлежеше, но което все още не бе почувствал като изцяло свое, и държеше това нещо да бъде по-осезаемо от една платоническа любов. Напълни портмонето си с пари и излезе с намерението да й избере подарък и да отиде в апартамента й. Вече бе решил да пътува на следващия ден.
На два пъти обиколи всичките улици в центъра, спирайки се на всяка витрина, но не намери нищо, което да му хареса. Купи един грамофон и дузина плочи, но си даде сметка, че не е доволен от избора си още преди да излезе от магазина. Недалече от търговския център, където не прекъсваше човешкият поток, забеляза някакъв магазин, който, изглежда, бе на мода, влезе и веднага избра един гердан. Герданът беше доста дълъг, от малки сребърни плочки и изкуствени камъни. Плати двадесет долара и разбра, че не е направил добър избор, но все пак при мисълта, че Карол ще носи нещо, което той й е подарил, му стана приятно.
Вече беше минало пет следобед, когато си тръгна от Бродуей и се запъти към Пета улица. По това време тя изглеждаше точно така, както брат му я беше описал. Стори му се, че най-красивите американки са се наговорили да дойдат точно тук и точно в този час. Лицата на хората излъчваха спокойствие и навярно те винаги щяха да запазят в себе си тази жизнерадост и тази воля за живот, които Масимо вече бе започнал да чувства като свои. Там обаче, където му предстоеше да се върне, лицата на хората изглеждаха различно и те много бързо научаваха да се борят, за да оцелеят. Реши да вземе такси, но всички го отминаваха, без да спрат. Най-после едно от тях се смили и го взе. Масимо даде на шофьора адреса на Карол, макар да беше сигурен, че няма да я намери вкъщи. Беше решил да се поразходи малко из района и да седне в някой бар, още повече че от плочите ръката му вече беше отмаляла.
Преди да стигнат до сградата, облицована с червени тухли, той видя табелката на един бар и каза на шофьора да спре автомобила. Барът беше препълнен. Мъжете се бяха струпали на бара и вече започваха да се надвикват. На масите покрай стената седяха жени на групи по три-четири и разговаряха. Масимо успя да намери едно свободно място, настани се, остави пакета с плочите на масата и си поръча бутилка бира.
Стори му се, че никой не го бе забелязал, но в един момент срещна погледа на две момичета, които го наблюдаваха крадешком. Усмихна им се и отпи от бирата си. С този огромен пакет се чувстваше като емигрант, оставил дисагите си под око, за да не би някой да си въобрази, че може да му ги открадне. Мислеше си за Карол и за срещата им вечерта след запознанството им на купона в онзи loft. Бяха отишли в Латинския квартал да слушат Армстронг, после бяха вечеряли в един ресторант и накрая бяха завършили с обиколка из баровете на Грийнуич. Карол беше изпила не по-малко от осем уискита и това бе единственото нещо, което не му хареса. В момента, когато я изпращаше, тя се държеше твърде нестабилно на краката си и когато я целуна в таксито, не успя да разбере дали тя му отвърна на целувката от благодарност, от желание да затвори очи пред някого или просто защото беше петък и й се искаше да придаде по-особено звучене на уикенда. На входната врата Карол отново го целуна и му каза:
— Знаеш ли, Макс, никой мъж досега не ми бе предлагал вечеря за сто долара.
Тези думи го разочароваха. Той отклони поканата да изпият по едно кафе в апартамента й и се прибра вкъщи пеш. Не знаеше дори защо се беше влюбил в това момиче, но знаеше, че я обича, и бе щастлив от това. На следващия ден й бе изпратил телеграма до офиса, където тя работеше, след като цяла сутрин бе обмислял текста й. Накрая бе написал: „I miss you“6, защото беше забелязал, че тя наистина започва да му липсва, и бе решил, че това е най-нормалното нещо, което иска да й каже.
Отпи отново от бирата си и хвърли поглед на часовника. Карол сигурно се бе прибрала вече, но реши да почака още малко, за да е сигурен, че ще я намери вкъщи, тъй като щеше да се почувства смешен, ако му се наложеше търпеливо да я чака пред вратата с този огромен пакет в ръка. На една маса в ъгъла на бара забеляза слаб, висок мъж, който седеше мълчаливо и си пиеше, без да обръща внимание на околните, и реши да стане, когато онзи довършеше питието си.
Очакването го изпълваше с меланхолия. Стори му се, че любовта, която изживява, не е истинска, а съществува единствено във въображението му, че Карол с нищо не се отличава от хилядите други момичета, които могат да се срещнат под път и над път в Ню Йорк, и че той се държи с нея като романтичен хлапак, неспособен дори да си организира вечерите така, както на него му се иска. Отново погледна самотния мъж, но онзи сякаш не се решаваше да посегне към уискито си. Изглежда, въобще не му се пиеше, а като че ли си бе поръчал уискито със сода и лед единствено за да не влиза в противоречие със себе си. Навярно и той беше като него, навярно и той се надяваше на нещо, което едва ли щеше да се случи, или пък просто беше влязъл тук, за да убие времето, докато чакаше метрото, за да се прибере вкъщи. Внезапно Масимо си каза, че е глупаво да седи и да чака, докато някакъв непознат си изпие уискито, и реши да тръгне. За разлика от него той имаше какво да прави извън този бар. Освен това не бе такъв човек, че да очаква безропотно събитията, а по-скоро се подготвяше самият той да ги предопределя. Вероятно на петдесетина метра от масата му го чакаше едно момиче, а той си губеше времето в този бар, очаквайки някакъв смълчан самотник най-после да се реши и на един дъх да изпие чашата си. Почувства се свободен и щастлив, грабна с две ръце пакета с грамофона и без да си допие бирата, се отправи към вратата.
Няколко минути по-късно почука на вратата на Карол. Тя се появи в дънки и риза от грубо платно и изглеждаше, сякаш е излязла от някой филм за колежите от петдесетте години. Целуна го по бузата, гледайки с учудване пакета, и се отмести, за да му стори път. Масимо влезе и застана по средата на стаята с пакета си в ръка, не знаейки дори къде да го остави. Нямаше никакви мебели, а подът беше задръстен от четки и кутии с бои. Карол го въведе в съседната стая. Тук стените бяха боядисани в зелено и имаше съвсем малко мебели. Освен ниското легло без табли бе сложена една малка библиотека с натрупани в безпорядък книги, два стола, кошче, пълно с вестници, и един допотопен лампион, чийто абажур беше боядисан на ръка. На една коркова дъска до вградения гардероб висяха закачени всевъзможни гердани, пръстенчета и бележчици, изпълнени с удивителни знаци. На една от тях Масимо прочете: „Очакването на основно обновление е в основата на вечно подновяващото се очакване.“ Карол не му обърна внимание.
— Господи! Да не би да е Коледа! — възкликна тя и започна да разтваря пакета. Седнал на леглото, Масимо я наблюдаваше. Карол видя грамофона, извика възторжено и обви ръце около врата му.
— Свали си палтото — каза му тя, без дори да го погледне, и се озърна да види контакта до леглото, за да включи грамофона. Намери го, внимателно избра една от плочите, отправяйки към Масимо многообещаващи погледи, изпълнени с ентусиазъм, и се изтегна върху завивките, за да се наслади на любимия си изпълнител.
Макар и да си бе свалил палтото, Масимо не се чувстваше съвсем удобно. Настани се на леглото до нея, опитвайки се да изглежда непринуден, и хвана ръката й. Останаха така известно време, докато той реши, че би могъл да я целуне. Желаеше го още от мига, в който бе прекрачил входната врата на апартамента и бе попаднал в интимния свят на Карол, от който тя го бе държала настрана до този момент. И все пак стана така, че самата Карол направи първата крачка. Обърна се към него, опря се на лакътя си и го погледна нежно. Масимо си помисли колко приятно би било, ако тя го целунеше, и се загледа в тавана, търсейки да си възстанови някои картини, за които често бе мечтал. Почувства, че отново се затваря в себе си, както ставаше винаги в моментите, когато най-пълно трябваше да се откъсне от своите мисли, но в този момент Карол се доближи до него и го целуна. Устните й го докоснаха съвсем плахо и мимолетно, след което отново се отдръпна и продължи да го гледа мълчаливо. Внезапно Масимо си спомни за гердана и стана от леглото. Искаше да й даде всичките подаръци в този момент. Извади гердана от джоба си и й го подаде с две ръце.
Тя го погледна, сякаш не вярваше на очите си.
— Ей, какво е това? Но ти си луд! Винаги съм казвала, че ти наистина си луд! — възкликна тя, взе гердана и го сложи на шията си. После го прегърна и го притисна до себе си, продължавайки да повтаря: — Ти си ангел, ти си един луд, луд ангел.
