Рубинът

— Аз съм лош плантатор, Angrezi. По-лош, отколкото предполагаш. Но мислиш ли, че… че ще се…

— Ще се справя. Сега тръгвай! Веднага!

Ноктите й се впиха още по-дълбоко. Барет се опита да преглътне надигащата се буца в гърлото. Знаеше, че не ще успее да издържи още дълго. За последните няколко часа й се бяха струпали толкова кошмари, толкова ужасни спомени… Барет се чувстваше като пребита, смазана от стотиците невидими удари, които сама си бе нанесла.

— Ще се върна колкото е възможно по-скоро. През останалото време ще ти пратя Мита.

Тя можа само да кимне — не се осмели да заговори. Замрежените й от сълзите очи смътно видяха, как Пейгън стисна юмруци и повдигна ръка, сякаш за да я докосне.

Това вече щеше да прелее чашата на страданието й.

— Тръгвай, по дяволите! Успях да се справя през всички тези месеци, предполагам, че мога да почакам още няколко минути! — каза тя, без да си поема дъх.

Пейгън се стегна. На прага отново се подвоуми — само за секунди. После изруга жестоко и яростно тръшна вратата след себе си.

Барет не успя дори да изчака да заглъхне тропотът от ботушите му по коридора и избухна в дълбоки, разкъсващи ридания, притиснала лице в диплите на синьозелената си рокля.

Плачът сякаш й помогна. Тя осъзна, че в този кошмарен, черен, задушаващ я свят, все още можеше да се открие малко чувство на хумор и светлинка.

* * *

Няколко часа по-късно Барет се съблече, изми се, разпусна косата си и си легна. Действията й бяха съвсем механични.

Нощницата й бе от копринен воал с девически бял цвят, съвсем несъответстващ на неприличната й прозрачност.

И все пак, това бе най-скромното нощно облекло измежду многото, които Мита бе извадила от куфарите.

Сега Барет бе прекалено изтощена, за да се разгневи на тази поредна проява на нахалство от страна на Пейгън. По този начин той съвсем недвусмислено й намекваше, че тази вечер тя ще се облече за негово удоволствие, а не по свой вкус.

Единственото, на което бе способна русата жена сега, бе да затвори очи и да потъне почти мигновено в дълбок, непробуден сън.

Барет вече нямаше какво да сънува. Страховете й бяха намерили образите си, паметта й се бе възстановила напълно. Сега вече нямаше защо да се вкопчва отчаяно в призрачните сенки, които й носеше нощта.

* * *

— Кълна се в дявола, че този човек не знае нищо! Останалите също.

Луната се подаде от облаците и освети Пейгън и полковника, които крачеха по криволичещата пътека към къщата.

Лицето на Пейгън бе сурово.

— Не съм и очаквал нещо по-различно. Ръксли е много голям играч. Как иначе би стигнал до положението си днес — лондонски Принц на търговците, с личен капитал над петстотин хиляди лири.

Хедли ритна яростно едно клонче от пътя си.

— Как може да си така дяволски спокоен, човече! Толкова „нещастни случаи“ като този станаха досега. Ти все успяваше да ги хванеш в началото, но какво ще стане следващия път? А по-следващия? И ти, и аз прекрасно знаем, че ще има следващ път. Какво ще правиш, ако тогава не се окажеш толкова бърз и съобразителен?

Лицето на Пейгън оставаше в сянка.

— Предполагам, че ще се съвзема, мили мой Адриан, и ще започна отначало. Правил съм го хиляди пъти досега.

Полковникът изсумтя и промърмори нещо от рода на „хладнокръвен, самомнителен наивник“!

Истината обаче бе, че Пейгън съвсем не бе толкова спокоен. Душата му се разяждаше от ярост, мечтаейки да накъса на парчета тялото на Ръксли и всяка част да стъпче с ботушите си. И все пак, нямаше смисъл да разкрива яростта си пред Хедли. Още от малък Пейгън бе разбрал, че силата се печели с въздържаност. Тогава още той скриваше всичките си чувства и вълнения под внимателно премерената маска на безразличието.

Това, разбира се, му струваше много усилия.

Пейгън се върна назад към разпита на побелелия от страх тамилец, когото бяха открили в сушилнята. Ръцете му инстинктивно се вкопчиха в студения приклад на пушката.

Мъжът бе протестирал ожесточено. Твърдеше, че нищо не е видял, нищо не е чул. Просто пренасял някакъв пакет, за да направи услуга на приятел…

Но защо в сушилнята?

Бил се объркал, преди това пил оризова ракия.

Кой е приятелят му?

Изчезнал.

А бидонът с нефт до вратата?

Нямал нищо общо с него. Бил е там преди той да дойде.

Какъв пакет тогава трябвало да пренася?

Толкова се бил уплашил, че го захвърлил някъде.

Всички въпроси са били предвидени. Отново нямаше никаква улика, всичко бе идеално премислено.

Пейгън бе изпсувал и пуснал човека да си върви. Преди това естествено го бе предупредил, че ако кракът му още веднъж стъпи в плантацията, ще бъде набит на кол и хвърлен на лешоядите.

Лицето на тамила бе заприличало на смачкан развален банан.

Пейгън не отрони нито дума повече докато стигнаха до къщата. Свещите в трапезарията бяха изгасени, в стаята на Барет също не светеше. Затворените й прозорци ясно се виждаха от пътеката към сушилните.

Плантаторът почувства внезапна, остра болка от съжаление. От огромна, потискаща самота.

— Благодаря ти за помощта, Адриан.

— Глупости, приятелю. Оставам верен на принципа си да съм винаги на точното място и в точното време. Радвам се, че успях да ти помогна — полковникът сведе поглед, притеснен от похвалата на Пейгън, а също така и от неприкритата му потиснатост. — Вече трябва да си лягам. Денят беше дяволски дълъг.

Хедли си тръгна, а Пейгън съсредоточено се заслуша в стъпките му по коридора. След малко всички утихна. Къщата спеше, погълната в сънища. Той внезапно осъзна, че е тръгнал към стаята със затворените прозорци. Стаята, в която спеше тя, без дори да подозира за опасността, която ги дебнеше.

Едва когато стигна прага й, Пейгън спря. Той се обърна, изруга и се върна към кабинета си.

Там го чакаше бутилка чудесно, отлежало уиски която пазеше за специални случаи.

Този очевидно бе най-специалният. И все пак, когато първата глътка от парещото омайващо като кадифе питие пропълзя по гърлото му, Пейгън установи, че не може да заспи. Сега той имаше нужда от нещо, далеч по-силно от уиски.

От коприненото, топло тяло на Барет, което се увива около неговото…

От думи, прошепнати с любов…

От нея.

* * *