Рубинът

Когато най-носле излязоха през портала навън и ги лъхна прохладния, чист планински въздух, и двамата паднаха на колене. Кашлицата раздираше гърдите им, очите им бяха заслепени от пламъците, телата им пареха.

Пейгън веднага се изправи и се втурна към южното крило, където вече се чуваха първите сигнали за тревога. Няколко секунди по-късно след него се появи и полковникът.

Барет остана върху влажната от росата трева, разкъсвана от болезнените пристъпи на кашлицата. Лицето й бе изцапано със сажди. Дланта на ръката й, изгорена от нажежената медна брава, ужасно я болеше.

И все пак, всички тези болки не бяха нищо в сравнение с простичкото щастие, че е жива.

От мрака към нея подскочи една трепереща, космата фигурка и се сгуши в прегръдките й. Барет притисна маймунката близо до себе си. Така, притиснати една до друга, двете с безмълвен ужас наблюдаваха как оранжевочервените пламъци се издигат над цялото южно крило и осветяват всичко наоколо.

Внезапно, озарен от пламъците, се открои един висок силует на мъж. Барет веднага разпозна широките рамене и мускулестите бедра на Пейгън. Никога не можеше да сбърка. Плантаторът взе от ръцете на един от цейлонците зад себе си първата кофа с вода и я изля върху пламъците, после я върна празна и пое следващата.

Така измина близо половин час. Кофите се подаваха във верига, с яростна последователност и бързина, а Деверил Пейгън бясно ги изсипваше върху огнените езици.

Барет едва виждаше от дима тази надпревара е пламъците, но беше убедена, че едва ли ще успеят да се справят с огнената стихия.

* * *

След близо час бушуващата стихия на огъня бе усмирена. В сумрака на безлунната нощ остана да чернее като страшен белег само овъгленият покрив на южното крило. Нихал се бе сетил да доведат слоновете и да изливат с хоботите си вода върху огъня.

„Едва ли ще успеем“, бе си помислил по едно време Пейгън, докато прокарваше уморено почернялата си от сажди ръка по челото.

Но покривът беше спасен и само две от стаите в южното крило бяха пострадали.

За съжаление едната от тях беше кабинетът му.

— Нихал, погрижи се да заведат слоновете на реката и да ги оставят добре да се охладят. Утре ще празнуваме. Никаква работа в сушилните. Сигурен съм, че си отделил някъде от онази силна оризова ракия. Почерпи всички. Момчетата си го заслужиха, Бог ми е свидетел!

Изневиделица изникна и полковникът и потупа Пейгън по рамото.

— Съвсем на косъм беше, Дев. Чак ме бе страх да си го помисля, по дяволите.

Пейгън кимна. Плантаторът уморено се взираше в пострадалата от пламъците сграда.

— Сега, след като всички сме живи и здрави, може би ще ни кажеш кое бе това толкова важно нещо, заради което се задържа в кабинета? — смъмри го Хедли доста строго. — Можеше да загинеш, а заедно с теб и младата жена, чиято смелост всъщност ни спаси. Честно да си призная, досега не съм срещал такава жена. Но нека… нека се върнем към въпроса ми. Искам да знам какво има в тази кутийка.

Пейгън едва забележимо се усмихна и извади от пазвата си малката триъгълна кутийка, изработена от кожа и инкрустирана със злато. Той я задържа малко в ръка, отвори капачето и я подаде на шотландеца.

Хедли сбърчи вежди. Няколко секунди той се взира с явно недоумение в кутийката. Очакваше, че в нея може да са скрити хиляди други неща, но не и това, което виждаха очите му в момента.

Полковникът внимателно извади овална миниатюра с позлатени ръбове.

— Портрет?! — той вдигна изумения си поглед към Пейгън. — И ти рискува живота си заради това?

Пейгън само сви рамене и не отдели очи от миниатюрата.

Висок мъж с тънки, стиснати устни и горда осанка.

Слаба, деликатна жена с рокля от моарирана коприна с цвят на слонова кост. Крехките й бели ръце — здраво стиснати в скута й.

А пред тях — около седемгодишно момче, с решителен и упорит израз на лицето, което вече се чувства мъж.

Семейството бе застанало на просторна веранда, някъде в подножието на Симла. Планината бе смарагдовозелена, терасовидно нагъната.

Четвъртата фигура от групата беше черноока индийка, най-вероятно дойката. Очите й изглеждаха загрижени и сякаш криеха някаква тайна.

— О, но това наистина е много важно, Адриан. От тази миниатюра присмехулно ме гледа моето минало, малкото минало, което ми остана. Не мога да си позволя да загубя и него.

Полковникът се намръщи и понечи да каже нещо. После обаче промени намерението си, въздъхна и сви рамене.

— Все пак, в момента мен повече ме интересува настоящето. А то е, че ти, стари приятелю, си изморен до смърт и е най-добре да си починеш, докато още имаш време за това. Сезонът на мусоните настъпва и трябва да побързаме, ако искаме дотогава южното крило да е възстановено.

Шотландецът потупа Пейгън по рамото и тръгна тромаво към стаята си.

„Толкова съм мръсен — помисли си плантаторът, оглеждайки мрачно почернелия си от сажди ръкав. — Мириша на дим. Дяволски съм уморен.“

Пейгън тръгна към стаята си, решен да направи отчаян опит да се поизмие, а след това да потъне в дълбок сън.

Краката му обаче отново го поведоха в посока, обратна на тази, която водеше към стаята му. Като насън Пейгън извървя петдесетината крачки по тъмната веранда, дръпна резето и безшумно отвори вратата пред себе си.

Тя бе седнала в креслото до прозореца, осветена от златистата светлина на единствения маслен фенер. Разпуснатата й коса падаше върху раменете й като водопад от течен кехлибар.

Беше по-красива от всякога. По-красива от образите, които той извикваше от миналото. По-красива от образа, който бе рисувал в копнежите си. Сякаш всички се сливаха в едно — сега, когато му предстоеше може би последната схватка със смъртта.

Ръцете му се вкопчиха в хладната, полирана рамка на вратата, но тялото му не помръдна. Пейгън съзерцаваше жената, която въпреки желанието си, не успя да намрази.

Лицето й бе овал от алабастър, очите й — езера от малахит.

Барет го забеляза, но с нищо не показа, че е изненадана. Тя остана неподвижна в креслото си.

— Спри ме, соколице! — гласът му бе дрезгав и мрачен.

Само устните й потрепнаха. Лицето й оставаше все така безизразно.

— Утре тръгваш за Коломбо — промърмори Пейгън, сякаш говореше сам на себе си. — Ще пратя с теб Нихал и още двадесетина мъже, ако се наложи. Но едно е сигурно — няма да останеш тук нито ден повече.

Жената в креслото едва забележимо трепна.

Защо думите му отново я нараняваха толкова жестоко? Нали именно това бе очаквала, това бе искала през цялото време…

Нима не беше така?

— Там ще си в безопасност — продължи Пейгън, стигнал до средата на стаята. — Ще уредя да напуснеш Индия най-много до седмица. Да заминеш например за Макао. Или предпочиташ Америка?

„Нито едно от двете“ — мислеше си жената с коса като слънце. В очите й блестяха сълзи. — „Искам да съм тук. Или където й да е, но да съм с теб.“

Пръстите й нервно си играеха с белите воали на нощницата. Върху раменете й беше заметнат