Няколко часа по-късно Пейгън най-после задряма в старото удобно кресло в кабинета си. Дългото му тяло изпълваше цялата седалка, а обутите си в ботуши крака бе вдигнал върху една бамбукова табуретка.
Бутилката с уиски бе полупразна.
Дишането на плантатора бе дълбоко и спокойно. Дори в мига, когато изпод вратата пропълзяха първите сивкави облачета и злокобно започнаха да се кълбят около лицето му.
42.
Облаци… Гъсти и кълбести. Прозрачни и перести.
Облаци, разнообразни по форма и големина, плуват по лазурното небе…
Сега те се спираха и се кълбяха като змии. Сега те бяха влажни, парливи, задушаващи.
Сега това беше
Барет скочи в леглото си. Едва си поемаше дъх. Остра болка пареше гърлото й.
По пода пропълзяха първите повлекла на дима. Те танцуваха дяволския си танц и се събраха. Само за секунди се образуваха сивкави, непрозрачни кълбета.
Дори и в този момент Барет не реагира, парализирана от съня и шока, мислейки си, че сигурно все още спи.
Чак след като първата вълна горещ въздух изпълни стаята, Барет се изтръгна от унеса си и скочи. Втурна се към вратата. Кашлица раздра дробовете й, задушливите изпарения нахлуваха дълбоко в гърдите й.
Господи, Уиндхевън гореше!
Жалко че хората на Нихал бяха хванали тамила когото изпрати с нефта. Той, естествено, отново бе обърнал неприятния инцидент в своя полза — по този начин бързо успя да отвлече вниманието им.
Единственото, което сега му оставаше, бе да седи спокойно и да чака. Само след минута щеше да получи всички сведения, които му бяха нужни.
Очите му за секунда блеснаха.
Разбира се, ако Уиндхевън не се срутеше, и всички негови обитатели не загинеха.
Барет се опитваше да стигне до вратата. Съзнанието й все още не се бе отърсило напълно от съня.
Димът бе станал още по-гъст и тя трудно откри преградата от дебело тиково дърво. Протегна ръце, за да я отвори.
В същия миг изпищя от болка и отскочи назад.
Вратата се бе нажежила от огъня. Значи всичко зад нея гореше.
Барет се обърна, сграбчи дебелото одеяло от леглото си, нахлузи ботушите си и се втурна към ъгъла. Мита бе оставали там две порцеланови кани с вода.
Жената грабна и двете и прибяга до противоположната на вратата стена. Там трябваше да открие скритото резе, което индийката й бе показала предвидливо само преди няколко часа.
Това бе външната врата към верандата. Барет я отвори и хладен, чист въздух погали лицето й. Тя светкавично затвори вратата след себе си. Притокът на свеж въздух отвън само би разпалил пожара още по-силно.
Разстоянието от нейната врата до вратата на коридора бе само петдесетина крачки по верандата. Барет стигна бързо до коридора и с треперещи пръсти отвори вратата му. Пред очите й лумна адска стена от оранжевочервени пламъци и задушаващ черен дим. Още малко и щеше да загуби съзнание от горещината и изпаренията.
Сърцето й обаче издържа. Барет изля едната от каните върху одеялото, обви го около тялото си като туника, сграбчи другата кана и се втурна в пламъците.
Единственото, за което молеше Бога, бе да открие стаята на Пейгън.
Англичанката отвори една след друга три врати, но нито една от стаите не изглеждаше обитаема — мярнаха се мебели, облечени в бели калъфи. Не трябваше в никакъв случай да се отчайва. Сърцето й биеше лудо, когато се насочи към една по-малка врата, която не бе забелязала в началото.
Гравираната медна брава изгори жестоко пръстите й. Барет не си позволи да мисли за болката. Трябваше да я отвори.
На третия път успя.
Отново същото. Тя с мъка различи в мрачната стая огромно бюро, покрито с разпилени листа, грамадни древни карти по стените и една препарирана глиганска глава.
Барет бе готова веднага да им обърне гръб и да хукне към другите врати, когато — някак внезапно кълбата дим около бюрото се разслоиха и от тях сякаш изплуваха чифт лъснати черни ботуши.
Тя изкрещя и се втурна в стаята. В коженото кресло до бюрото бе потънало отпуснатото тяло на Пейгън.
— Събуди се, Пейгън! За Бога,
Плантаторът измърмори нещо под носа си и извъртя глава.
Барет долови острата миризма на уиски.
Жената бясно разтърси тежкото, потънало в дълбок сън тяло, но освен няколко промърморени ругатни, нямаше резултат от усилията й. Тогава, без да се замисля, Барет започна да го шамаросва през лицето. Един, два…
Пейгън сграбчи китката й и болезнено я стисна.
Очите му едва-едва се отвориха.
— Надявам се, че имаш основателна причина, Нихал… — той млъкна и подуши въздуха. — Какво, по дяволите…
Само няколко секунди му бяха достатъчни, за да дойде на себе си.
Пейгън скочи и се огледа.
Барет му показа каната. Очите й сълзяха от дима.
— Нямам нищо по-подходящо. Ще те облея.
Тя дори не изкача отговора му и изля част от водата върху гърдите му. Останалата вода изля върху себе си.
Барет вече бе на прага, но спря, защото усети, че той не е зад нея. Пейгън стоеше до библиотеката в другия ъгъл на стаята и отваряше като бесен чекмедже след чекмедже.
— Няма време, Пейгън! Само след минути вече няма да можем да излезем.
Той я погледна. Върху лицето му бе изписана яростна решимост да направи това, което си бе наумил. Само след миг го откри — малка кожена кутийка. Пъхна я в пазвата си.
Трябва да е нещо много важно за него, щом като рискува живота си, за да го вземе, забеляза някак между другото Барет.
В този миг в гъстия дим изплува дългото, кокалесто лице на полковник Хедли.
— Цялото крило всеки момент ще рухне, по дяволите! Излизайте оттук! И двамата! Пратих Нихал да извика берачите. Ако не излезем веднага…
Пейгън се обърна към него и хладнокръвно закопча горното копче на ризата си.
— Напълно си нрав, Адриан. Тук наистина става неприятно.
Сега вече Барет го почувства до себе си. Той бързо я тласна към бушуващия ад в коридора. Желязната му прегръдка й се струваше единствената реална връзка с живота в нескончаемите секунди, докато си пробиваха Път през пламъците и дима.
