Рубинът

предполагаш. Много повече, отколкото е разумно. Сигурно вече съм загубила ума си, щом си го признавам.

Пръстите й се плъзнаха надолу и вече галеха бедрата му.

Той моментално се напрегна, мъжествеността му се надигна и изпълни дланта й.

— За Бога, Angrezi! Какво правиш с мен?

Тя отново се усмихна — с тайнствената, грешна усмивка на жена, която познава силата си, жена, която се е освободила чрез любовта си.

— Така значи — дрезгаво каза Пейгън и се надигна на лакът, за да види отблизо лицето й. — Наслаждаваш се на магията, с която ме владееш, така ли, соколице?

След секунди той бе хвърлил бричовете си и я бе преметнал върху себе си.

— Пейгън! Аз…

— Късно е да се жалваш, Angrezi. Пришпори звяра и сега трябва да го яздиш.

Той я сграбчи през кръста и я плъзна по тялото си Пулсиращото острие на възбудата му леко погали гънките на нейната женственост. В същия миг я отдели от себе си, дръпна я високо нагоре и отново я плъзна надолу по тялото си. Пейгън сякаш се забавляваше с нея, напълно контролирайки възбудата си.

Тя се вкопчи в гърдите му и започна бясно да се извива.

— Пейгън!

— Искаш ли ме, Angrezi? Толкова силно, както аз теб?

Отговорът й бе само един дрезгав вик и трескаво притискане на бедрата й, които го търсеха. Сега ритъмът й бе изцяло завладян от глада й за тялото на му под нея. Изцяло завладян да запълни онази пустота, която го бе накарала да се съмнява в ослепителното си щастие в момента.

Барет вече бе готова да му отвърне. Тя обви тялото си около неговото и започна сякаш да танцува с бавни, плавни движения. Той потрепери. Сега вече бяха равни — всеки се отдаваше изцяло и получаваше до дъно другия. Кръгът се затвори, напрежението искреше между телата им подобно на сребристите светкавици над далечните, нагорещени от жегата хълмове.

— Сега, Пейгън! О, Господи…

И той навлезе дълбоко в нея, изпълни я, отдаде й тялото и душата си. Отдаде й цялото си същество копнеещо за любов. Тя му отговори със същото.

Дъхът им спря, ръцете им се вплетоха едни в други, телата им се сляха и двамата потънаха в неизразимо блаженство.

— Сега, meri jaan! — изстена Пейгън. — Сега и винаги!

* * *

Стопанинът на Уиндхевън нареди на слугите си да донесат медна вана и гореща вода.

Вниманието, което посветиха на къпането си беше толкова голямо, че скоро всичко около тях се покри с пяна. Старанието им бързо премина във весела игра, а тя — на свой ред, отстъпи място на бясно боричкане.

И въглените на страстта отново се разгоряха в буен огън…

Далеч навън, зад потъналите в сън чаени полета зад забулените в мъгла сини хълмове, се чу рев на тигър. Дълбок, протяжен, яростен рев.

Влюбените обаче останаха глухи дори и за това предупреждение.

43.

Звън на метал събуди Барет от сладкия й сън.

Тя смръщи нос и придърпа възглавницата по-плътно до главата си. Нещо меко… Сатенени хладни чаршафи и силни мъжки ръце…

Отново метален звън, този път по-близо.

Барет подскочи, покрила гърдите си с чаршафа. Очите й все още бяха замъглени от съня.

— А, memsab най-после се събуди. Memsab сигурно ще иска вана.

Проницателните шоколадовокафяви очи на индийката внимателно оглеждаха разрошените й коси, смачканите чаршафи, недвусмислената вдлъбнатина на съседната възглавница.

Барет огледа бързо стаята и не откри друга следа от мъжа, който само преди малко бе споделял леглото й.

Мита измърмори нещо под нос — в знак на неодобрение, а може би и нещо повече. Чак сега Барет разгада причината за хладния поглед на слугинята.

— Да, благодаря ти, Мита. Много си… много си досетлива.

Индийката само сви рамене и любопитно огледа стаята. После с гъвкави котешки движения отиде до прозореца и измъкна с два пръста затиснатите с едното крило парчета бял воал.

Това бе нощницата на Барет. Разкъсана на две.

— Сънят на memsab през нощта сигурно е бил много неспокоен.

Мита не каза нищо повече, само остави чисти чаршафи върху леглото на Барет, обърна й гръб и излезе от стаята. Барет остана сама, потънала в размисъл дали нещо от снощните събития е останало в тайна за някого от пълното с прислуга голямо имение.

Барет току-що се бе изкъпала и попиваше водата от тялото си, когато на прозореца се появи Меджик. Маймунката седна на перваза и черните й мъдри очички се втренчиха в жената, напрегнато следейки всяко нейно движение.

Широките й ноздри бяха издути от напрежение. Животинчето сякаш усещаше настроението на Барет дори само от миризмата й.

Англичанката си спомни за последната борба между тях за корсета и реши, че Меджик заслужава сега да постои малко по-дълго в очакване. Тя обу долно бельо а отгоре сложи прозрачна като паяжина фуста от батиста. Чак тогава Барет отвори куфара от сандалово дърво, в които бяха подредени останалите й дрехи.

В мига, в който видя жадувания корсет, маймунката започна нервно да се върти и да подскача, а нослето й се набръчка.

Барет обаче се правеше, че не я забелязва. Тя старателно, с бавни движения приглади корсета и започна да закопчава една по една предните кукички. Въпреки че дрехата все още я стягаше, този път Барет не почувства болките в гърба. Раните й явно бяха заздравели Най-после корсетът бе закопчан и жената се обърна.

Меджик изсумтя с демонстративно съжаление, обърна се и изчезна в своя свят, потънал в зеленина.

„По-добре там — помисли си Барет, — отколкото тук, стегнати в железа, които сме принудени да носим“

Тя тъкмо бе започнала да разресва буйната си коса, когато в коридора се чу вик, последван от приглушен тропот на ботуши.

— Memsab! Бързо елате, моля ви, memsab!

Вратата се отвори с трясък и на прага се появи лицето на Нихал, свито от притеснение. Зад него се показваше Хедли.

— Този път е много лошо, мис Барет! О, Господ е толкова жесток! Господарят, Тигъра… той… те го отвлякоха!

Барет пребледня, олюля се и сграбчи облегалката на стола, за да не падне.

— Отвлякоха ли го?! За Бога, невъзможно е…

Индиецът направо се тресеше.

— Те… Те го хванаха в сушилнята. Бяха много… Всички имаха пушки!

Хедли промърмори нещо и се обърна мрачно към Барет.