Рубинът

Барет затисна устата си с ръка, но не успя да сподави риданието си. Умът й хаотично скачаше от една възможност на друга, като хванато в капан животно, което трескаво търси изход.

Да се използва експлозивът беше много рисковано. Съществуваха много променливи величини, чието влияние дядо й все още не бе успял напълно да избегне. И въпреки всичко, сега нямаше време за проверки.

Тя стоеше като закована, очите й бяха съсредоточени в една точка. Първо, трябваше някак си да убеди Ръксли, че рубинът е в нея. Само това би й дало време да измъкне Пейгън преди…

Някой силно дръпна полата й. Барет се обърна и видя пред себе си Меджик. Очите на маймунката блестяха от възбуда, опашката й нервно потрепваше.

— Да, малка моя. Зная, че си разтревожена. Всички се тревожим за него. Но ако искаш да го спасим, трябва да побързаме.

Маймунката започна като подивяла да скача около полите й и да ги дърпа с яростна сила.

— Добре, ще дойдеш с нас. Може да ни помогнеш по някакъв начин, да стигнеш там, където ние няма да успеем. — Барет се опита да се откопчи. — А сега, пусни ме!

От гърлото на Меджик излезе креслив звук — звучеше като протест. Тя се втурна към вратата, обърна се и изгледа изпитателно Барет. В очите й се четеше страстна молба.

— Какво пак си намислила? Няма време, Меджик! Сега не можем да си играем.

Животинчето обаче застана пред вратата и я задърпа към къщата. Барет реши да не се съпротивлява повече, защото и без това трябваше да се приготви преди тръгване.

Когато стигнаха до верандата, Барет вече решително се опита да издърпа полата си, но Меджик кресна и оголи белите си зъби.

— Меджик! Какво…

— Опитва се да ни каже нещо — обади се Мита зад гърба й. — Никога не се е държала така досега, memsab. Нека я последваме!

— Добре, но само за няколко секунди. Не съм сигурна колко време сместа ще остане стабилна.

Меджик радостно забърбори нещо и я задърпа по коридора към нейната стая. Чак там маймунката пусна ръката на Барет и се втурна към отворения куфар. Тя пъхна главата си вътре и започна да изхвърля наляво и надясно фустите и роклите й.

— Страхувам се, че цялото това напрежение съвсем я е объркало — каза снизходително Барет на Мита.

— Сигурно, но…

В същия момент животното извади от куфара нещо бяло. Тя гордо го стисна в косматите си пръсти, подскочи високо и нададе оглушителен писък.

— О, пак този проклет корсет. За Бога, Меджик, няма време за…

Маймунката обаче не й обърна никакво внимание. Тя хвърли корсета на земята, скочи върху него и погледна умолително Барет.

— Какво има, мъничка?

Скимтейки, Меджик й подаде корсета. В мига, в който Барет го взе, животното се хвърли върху нея, събори я на леглото и започна да поднася към лицето й един от металните обръчи на корсета.

— Проклета, малка… — Барет се намръщи. — Какво искаш…

Тя млъкна. Единият от обръчите бе различен от останалите. Беше намачкай и някак усукан. Нямаше съмнение, че именно той й бе създавал всички проблеми.

Двете жени наблюдаваха с изумление как Меджик бърка в дупката за обръча и се опитва да измъкне шината.

Барет веднага застана зад нея. Шевовете бяха много стегнати, но с усилие те успяха да измъкнат обръча до половина.

Бучката отвътре обаче не намаляваше.

Сърцето на Барет заби лудо.

— Мита, ножици! Бързо!

Индийката веднага изчезна и само след секунда донесе ножица.

Сега платът лесно се разтвори и металният обръч падна на пода.

И след него още нещо. Нещо топчесто.

Пред очите им загоряха ослепителни кървавочервени огньове.

„Окото на Шива“.

44.

Вперила поглед в искрящите пламъци, Барет конвулсивно стисна ръцете си в юмруци.

— Господи, та той е бил тук през цялото време! Меджик е знаела! Може би тя го е напъхала тук! — тя внимателно вдигна камъка от земята. „Окото на Шива“ сякаш изгаряше ръцете й с пулсираща алена светлина.

— Но как…

Мита избухна в странен, несвързан смях.

— Аз го взех. Нека боговете ми простят, но това бях аз. Аз бях на търга, когато сър Хъмфри, когато… той…

— Ти, Мита?! Но не е възможно ти…

— Не, не съм го убила аз. Въпреки че, ако Тигър-_sahib_ не ме беше спасил, никой не можеше да го докаже. Тъкмо минавах покрай стаята, когато дочух тих вик, а после нечие тежко тяло падна на земята. Когато погледнах през отворената врата, сър Хъмфри лежеше на пода. Очите му бяха вторачени в тавана, изцъклени, ужасни. А под него намерих… това…

— И го върна обратно тук?!

Дребната изящна индийка кимна с глава. От лицето й се стичаха сълзи.

— Знаех, че Тигъра няма да е доволен, защото той мрази този камък. Но той е негов, нали разбирате? Толкова много неща трябваше да се купят, когато се върнем в Уиндхевън, а и с тези постоянни атаки от Ръксли щяха да му трябват пари дори да плати на работниците си. — Мита кършеше нервно пръсти. — Вината е моя, разбира се. Огромна, непростима вина… Но аз исках той да бъде щастлив. А после… — Гласът й пресипна. — После, след като се върнахме, рубинът изчезна. Страхувах се, че съм го загубила или го е откраднал някой от работниците. А то била Меджик!

Барет дълбоко си пое дъх и се опита трезво да разсъждава.

— Разбирам, че си имала добри намерения, Мита. Но… но, сега рубинът е вече в нас! Ние можем да спасим Пейгън! Иди извикай мъжете! И ми донеси здраво конопено въже! Много дълго въже. Бързай!

Мита веднага изчезна от стаята. Барет продължи да разглежда огромния камък. През пръстите й сякаш преминаваха горещи пламъци.

— Господи, който и да си ти, помогни ни да стигнем навреме!

Меджик тихо си бърбореше нещо. Барет я погали по главата с треперещи пръсти.

„Дръж се, сърце мое!“ — прошепна тя и почувства как огън изгаря дланта, в която стискаше тайнствения рубин.

* * *

Пейгън бавно идваше на себе си и усещаше само вледеняващ студ и влага. Главата го болеше непоносимо, от бузата му се стичаше кръв.

— А, виж ти! Страшният Тигър се събужда! Крайно време беше, по дяволите!

Пред очите на Пейгън смътно изплуваха лачени черни ботуши.

Нещо в тези ботуши…

В следващия миг силен ритник се заби в лицето му и едва не го размаза.