Пейгън се опита да се изправи, да протегне ръка, за да се защити, но бе толкова стегнато овързан, че не можа дори да помръдне. Когато черните вълни на болката малко утихнаха, той успя да различи лицето на мъжа, който го беше ударил. Лице, освирепяло и страшно, белязано с едно избодено око.
Пейгън присви подигравателно очи.
— А, пак ли ти, Ранд! А къде е Ръксли? Или, както винаги, се страхува да дойде?
Мъчителят му само се изсмя.
— Е, Пейгън, виждам, че не си ме забравил. Колко време мина? Три месеца? Четири? Не вярвам да не помниш онази нощ в Коломбо. Тогава ти ми взе окото.
Черните ботуши се приближиха само на сантиметри от лицето на плантатора.
— В Библията е казано „око за око“. Просто спазвах правилата на играта. Ти едва не извади моето, нали така? — докато Пейгън говореше, умът му трескаво работеше.
Ами да! Отпечатъците от ботушите! Защо не се бе сетил по-рано! Лявата стъпка бе по-неясна — сигурен белег, че този крак е по-слаб и леко се влачи.
Това бяха отпечатъци от стъпките на мъжа, когото Пейгън бе ранил преди три месеца в Коломбо.
— Съвсем не е същото, стари приятелю. На теб поне ти остана око — ботушите спряха. — Но няма да е за дълго. Ще ми бъде дяволски приятно да те накълцам на парчета; сигурен съм. Чудно дали и на
Ранд отметна назад глава и избухна в див смях. Лицето му се гърчеше, а празната орбита бе отблъскващо сбръчкана.
— Да, от онази весела история в Пенджаб през пет десет и трета досега не съм се забавлявал толкова много.
След миг ботушът му стъпи върху ръката на Пейгън и той избухна в противен смях.
— Това ли е мястото?
Барет клекна до камъните и свали тежката кожен торба от раменете си. Мита й кимна.
— Да, със сигурност е това. Точно зад хълма е водопадът, за който пише в бележката. Но къде е онзи чакал и кучетата му?
— Там някъде, не се съмнявам — отговори й мрачно Барет.
Над главите им изплува в безмълвно великолепие луната, окръжена в сребрист венец от прозрачни облаци. Светлината й се изсипа върху тясната камениста долина.
Барет се намръщи. Това не й хареса. Щяха да ги забележат докато изкачват хълма. А може би пък това щеше да им бъде от полза?
Англичанката нервно се обърна към Мита.
— Спомняш ли си всичко, за което говорихме? В теб ли са бутилките и въжето?
— Всичко си спомням,
Барет пое дълбоко дъх, опитвайки се да преодолее страха, който присви стомаха й.
— Тогава… Аз тръгвам. Стой тук, докато се изгубя от погледа ти.
Тя бавно се изправи на крака, обви раменете си с тъмното наметало и оправи оранжевата си рокля.
Веднъж Пейгън й бе казал, че има много различни начини да се дегизираш и човек никога не знае кой от тях е най-добрият. Дано се окажеше отново прав.
Барет още веднъж дръпна надолу дълбокото си деколте и тръгна към водопада.
Едва бе преполовила пътя, когато чу след себе си стъпки. Преди да успее да се озърне, нечии кокалести пръсти запушиха устата й.
— Жалко, че се наложи да убия приятелчето ти Крейтън — изръмжа зад гърба й дрезгав глас. — Сигурно щеше да ти се порадва, като те види в тази разкошна рокля, мис Уинслоу.
— Кой си…
Барет не успя да се доизкаже. Мъжът изви ръцете й назад и пъхна някакъв мръсен парцал между устните й. После я блъсна напред.
Тя се препъна и той рязко я изправи на крака. По лицето й се стичаха сълзи, но тя се опита да се съсредоточи и да запомни пътя, по който вървят.
Барет още веднъж се престори, че пада, за да може по-подробно да огледа местността и тогава металното дуло на пушка се опря в гърба й.
— Размърдай се, кучко! Край на номерата или няма да видиш любимия си жив. Е, ако съдя но начина, по който пъшкаше, докато той хубавичко те оправяше до водопада, бих казал, че това, от което имаш най- голяма нужда в момента, е от мъж между краката. — Пръстите му дивашки се вкопчиха в раменете й. — Само че този път мъжът ще бъда
Той се изсмя и силно я блъсна във водопада. Барет едва си пое дъх, обляна от ледената вода. Когато се отдръпна от пороя на падащата вода, лъхна я студен, пронизващ вятър и дрехите й прилепнаха към тялото.
Барет ахна от изумление. Пред очите й се простираше дълъг, тесен тунел, осветен с факли.
Подземна пещера?! Точно под водопада?
— Хайде, мърдай!
Мъжът зад нея я ритна с ботуша си в гърба и едва не я събори.
Барет се олюля, но тръгна. Сега поне знаеше, че Пейгън е жив.
Навсякъде около тях кънтеше ехото на падащата вода. Под светлината на факлите блестяха с многоцветието си скъпоценни камъни, които бяха в голямо количество в скалната маса.
Кристалите обаче бяха прекалено малки, за да имат някаква стойност.
За разлика от огромния рубин, който Барет криеше под роклята си. Все още не бе дошло времето да го покаже.
Главорезът отново я блъсна напред. Силен вятър забрули лицето й. Само след миг тя се озова в огромна каменна пещера.
В дъното на пещерата, прикован към земята, лежеше Пейгън. Челото му бе обляно с кръв.
Барет се втурна напред и едва не припадна, когато видя окървавената му ръка. Около нея се бе образувала цяла локва. Тя понечи да се наведе към него, но грубо я дръпнаха назад.
— Не, сладурано. Не и докато не ми дадеш онази малка дреболийка.
Пейгън напразно се опита да се размърда. Кожените ремъци бяха силно пристегнати.
— Не го нрави,
Ранд го изрита жестоко в слабините.
— Млъквай! — изрева той. — Сега е ред на дамата да говори.
Барет потрепери от ужас и отвращение, тя виждаше за първи път сбръчканата куха орбита. И усещаше, че ако му даде рубина, всичко ще бъде загубено.
— Да… Да, в мен е, разбира се, но не съм такава глупачка, че да го нося сега със себе си. Аз трябва да получа своя дял, нали се досещащ? Не съм я докарала дотук, за да остана с празни ръце.
Ранд сви свирепо устни.
— Да, но все пак носиш нещо, с което да правиш пазарлъка. А доколкото разбирам положението, всички козове са в мен.
— Не съвсем. „Окото на Шива“ например. Но може и да го намериш — отвърна му с привидно спокойствие Барет. — Ела да разкопчаеш роклята ми и току-виж си намерил това, което търсиш.
Ранд се намръщи. Лицето му се изкриви от похотливост, подозрение и алчност. Той се приближи и развърза ръцете й. Револверът му остана опрян в гърдите й.
— Няма да минеш така лесно, кучко! Ти
