Рубинът

— Пусни я, по дяволите! Рубинът е в мен, не е в нея. В мината си имам стотици такива.

Ръксли поклати глава.

— Напразно се изхвърляш, приятелю. Ако рубинът беше в теб, щях да го знам още когато хората ми под палиха южното крило. Но той не е в теб, нали? Вместо него се хвърли да спасяваш някаква евтина миниатюра с надутия ти баща и глупавата му жена. Тя, разбира се, не е майка ти. Твоята майка е онази, в дъното. Забеляза ли, колко здраво стиска ръката ти. — Ръксли зацъка с език. — Досадна работа, нали? Не върви!

Пейгън бясно започна да се мята, за да се освободи от ремъците. Индиецът се наведе и ги стегна още по-здраво.

По тънките устни на Ръксли заигра ехидна усмивка.

— Щом като не е в теб, къде е тогава? През цялото време си задавам този въпрос — той се обърна. — Може би никога няма да разберем. И все пак, искам да си тръгна от това проклето място с една тайна по- малко. Например — той се обърна към Барет, — формулата на дядо ти. Формулата за експлозива с мощност на десет парни локомотива. Доколкото си спомням, наричаше го нитроглицерин, нали така, красавице? Доста дълго вече ме разиграваш! Най-после трябва да ми кажеш.

Дългите му тънки пръсти първо потупаха бузата на Барет, а после се спуснаха към врата й и заиграха с една къдрица. Тя потрепери от омраза.

— Аз… Аз не я знам. И преди съм ти го казвала Той никога не ме осведомяваше за резултатите си.

— Глупости. Ти си му помагала във всичко, поръчвала си химикалите, апаратите, водила си дневника ма експериментите му.

— Всичко това е вярно, с изключение на последното. Дядо никога не ми позволяваше да видя количествата и методите му. Сигурно е усещал, че е прекалено опасно да довери такива знания на една жена.

И това не е лъжа, помисли си нервно Барет. Дядо й винаги е мислил, че жените не притежават кой знае какъв интелект. Тя обаче винаги се бе страхувала, че какъвто е разсеян, ще обърка нещо и затова много внимателно нанасяше резултатите от експериментите в дневника.

Гласът й изведнъж стана много по-сериозен.

— Нямам понятие от формулата на дядо ми. В замяна на това имам нещо почти толкова ценно.

Ръксли се вкопчи в нея.

— Знаех си, че ще го намериш! Къде е?!

Барет студено се усмихна.

— За толкова глупава ли ме мислиш, че да го донеса тук. Все пак, съпруже, научила съм нещо от теб. Вече не съм толкова наивна. Не, рубинът е скрит на сигурно място и ти ще го откриеш само ако аз пожелая.

Ръксли внимателно я погледна. Този път в погледа му личеше прикрито възхищение.

— Е, добре. С този рубин бихме могли да направим нещо голямо. Ще завладеем Лондон.

Той прекоси залата и бавно доближи револвера си със златна дръжка, изпъстрена с орнаменти, до главата на Пейгън.

— Красив е, нали? Трантър го изработи. Дяволски удобен е. Още повече, че е и зареден. Не се съмнявай в това, женичке. А сега ми кажи — къде е „Окото на Шива“?

Барет пребледня. Олюля се, когато видя, че Ръксли поставя пръста си на спусъка. Той пискливо се изсмя.

— Ама вие наистина сте много забавни. И двамата. Още от онази нощ, в Лондон, когато заблуди Крейтън по толкова изпипан начин, сладка ми женичке. Жалко, че Крейтън трябваше да умре. Не можех да го оставя да разправя наляво и надясно всичко, което знаеше. Освен това, оплеска нещата и изпусна рубина, когато уби сър Хъмфри. — Ръксли въздъхна дълбоко. — Е, кажете ми, какво друго можеше да направи един съвестен работодател с немарливите си подчинени?

Очите му жестоко блеснаха.

— Разговорът, без съмнение, е безкрайно интересен, но се налага да го прекъсна, защото времето ти изтече, стари приятелю.

Ръксли опря револвера си в челото на Пейгън.

— Не! Спри, за Бога! — изкрещя като обезумяла Барет и вдигна полите на роклята си. Треперещите й пръсти едва се подчиняваха, докато навиваше един от копринените си чорапи.

Само след миг в ръцете й заблестя рубинът. Шлифованите му страни хвърляха кървавочервени отблясъци на светлината на факлите, горещи като кръвта, която течеше във вените на неговите жертви.

46.

Ръксли изсъска:

— Ти си го намерила! — Очите му заблестяха от несдържана алчност.

Барет бавно започна да отстъпва към входа на пещерата.

— Барет, недей! — изкрещя й дрезгаво Пейгън. — Не му го давай! Тогава никога няма…

Вече бе твърде късно. Ръксли се втурна към нея и сграбчи рубина от треперещите й пръсти. Очите му горяха. Лицето му сияеше от тържество.

— „Окото на Шива!“ — изхриптя той. — Най-после мой!

Ръксли затъркаля като обезумял рубина в дланите си. Искрящите кървавочервени отблясъци на кристала заиграха дяволски танц върху лицето му.

В същия миг някакъв далечен тътен отекна в пещерата и земята леко се разтресе. Сякаш далеч гърмеше буря. Това обаче бе Мита, която стриктно изпълняваше указанията на Барет и сега бе взривила първия от експлозивите.

Барет трескаво прехвърли погледа си върху Пейгън. Той леко повдигна вежди и сякаш започна да се досеща.

Тя му кимна. Никой друг не забеляза движението й. Ръксли съзерцаваше рубина, а индиецът стоеше зад гърба му, любопитен да зърне камъка, за който се носеха толкова легенди.

Барет започна бавно да се изплъзва към тунела. Пейгън бе оставил в другата зала пистолет и сега тя трябваше да го вземе. Тя се опита да превъзмогне гаденето при мисълта какво ще види там.

Жената вече почти навлизаше в тунела, когато някой я дръпна откъм гърба. Тя уплашено се извъртя. В същия миг я заля облекчение. Зад нея стоеше полковник Хедли. Барет се опита да му каже нещо, но той сложи пръст на устните си и я повика да го последва в тунела.

В същия миг от другия край на тунела прокънтя смеха на Ръксли.

Хедли замръзна. Сякаш насън, той сграбчи ръката на Барет и я блъсна напред.

— Адриан! Ти дойде! Вземи му оръжието! — изкрещя Пейгън.

Полковникът не помръдна. Очите на Пейгън потъмняха.

— Не мога да повярвам! Не е възможно и ти…

— Ще те разочаровам, Деверил! — Ръксли лениво се разхождаше из залата, стиснал рубина в бледите си пръсти. Той рязко направи знак на шотландеца. — Ела тук, Хедли! Помогни ми да се справя с нея.

Кокалестите ръце на полковника стегнаха здраво китките на Барет. Тя стисна зъби от болката.

— Проклето копеле! — изрева Пейгън. — Откога работиш за него!

— Съжалявам, че се стигна дотук, Дев. Винаги съм се надявал…

Хедли сви рамене и започна да завързва Барет към една от каменните колони срещу входа на пещерата. Тя се дърпаше и той се намръщи.

— Ако се съпротивляваш, ще стане по-лошо. Не искам да ти причинявам болка, нали знаеш?

Барет почувства как паниката впива ноктите си в разума й. Да й причини болка?! Ако тя не направеше нещо в близките няколко минути, всички щяха да бъдат разкъсани от такава болка, каквато никой от тях не подозираше. Ужасната смърт бе въпрос само на време. Всеки миг Мита щеше да възпламени последния си експлозив, който да разцепи планината на две.

А какво щеше да стане, ако бе допуснала и най-малката грешка в изчисленията си или пък теренът беше