Рубинът

Пейгън се обърна и вдигна предупредително пръст.

— Шшшт! После да не се оплакваш, че не съм те предупредил.

Те навлязоха в тесен тунел. Навсякъде около тях се чуваше ехото на падащата вода. Въздухът бе влажен и студен и Барет силно притискаше роклята към гърдите си.

— Би могъл да пропуснеш поне едно-две копчета — промърмори тя.

Пейгън я изгледа и повдигна насмешливо едната си вежда.

— И да изпусна такава божествена гледка!

Бузите й пламнаха веднага, но след миг тя забеляза, че независимо от закачката в гласа, чертите на лицето му са сгърчени от съжаление и опасения.

— Прости ми, Angrezi. Нямаше друга възможност.

Той потвърди думите си със страстна целувка. Барет се олюля като замаяна и се опита да си поеме въздух. Рамото й леко бутна ръката му и лицето му се изкриви от болка.

— О, Пейгън! Съжалявам!

— Няма нищо, Angrezi. Няма време. — Пейгън не каза нищо повече, а само бързо я придърпа след себе си по тъмния тунел.

Пътят им постоянно променяше посоката си. Барет вече бе загубила всякакво чувство за ориентация, но Пейгън явно се справяше.

След броени минути те навлязоха в един по-широк подземен коридор.

Наближаваха.

В следващата секунда нечии силни пръсти се впиха в ръката на Барет.

— Не мърдай или ще стрелям.

Това бе индиецът, отпратен от Ранд. Той я блъсна напред. Дулото на пушката му не се отделяше от гърбовете им.

Пейгън изруга, стисна здраво ръката на жената и двамата навлязоха в широкия тунел, който скоро ги отведе до друга зала, по-малка от първата.

Още на входа те спряха, заслепени от красотата на гледката, която се откри пред очите им. Скалните стени на залата бяха покрити с кристали в разнообразни форми, цвят и размери. И всички блестяха като слънца.

Барет си пое дълбоко дъх. Очите й бяха приковани във великолепието на пещерата. В този миг тя чу тих, ехиден смях. Зад една от каменните колони се раздвижи сянката на човек. Лъч светлина попадна върху лицето му.

И при вида на това лице, Барет почувства, че й става лошо. Тя пребледня.

— Какво удоволствие да се срещнем отново, моя прекрасна съпруго. Сигурен съм, че ми носиш рубина.

45.

Това бе той. Нейният съпруг. Такъв, какъвто го бе запомнила. Изисканите дрехи не скриваха, а по-скоро подчертаваха липсата на всякаква душевност. Ръксли бавно се приближи към нея. В едната си бледа, слаба ръка той държеше малък револвер.

— Е, Ранд все пак го бива за нещо. Той откри тези пещери преди година и оттогава пазя откритието за специални изненади. Не се учудвам. Старият ми приятел Пейгън винаги е бил много находчив. — В очите му заблестяха жестоки пламъчета. — Сега обаче повече ме интересува рубинът.

Барет почувства, че трепери, но вдигна предизвикателно брадичката си.

— Няма да научиш нищо, докато не освободиш Пейгън.

— Да си призная, сладка моя, много съм разочарован от теб. И от теб, Пейгън. След малко ще бъда принуден да развържа езиците ви, няма как.

Той даде знак на индиеца, който стовари приклада на пушката си върху ранената и окървавена глава на Пейгън, който едва успя да изругае и се строполи върху каменния под на пещерата.

Преди още да отвори очи, плантаторът бе здраво завързан, а пушката на индиеца стоеше почти опряна до него.

Ръксли се облегна спокойно на стената. Револверът му не изпускаше Барет.

— Знаете ли, аз нямах намерение да идвам. Но когато Ранд отново оплете конците, разбрах, че нямам друг избор.

— Пусни я, Ръксли! Тя няма нищо общо с тази работа — гласът на Пейгън бе гневен. — На теб ти трябва рубина, нали?

Прекъсна го кресливият смях на Ръксли.

— Така ли мислиш? Ти си един заблуден, нещастен наивник! Все още не си разбрал, така ли? — той погледна към Барет с искрящи от омраза очи. — За мен тя е по-ценна от десет твои рубина, нещастен глупако. — Той бавно вдигна ръка и започна да мачка дантелата около гърдите на жената. — Трябваше ми малко време, за да го разбера, естествено. Много жалко за дядо ти. Всичко можеше да стане толкова лесно, само ако старият глупак не пазеше така упорито тайните си. Да, наистина жалко.

— Дядо ми! Какво… какво си направил с него, ти отвратително, долно…

Ръксли хладно се усмихна.

— Съжалявам, но се оказа, че старият бил със слабо сърце. Изглежда не е могъл да издържи въпросите на Крейтън.

Тя се нахвърли върху него като обезумяла. Очите й бяха подивели от мъка и ярост. Само за секунди Барет успя да изпита задоволство, защото го бе ритнала в глезените. Но в следващия миг той я сграбчи за врата и я блъсна към студената, каменна стена.

— Ще си платиш за това, кучко! Преди още да свършим, ще… — Ръксли рязко се прекъсна и изруга. — Все още не му е дошло времето. — Змийските му очи пропълзяха но бледото като платно лице на жената и се спуснаха надолу, към бурно издигащата й се гръд. — В интерес на истината, старият глупак не е открил нищо съществено на Крейтън. Докато оня разбере, че са го прекарали, дядо ти вече бил духнал. Значи, оставаш само ти, моята мила женичка. А аз не се съмнявам, че ще ми довериш всичко, което си насъбрала в малката си главица. Разбира се, ако не предпочиташ да видиш Пейгън само с едно око.

На Барет й призля, но тя с мъка запази самообладание. Сега беше жизнено важно да бъде хладнокръвна, за да се изправи срещу Ръксли. Вече знаеше, че дядо и е в безопасност.

— Нищо няма да ти кажа, докато не пуснеш Пейгън.

Ръксли бавно разтвори деколтето й и втренчи студените си очи в млечнобялата й кожа.

— Да, ти наистина си прекрасна, мила моя женичке. А като си помисля какви тайни се крият в прекрасната ти главица… — пръстите му се придвижиха още по-надолу и подразниха гънката между гърдите й. — И аз искам да ги науча. Всичките. А освен това, искам и рубина.

Без тя дори да заподозре намерението му, пръстите му внезапно стиснаха едното й зърно и жестоко го извиха. Барет стисна очи, за да сдържи бликналите от непоносимата болка сълзи.

Пейгън зверски изруга, но индиецът бързо заглуши гласа му, ката напъха в устата му някакъв парцал.

В същия миг тунелът прокънтя от далечен изстрел.

Ръксли замръзна.

Барет пребледня. Ранд отново, но вече за последен път, бе объркал конците. Тя затвори очи и се опита да не мисли за окървавеното тяло в леденостудената зала.

— Отново има земетресение, доколкото чувам. Теренът тук е доста нестабилен. — Ръксли сви рамене. — Е, какво е впечатлението ти за кристалното ми царство? Прекрасно е, нали? За съжаление, камъните са много малки, за да имат някаква стойност.

Той се обърна и прониза Барет с безумния си поглед. Пръстите му се впиха в раменете й.

— А сега, най-после, очаквам да ми дадеш рубина, ненагледна моя. Ние с теб имаме още някои сметки за уреждане, а и Пейгън сигурно вече е в настроение да ми каже това, което ме интересува.

Ръксли кимна с глава към индиеца и той освободи устата на плантатора.