Рубинът

Големия бунт преди осем години. А и Ръксли не бе човек, който ще забрави такава обида. През онзи горещ летен ден той беше наистина победен и публично опозорен пред местните жители, които гледаха как Пейгън изкоренява всички смъртоносни насаждения и ги подпалва и открито му се присмиваха.

Ръксли, разбира се, се върна. Беше се промъкнал в главната постройка под прикритието на нощта и почти успя да пререже гърлото на Пейгън, докато трима от наемните му убийци с усилие удържаха жертвата. Но все пак Ръксли не успя. В последвалата битка той загуби два зъба, част от малкия си пръст, както и много кръв.

Това наказание беше твърде малко за човека, който всъщност стоеше в основата на целия сипайски бунт11. За Ръксли нямаше никакво значение, че патроните, които беше продавал на армията, бяха залети с животинска мазнина. Но само слуховете за тази подла машинация бяха прекратили дългогодишните верноподанически чувства към раджата както у хиндуистите, така и у мюсюлманите.

Мисълта за последвалите месеци на кръвопролития и опустошения накара Пейгън да стисне зъби. Огромна част от отговорността на тези събития тежеше на съвестта на Джеймс Ръксли. Но в този момент го притесняваха далеч по-важни проблеми.

Той седна, все така намръщен, загреба една шепа изсъхнала пръст и я процеди през пръстите си. Тук почвата беше добра — ситна и рохкава, напълно подходяща за крехките чаени филизи. Но ако мусонните дъждове се забавеха още, цялата опитна реколта щеше да пропадне, насажденията му в земите в Уиндхевън нямаше да имат кой знае колко по-добра съдба…

Докато гледаше струйката кафяво-жълта пръст да се източва през пръстите му, Пейгън присви устни. За щастие тези насаждения покрай брега не бяха много, но тяхната вероятна загуба го ядоса, защото бяха тръгнали много добре в началото, докато не задухаха сухите ветрове kachchan преди три седмици. Те духаха към брега непрекъснато от зори до здрач, а в това време едва поникналите листенца потъмняха и се сгърчиха.

Отправи се към хълма.

Навсякъде беше същото. Те загиваха, не им достигаше влага…

От другата страна на хълма бяха кафеените храсти. Пейгън коленичи и започна да оглежда първо долните листа; работеше бавно, преглеждаше растение по растение.

На петия храст откри онова, което търсеше — почти незабележими кафеникави петънца по долната част на най-големите листа, а над тях, по лицевата част — тъмни образувания. Той знаеше, че след две седмици те ще се разпространят и по съседните листа и след още две поразените листа ще опадат. Не след дълго ще загине и цялото растение.

Докато се изправяше на крака, от гърдите му се изтръгна въздишка.

Да, той беше сигурен, че тази болест по кафето няма да изчезне от само себе си. Кората на хининовото дърво, от което извличаха екстракта за лекарството срещу малария наистина беше икономически изгодна, но не можеше да замести търговията с кафе на острова.

Но чаят можеше. Той поне се надяваше, че ще може.

Пейгън бавно се обърна и се загледа в тюркоазната безбрежна шир на океана отвъд сламените покриви на колибите и навесите за сушене на чай. Сякаш морето можеше да му даде отговора, който търсеше. Единственият отговор, който получи обаче, беше от смъртоносния kachchan, който жулеше лицето му като шкурка.

Jo hoga, so hoga.

Съдба.

Челюстите му отново се сключиха.

Разбира се, можеше като другите английски плантатори упорито и неотклонно да продължи да отглежда кафеени храсти, които бяха донесли богатство на повечето му съседи. Но не искаше да загуби всичко, за което беше положил толкова усилия. Главният му експерт, един старец от Керала с жилаво лице, му бе докладвал, че болестта по листата е обхванала половината насаждения за по-малко от месец.

Краят на един начин на живот или предвестник на друг, нов и по-добър живот? Това беше въпросът. Ако е второто, дали наистина чаят съдържаше отговора?

Нещо му подсказваше, че е точно така. Появилата се в съзнанието му картина на стройни редици яркозелени чаени храсти с блестящи от сутрешната роса листа не беше само химера. Пикантният аромат на чай, оставен да се суши в металните тави, пораждаше у него почти чувствено наслаждение.

Той изсумтя отегчен и изтри потта от челото си. Петнадесет месеца усилен труд и накрая да загуби всички насаждения за няколко дни! Сега трябваше да започне с опита си от самото начало.

Ето още нещо, за което трябваше да благодари на прокълнатия рубин. Да, той изобщо не трябваше да се връща във Великобритания за този проклет търг.

Застина, сякаш доловил слабото ухание на зюмбюли.

Внезапно пред него се появи онази мразовита лондонска нощ, а под глобусите на уличните фенери се завихриха снежинки. Яркият крайбрежен пейзаж сякаш се разтопи пред очите му, а на негово място се появи гладко като порцелан женско лице.

Отново тя, по дяволите! Какво му ставаше?

Но спомените го завладяха, без да може да ги спре, докато кръвта му кипна. Той усети устните й — сочни, меки, тръпнещи. Отново докосна кожата й, сякаш посипана със сняг и с дъх на зюмбюли.

Усети познатото напрежение в слабините си.

Какво стана с теб, Angrezi?

Пейгън сведе поглед и се намръщи при вида на големите си ръце — загрубели и напукани от работа. Дланите му бяха мазолести като на хамалин. Това изобщо не бяха ръце, с които може да се прегърне жена като нея.

И въпреки това Пейгън не можеше да я забрави.

Може би заради тайнствено забуленото й лице, което той така и не успя да разгледа добре нито веднъж. Може би заради това лице той внезапно се събуждаше нощем, сядаше в леглото, без да може да се отърси от поредния сън, изпълнен с нейния мирис и със сладостното докосване до нея…

След като сподави още една ругатня, той преметна през рамо ризата си и се запъти към бунгалото, което му служеше за жилище по време на престоите му тук, по крайбрежието. Тази дяволска жена сигурно има зъби на баракуда и глезени като на жребче.

Докато преминаваше край редиците чаени храсти, лицето му помръкна още повече. В това време тамилските работници, седнали на петите си, го следяха с любопитни погледи. Сигурно си мислеха, че техният сахиб-англичанин се държи странно. Да, те явно вече бяха почти сигурни, че Тигър-сахиб е полудял. Пейгън с горчивина си помисли, докато обхождаше с поглед ширналото се до гъстата стена на джунглата поле с чаени храсти с цвят на смарагд, че може би са прави.

Нещо му подсказваше, че болестта по кафеените насаждения ще достигне катастрофални размери. Щеше да заложи цялото си бъдеще на своята интуиция.

Ако всичко вървеше по плана, скоро трябваше да стане един от най-големите производители на чай извън Асам. Беше преценил, че най-добрата възможност беше смесеното отглеждане на китайски чай и местни сортове. Но дори този избор да се окажеше наистина най-подходящият, можеха да се появят хиляди други препятствия. Цинично допълни на ум, че ако не го довършат бенгалските отровни змии и кобрите, то това ще сторят пиявиците.

После се сети за зеленооката вдовица от Мадрас. Щеше ли да скърби русокосата Джорджина при вестта за смъртта му? Дали щеше изобщо да липсва на някого?

„Стига си се размеквал — каза си Пейгън. — Това, от което имаш нужда, е едно студено питие.

Това, от което имаш нужда, е жена“ — обади се ехидно вътрешният му глас.

Но на този почти безлюден бряг нямаше жени, с изключение на няколко тамилки, които работеха на полето редом с мъжете си. Към тях той никога нямаше да посегне, не само защото това би довело до много реални неприятности, но и поради морални задръжки, макар да считаше, че не са останали кой знае колко.

Почти седем седмици бяха изминали от последната им среща с Джорджина. Ето защо се беше изнервил