Рубинът

даже и в такива случаи.

Сент Сир ли беше казал? Това име й беше съвсем непознато. С напрегнато лице тя се опита отново да се надигне, като стискаше зъби да не изпъшка от болка.

Внезапно забеляза, че той вече е застанал до леглото. Отметна мрежата против комари и я загледа намръщен Като пантера, каза си тя. Само диво животно може да се движи толкова бързо и грациозно.

— Какво… какво се е случило с мен? — попита, без да се притеснява от тежкия му поглед.

— Вие сте била подхвърлена на моя бряг. Всъщност този бряг е частна собственост и е много усамотен Място, където не сме свикнали да посрещаме неканени гости, нито пък ни се случва — допълни той, като присви очи.

— Кога? — гласът й беше пресипнал.

— Преди два дни.

— Невъзможно. Аз дори не… — тя се намръщи. — Вие ли ме намерихте?

Той кимна хладно и допълни:

— Можете да задържите благодарностите си. Не това искам сега от вас, а няколко отговора. Например как стана така, че изплувахте точно на този бряг? Кой ви праща тук и защо?

Устните й се стегнаха упорито.

— В главата ми сега гърми цял параден оркестър, а устата ми сякаш е пълна с пясък. Ужасно съжалявам, че съм нарушила неприкосновеността на личната ви собственост, господин Който-и-да-сте, но това не е станало но мой избор, уверявам ви. Сега, ако ми донесете, куфарите и се погрижите за файтон, аз ще поправя неволната си грешка на драго сърце.

Очите му заискриха и мъжът отметна главата си назад, за да даде воля на буйния си смях. Но в този смях нямаше топлина или веселие.

— Страшно убедително, мила моя! Сигурно сте го репетирала с часове. Що се отнася до тръгване, за това и дума не може да става. Най-близкото населено място е на тридесет мили оттук, ако не се брои село Веда до Калутара. Тези селища обаче не са подходящи за Angrezi като вас. Не са места, където бихте пожелали да отидете, ако разбирате какво ви казвам. — Очите му за миг се сведоха към гърдите й, където тя мачкаше между пръстите си фустата. — Не, сигурен съм, че тук ще се чувствате много по-удобно! — и допълни с леко променен глас: — С мен.

Как смееше? Кръвта й кипна от гняв. Как си позволяваше да се отнася толкова безцеремонно, въпреки че я е спасил от…

От какво?

Все така начумерена, тя се помъчи да внесе малко ред в хаоса в главата си.

— Вие сте Сент Сир, така ли?

Лицето му веднага се напрегна.

— Кое ви кара да мислите така?

— Просто предположих…

— Казах ви, че сте гостенка тук. На Сент Сир. Но виконтът е прекалено зает да се занимава с някаква жена, изхвърлена от вълните. Не, аз се казвам Деверил Пейгън, управител на плантацията на виконта. На мен трябва да отговаряте, мис… — веждата му отново се повдигна. — Не си спомням да съм имал честта да ми бъдете представена.

Тя стисна още по-здраво фустата, след като несъзнателно бе разкъсала част от дантелата.

— Мисля, че току-що ви зададох въпрос.

— Името ми?

Какво й ставаше? По бузите й изби гъста руменина. С треперещи ръце придърпа фустата плътно към брадичката си.

— Чакам.

Нахалният му втренчен поглед я притесни. Какво от това, че я беше спасил? Какво от това, че усети как сърцето й прескача?

Само да намереше виконт Сент Сир, собственикът! Той сигурно щеше да й помогне, ако му обяснеше затруднението си.

Дотогава тя реши да даде урок на този безочлив управител. Вирна брадичка преди да отговори:

— Можете да си чакате до куково лято, господин Пейгън, но аз няма нищо да ви кажа.

Обсидиановите му очи станаха подигравателни.

— Дали да не ви наричам Синамон?

„Защо ще ме наричаш така?“

— Споменахте това име, докато спяхте. Синамон Хил, не си ли спомняте?

Очите й се разшириха. Значи той е бил тук, докато тя е спяла? Боже Господи, дали не е правил и нещо друго, освен да подслушва?

Отговорът на нейните притеснения, които той много точно отгатна, беше една цинична усмивка.

— Да, наистина беше изкушение. Но аз предпочитам жените ми да са съвсем разсънени, когато ги докарвам до екстаз. И когато те правят същото с мен.

Дъхът й спря.

— Ти си мръсен, долен…

— По-спокойно, скъпа. Ето, че си показваш рогата!

— …порочен, отвратителен простак! — довърши тя, без да обърне внимание на забележката му. Внезапно присви очи и попита:

— Какво искаш да кажеш с това?

— Защо не ми кажеш ти самата?

— Говориш с гатанки, недостойна твар такава! — сопна се тя и се изви назад от отвращение. — Заповядвам ти да напуснеш стаята ми!

— Ще изляза, когато отговориш на въпросите ми Започвам: кой, или по-скоро какво те доведе тук?

Веждите й се сключиха от напрежение. Някъде отдалеч долетя пронизителният крясък на птица. Звукът беше странен и напълно непознат. Почувства как главата й всеки миг ще се пръсне и прехапа устни, за да заглуши болката.

О, Боже, защо той не се маха?

Прекара по челото си треперещата си ръка, сякаш да подреди обърканите си мисли.

— Цялото това извъртане е безкрайно занимателно, разбира се, но бих искал да знам името ти.

Тя почти не го чу. Сърцето й се сви от ужас.

Нищо. Нито следа от нещо познато.

Нито минало, нито настояще, нито бъдеще. Само един безбрежен черен океан. Само бездънна пустош. Като в празна къща. Като в рамка без картина.

Изчезнало е, всичко е изчезнало.

Не е останала дори и прашинка.

Загледа се безмълвно през прозореца към непознатия пъстър пейзаж. Сега осъзна за първи път какво вижда. На върха на възвишението една маймуна се катери по кокосова палма. На покрива на близкия навес двойка папагали с алени гребени си бърборят общително.

Чуждо, всичко това е чуждо!

С пепелносиво лице тя се изправи на колене, здраво притиснала фустата до гърдите си. Но в тъмната пустош не просветна никакъв отговор, нищо познато. Единствен ответ беше избухналата с нова сила болка в главата и тялото й.

Устните й сякаш се слепиха. „Няма да плача“ — обеща си наум. „Няма да плача. Няма!“

— Говори, Синамон! Освен ако не искаш да приложа други методи, за да те принудя. Някои от тях сигурно ще бъдат по вкуса ти!

— Остави ме! — задъхано промълви тя. Очите й бяха пълни с ужас. — Не виждаш ли? Сляп ли си или глух? — Последните й думи се сляха с отчаяно сподавено хлипане. — Мили Боже, аз не знам защо съм тук! Всичко… всичко е изчезнало. Няма го… — Жената